Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enchantress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesohora (2014)

Издание:

Американска, първо издание

ИК „Хермес“, София, 2012

Редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-1171-4

История

  1. — Добавяне

Глава 50

Около ръката на Никола Фламел се образува зелена ръкавица и плътна топка от енергия зажужи в дланта му, пръскайки искри. Той тъкмо замахна да метне топката към Мориган, когато Пернел внезапно го сграбчи за китката.

— Чакай!

— Да чакам ли? — Никола погледна объркано жена си. Вълшебницата се взираше напрегнато във фигурата с черно наметало. — Ти не си Мориган, нали?

— Това е Мориган, Богинята-врана — настоя Никола. Топката от енергия, въртяща се в дланта му, започваше да се смалява.

Закачулената фигура пред тях вдигна глава. Качулката обрамчваше бледото й лице и когато заговори, в гласа й ясно се долавяха следи от ирландски или шотландски акцент. Очите й бяха затворени.

— Мориган още спи — рече тя и отвори очи. Те бяха кървавочервени. — В момента съм Бав.

Очите на създанието бавно се затвориха и се отвориха пак. Сега бяха яркожълти.

— А сега съм Маша. — Келтският акцент беше още по-силен, а гласът — по-дълбок и по-дрезгав.

Очите на създанието се затвориха отново, а когато се отвориха, едното беше блестящо червено, а другото яркожълто. Два гласа се разнесоха от една и съща уста, в лек десинхрон един с друг.

— Ние сме сестрите на Мориган. Ние сме Богинята-врана.

Никола премести поглед от създанието към жена си и повдигна въпросително вежди.

— Те са три в едно тяло — обясни тя. — Нещо като трите проявления на Хеката, само че Мориган, Маша и Бав са три отделни личности. Преди векове Мориган надвила другите две и ги затворила в себе си. — Пернел се усмихна. — Аз ги освободих и сега Мориган е затворена вътре.

Богинята-врана се усмихна и острите й зъби се белнаха на фона на черните й устни.

— Надявай се тя никога да не се измъкне, Вълшебнице. Защото не те обича особено.

Никола сви ръка в юмрук и зелената му аура потъна обратно в плътта му, стичайки се по ръката му като мастило.

— Благодаря, че ме спасихте — каза Пернел.

— Благодарим ти, че ни освободи — отвърна бързо Богинята-врана.

— Честно казано, не мислех, че ще ви видя отново. — Вълшебницата разпери ръце. — Особено пък тук.

— Ние също не го бяхме планирали — рече Богинята-врана. Обърна се към електроцентралата и наметалото й от пера забърса с шумолене земята. — Това е… погрешно.

Никола и Пернел се спогледаха.

— Погрешно ли?

— Ние сме Потомки — каза създанието. — Израснахме в ужасните дни след потъването на Дану Талис. Още тогава ни беше ясно — както би трябвало да е ясно и на сестра ни, — че Древните са отговорни за собственото си унищожение. Станали са мързеливи и високомерни и това е спомогнало за гибелта на техния свят. Вярвали са, че хората ги почитат като богове, но всъщност човечеството ги презирало и се бояло от тях. Ние не сме били там, но сме чували достатъчно разкази за човешкото въстание.

— Един черен нокът посочи назад към електроцентралата. — Ако тези зверове стигнат до брега, Древните ще се върнат на този свят и унищожението ще започне отново. — Тя се усмихна, показвайки острите си зъби, бели на фона на черните устни. — А въпреки външността ни на врана, ние никога не сме били врагове на хората. Много народи ни почитат. Изглежда, пак сме съюзници, Вълшебнице.

Безсмъртната французойка кимна.

— Благодаря ви. И благодаря, че се върнахте; вашето присъствие тук може да промени всичко. То ни дава шанс. — Тя протегна ръка.

Богинята-врана я погледна, а после внимателно, почти неуверено, посегна и я стисна.

— Знаеш ли — каза тя, — не мислим, че някога някой човек доброволно ни е подавал ръка.

— Защо? — попита Никола.

— О… — Древната се засмя тихо. — Предполагам, че понякога наистина хапем ръката, която ни храни.

— Е, и какво ще правим сега? — попита Никола. — Ние тримата достатъчно силни ли сме, за да нападнем тварите в едната или другата сграда?

Богинята-врана поклати глава и пернатото й наметало прошумоля, докато се наместваше обратно на мястото си.

— Видяхме какво има вътре. Всеки голям звяр от човешките легенди, всяко чудовище, което можеш да си представиш, и цяла армия от анпу. Командва ги Шолотъл[1] — добави тя многозначително.

Никола и Пернел поклатиха глави. Името не им беше познато.

