Майкъл Скот
Чародейката (37)

Глава 35

Вирджиния Деър се отдалечи от Дий, навлизайки по-навътре в тъмната уличка, като пътем късаше опаковката от палмови листа. В ръцете й остана плосък правоъгълник от изумруден камък. Тя усети сурова енергия да трепти в зелената плочка и моментално позна чувството: флейтата й трептеше по същия начин, когато я използваше.

Изумрудената плочка беше с размери десет на двайсет сантиметра. Вирджиния я завъртя в ръце: и двете й страни бяха гравирани с пиктограми, които смътно наподобяваха някои от древните човешки писания в долината на Инд. Струйки бледозелена аура изникнаха от пръстите на безсмъртната и плъзнаха по плочката, и сенчестата уличка се изпълни с аромата на градински чай. Вирджиния затаи дъх, щом видя как символите потекоха по камъка, менейки формата си, и за кратко изглеждаха като живи: пъплещи дребни мравки, плуващи рибки, пърхащи птици, въртящи се слънчеви дискове.

От много отдавна не беше виждала такова нещо.

Пиктограмите затрепериха и се стопиха в нищото, оставяйки един–единствен ред мистични символи по средата на плочката. После те се размърдаха, запълзяха и образуваха една дума на английски: Кроатоан.

Вирджиния Деър политна към стената сякаш я бяха ударили. После бавно се свлече на земята.

Кроатоан.

Беше още дете, на не повече от двайсет и четири или трийсет месеца, когато бе видяла баща си да изрязва тази дума върху един дървен стълб пред дома им в Роаноук.

Кроатоан.

Устните й безмълвно оформиха думата. Тези букви, тази едничка дума, бяха първите, които бе виждала някога. Тази дума бе първата, която научи. Това бе тайна, която носеше дълбоко в сърцето си. Тайна, която знаеше само тя. Бледозелени сълзи потекоха по бузите й.

Буквите потрепериха и се разпаднаха. На камъка се появиха дребни драскулки, оформящи образи: костенурки и облаци, кит, луна във всичките й фази и слънчев диск се подредиха в тесни редове върху изумрудената плочка. Вирджиния притисна показалец към долния ляв ъгъл и го плъзна бавно надясно, а устните й мърдаха, докато си припомняше езика, който отдавна смяташе, че е забравила.

Аз съм Авраам от Дану Талис — понякога ме наричат Мага — и ти пращам поздрави, Вирджиния Деър, дъще на Еленора, дете на Ананиъс.

От тази дума, Кроатоан, чието значение е известно само на теб, ще разбереш, че всичко, което ти казвам сега, е истина. Така че, когато ти кажа, че съм бдял над теб през всеки ден от живота ти, ще знаеш, че е вярно. Когато ти кажа, че съм те пазил и съм се грижил за теб, ще знаеш, че също е вярно. Аз те насочих към пещерата в Големия каньон, където откри безценната си флейта. Аз ти позволих да убиеш своя Древен господар и те защитих от последствията.

Знам коя си, Вирджиния Деър, и което е по-важно, знам какво си. Знам какво търсиш, какво ти е нужно повече от всичко на този свят.

И днес можеш да постигнеш онова, за което цял живот си копняла.

Днес можеш да промениш света.

Ти няма да крачиш из Земното сенкоцарство още над девет хиляди години. И въпреки това получаваш тази плочка от мен днес. Ще я държиш в ръцете си броени часове, след като е напуснала моите. Когато за първи път започнах да следя твоята времева линия, не съм и предполагал, че тя ще се извърти назад и двамата ще се озовем на един и същи континент в един и същи времеви поток.

Ти си забележителна жена, Вирджиния Деър.

Оцеляла си, когато всички около теб са умрели. И не само си оцеляла. Процъфтяла си. Живяла си сама и дива в горските дебри. Но никога не си била наистина сама. Чудила ли си се някога защо вълците не те нападаха и защо мечките те избягваха, защо никога не си се разболявала от развалена храна или застояла вода? Дори в най-дълбоката зима, когато дебел сняг покриваше земята, никога не те е хващала болест. Никога не си изпитвала недостиг на храна, никога не си гладувала, дори не си чупила кост или зъб. Когато чумата покоси местните племена, ти остана незасегната. Когато враговете ти дойдоха да те търсят, се изгубиха в гората. Когато траперите те издирваха за награда, ги сполетя внезапна и загадъчна кончина.