— Братът близнак на Кетцалкоатъл — обясни Богинята-врана. — Злият близнак. — Тя се усмихна. — Някога били еднакви, но Промяната се оказала особено жестока към Шолотъл: по скелета му няма плът — костите му са голи — и сега има глава на куче. При това доста грозно куче. Анпу го почитат като един от тях. Ние сме могъщи, но сме Потомки и не можем да го победим. Само някой невероятно силен Древен би имал шанс срещу него. А ние не знаем къде да намерим такъв.

— Аз обаче знам — каза бързо Пернел. — Ареоп-Енап е тук. Ако успеем да събудим Стария паяк, той ще се бие с нас.

— Само че, докато се занимаваме с това, корабчето ще отплава — възрази Никола.

— Ти си Алхимика — каза Богинята-врана. — Майстор на мистичните изкуства. А ти — кимна тя към Пернел — си вълшебница. Със сигурност бихте могли да направите нещо.

— Вече сме изнемощели… — започна Никола.

Пернел докосна съпруга си по ръката.

— Мисли простичко, Никола. Мисли простичко.

— И бързо — добави Богинята-врана. — Корабчето вече се готви да потегли към брега.

Никола се озърна отчаяно.

— Ако имах повече време, бих могъл да изменя структурата на метала и да го направя водопропусклив или да намагнетизирам корпуса и да притегля всяко парче метал към него.

— Нямаме време за такива сложни неща — каза Пернел.

Богинята-врана уви наметалото около себе си и се обърна да погледне към брега.

— Като последен вариант бихме могли да се спуснем на корабчето и да убием няколко стражи, може би дори капитана или кормчията.

— Няма да имате никакъв шанс — каза Пернел. Въпреки свирепата външност на Богинята-врана, костите й бяха крехки като на птица; едва ли щеше да убие повече от един-двама анпу, преди да я надвият. Вълшебницата погледна към съпруга си. — Не можем ли да се опитаме да замразим пак морето?

— Съмнявам се, че ще ми стигнат силите, пък и сама видя колко бързо се топи ледът.

— Бихме могли да метнем няколко огнени топки на корабчето. Това ще предизвика известен хаос, може би дори паника сред съществата на борда. Ако се разтичат напосоки, могат да преобърнат съда.

— Нека оставим това като последен вариант — каза Никола. После очите му грейнаха и той се усмихна. — Простичко. Права си — понякога простичкото е най-добро. — Алхимика приклекна и загреба шепа камъчета. Започна да ги търка между дланите си, стривайки ги на прах; после поднесе прахта към устата си и го близна лекичко с език.

— Пфу! Това е отвратително — каза Богинята-врана.

— Няма достатъчно цимент — отбеляза той. — Сградите тук са стари — разядени от солта, брулени от времето. — Наведе се да вдигне от земята парче тухла и го задържа върху протегнатата си длан. — Структурата на тухлите вече се разпада. Молекулярните връзки, които ги държат, се разкъсват. Някога, много отдавна, когато двамата с Пернел се нуждаехме от пари, взимахме бучка въглен и я превръщахме в злато.

— Ще превърнеш кораба в злато ли? — попита смаяно Богинята-врана. — Виж, това ще е зрелищно! — Тя се намръщи. — Ще потъне, нали?

Алхимика поклати глава.

— Не, няма да превърна кораба в злато. Съмнявам се, че дори в разцвета на силите си бих могъл да го сторя. Освен това винаги съм предпочитал да работя на дребно…

Думите му заглъхнаха и във въздуха се разнесе аромат на мента. Ръбовете на тухлата в дланта му започнаха да се ронят, разпадайки се на прах.

— Сложи ръка върху дясното ми рамо, Пернел; дай ми малко сила. Ти също, Богиньо-врана — нареди той. — Ела да застанеш зад мен.

— Наистина предпочитам да не докосвам хора… — изсумтя богинята, но направи крачка към него.

— Аз пък предпочитам да не ме докосва същество, по-старо от човечеството, но времената сега са странни и необичайни — отвърна Никола.

Богинята-врана и Пернел застанаха зад Алхимика и позволиха на малка част от аурите си да се влеят в него. Мирисът на мента се усили, но бе леко кисел и горчив.

— Побързай, Никола — каза Пернел. — Някой — или нещо — със сигурност ще забележи.

— Човек първо трябва да се концентрира… — Алхимика се взираше съсредоточено в прахта от тухла в ръката си. Тя постепенно потече от дланта му като вода. — След като желаният резултат бъде постигнат, човек трябва просто да насочи съзидателната или разрушителната енергия. Първо — наблюдение, после — прилагане.

Някъде в нощта нещо изпращя и звукът отекна като изстрел.

Камъни застъргаха шумно един в друг.

— Пак ли земетресение? — попита Пернел.

Земята затрепери и в нощта се раздаде ново пукане и хрущене. На борда на тежко натоварения кораб, в електроцентралата и в близкия склад на интенданта зверове зареваха.