Ти живя наистина вълшебен живот.

И докато аз те наблюдавах, Маретю, мъжът с куката, те пазеше. Той беше твоя сянка, твой закрилник. Двамата заедно се грижехме за безопасността ти, защото знаехме, че един ден ще имаме нужда от теб.

И ето, че днес си ни нужна, Вирджиния Деър — както винаги си искала да си нужна някому.

След като си осиротяла още като дете и в продължение на години си живяла сама, без надзор, би трябвало да станеш егоистична, алчна и може би малко луда.

Но ти не си такава.

Това свидетелства за твоя кураж, за силата на волята ти, за твоя характер.

Когато имаше излишна храна, ти я споделяше с местните племена. Дори когато имаше само колкото за себе си, пак оставяше пакетчета с храна, висящи по клоните на дърветата. Стараеше се капаните и мрежите им да са винаги пълни. Грижеше се за тях по начини, по които никой не се е грижил за теб. Местните го знаеха и те почитаха заради това.

Ти прие безсмъртието от един Древен, когото презираше, просто за да имаш повече време да помагаш на онези, които са в нужда. И от векове насам криеш жаждата си за справедливост зад маска на незаинтересованост. Малцина те познават, а дори и тези малцина смятат, че се интересуваш само от себе си. Даже английският магьосник, който мисли, че те познава по-добре от всеки жив човек, не знае нищо за теб. Не познава истинската Вирджиния Деър.

Аз обаче те познавам.

Знам, че винаги си презирала високомерието на властите. Винаги си се застъпвала за онези, които нямат собствен глас. А сега се намираш в земя, където има цяла една безгласна класа, където шепа Древни, много от тях толкова подвластни на Промяната, че са станали почти неразпознаваеми, продължават да стискат властта. И което е по-лошо, нямат намерение да я пускат. Смятат да унищожат ши поробят човечеството. И са твърдо решени да сложат край на света, който познаваш, в който си израсла. Хората в Дану Талис имат нужда от глас, Вирджиния Деър. Имат нужда от някой, който да говори от тяхно име.

Имат нужда от теб.

Сълзите на Вирджиния се изпаряваха със съскане от камъка.

Една загърната в бяла роба фигура влезе в уличката и безсмъртната премигна бързо, за да скрие сълзите си. Досега никой мъж не я бе виждал да плаче.

Пъхна плочката под ризата си. Допирът на камъка върху кожата й бе хладен.

— Аз също получих една такава — рече тихо Маретю. — Авраам ги остави за онези, които обича или уважава. За Дий нямаше — добави той, присвивайки насмешливо очи.

— Не познавам този Авраам — каза тя. Очите й бяха влажни от непролети сълзи.

— Само че той те познава — отвърна Маретю.

— По неговите думи, ти също си бдял над мен в гората.

— Така е.

— Защо?

— За да си в безопасност. Авраам те пазеше от неприятности, грижеше се да си нахранена и облечена. А аз… ами аз те закрилях.

— Защо?

— Някога беше мила с мен… или по-точно ще бъдеш мила с мен в бъдещето.

— Познавам те, нали? — прошепна Вирджиния. — Срещала съм те и преди.

— Да.

— Името ти невинаги е било Смърт — каза тя.

— Имал съм много имена.

— Ще разбера кой си — обеща Вирджиния. — Ще открия истинското ти име.

— Можеш да опиташ. Току-виж си успяла.

— Ще те хипнотизирам с флейтата си — заплаши го тя полунашега. — Тогава ще ми кажеш.

Маретю поклати глава.

— Никой магически предмет не може да ми повлияе.

— Защо?

— Заради това, което съм — рече той простичко. — Но трябва да знам: с нас ли си, Вирджиния? Ще се биеш ли за хората на Дану Талис и бъдещето на твоя свят?

— Нужно ли е да питаш?

— Трябва да чуя твоето да.

— Да — каза тя простичко.