Мъглата се разнесе за момент и разкри високия комин, стърчащ зад електроцентралата. Той потрепери и се олюля, докато тухлите в основата му се пръсваха, пращайки ситни късчета във всички посоки.

Никола поднесе длан към устата си и духна лекичко, разпилявайки остатъка от прахта в нощния въздух.

Тримата видяха как коминът се прегъна надве и бавно, оставяйки диря от мъгла, която приличаше на дим, се стовари върху кърмата на корабчето. Тя потъна дълбоко под водата, а носът му щръкна във въздуха. Заскърца метал и съдът се пречупи надве. Вълна заля пристана и пътеките, помитайки няколко анпу от скалите в морето. Предната част на разбитото корабче се стовари обратно във водата, пращайки още една вълна към пристана. Двете половини моментално се наклониха настрана и почнаха да потъват, а въздухът се изпълни със звука на метал, стържещ по камъните на острова.

Никола изтупа ръце.

— А всичко, което трябваше да направя, бе да счупя няколко тухли. Тежестта на комина свърши останалото.

Пернел се наведе към съпруга си и го целуна по бузата.

— Magnifique[2] — прошепна тя.

— Истински триумф — съгласи се Богинята-врана. — Но ще прощаваш, ако не те целунем.

— А вие ще прощавате, ако ви кажа, че предпочитам да не го правите.

— Скоро ще си имаме много ядосана компания — каза Пернел.

Ярка светлина се вряза в мъглата, когато вратите на склада на интенданта се разтвориха. Оттам се изсипаха анпу, които заеха позиции около входа и започнаха да душат въздуха с вирнати носове. Следващата фигура, която пристъпи в отвора, имаше само бегла прилика с човек. Представляваше скелет, увит в пъстро пернато наметало с качулка. Порив на вятъра развя наметалото назад, за да разкрие лъскави бели кости, които обгръщаха жизненоважните човешки органи. За разлика от останалата част от тялото, главата бе покрита с плът и козина и беше кучешка, с дълга муцуна и заострени уши. Кожата бе нашарена от краста, а едното ухо изглеждаше разкъсано. Създанието се движеше тромаво и докато се приближаваше, стана ясно, че стъпалата му са обърнати: петите бяха отпред, а дългите пръсти с черни нокти сочеха назад.

То отметна глава и подуши въздуха, подобно на анпу. Челюстите му се раздвижиха и когато заговори, речта му приличаше на гъргорене.

— Какво надушвам? — изръмжа то. — А, мента: вонята на позорно известния Алхимик. Брат ми каза, че ще се погрижи да не стигнеш до острова. Но аз му казах, че ще бъдеш тук. Аз съм Шолотъл, брат на Кетцалкоатъл, син на Коатликуе, и съм дошъл да завладея този град за Древните.

Когато не получи отговор, той подуши по-внимателно. Едната му костелива ръка стискаше наметалото около шията му, а другата бе вдигната високо и на върха на всеки пръст, сякаш бе свещ, танцуваше жълто пламъче. Когато се взря в мрака, кръглите му очи горяха в червено, отразявайки пламъците. Той излая като куче, после мина отново на английски.

— Къде си, Никола Фламел? Покажи се да те видя, преди да умреш.

Алхимика пристъпи напред и позволи на зелената си аура да го озари.

— Какво ще правиш, чудовище, без кораб, с който да откараш зверовете си на брега? Изглежда си заседнал на острова заедно с мен.

Шолотъл махна неопределено с горящата си ръка към Сан Франциско, пръскайки пламъци.

— Има още кораби, Алхимико. Дий купи малка флота от туристически корабчета точно заради такъв вариант. В същия този миг те пътуват насам, или пък ще го сторят, когато мъглата се вдигне. — Той поклати глава. — Казах на брат си, че тази мъгла е грешка. Но докато корабчетата пристигнат, как да се развличаме? — Кучешките челюсти зейнаха в усмивка. — Ами да, ще гоним вас. — Посочи с горящата си ръка към Алхимика и дузина анпу дотичаха безшумно при него. — Доведете ми ги. Живи! Ще имам удоволствието да те убия лично, Алхимико — обеща Шолотъл.

Никола плесна с ръце и стена от зелен пламък изригна от твърдата земя току пред него. Жегата накара чакалоглавите воини да отстъпят с опърлена и димяща козина.

— Това е остров, Алхимико, няма къде да се скриеш — зави Шолотъл.

— Аз не се крия — каза Никола, отстъпвайки от пламъците. — Идвам за теб, чудовище.

— Ще умреш на този остров!

— А ти ще умреш заедно с мен.

Никола се обърна пак към Пернел и Богинята-врана.

— Трябва веднага да събудим Ареоп-Енап. Той е единствената ни надежда.

— Ами ако не можем? — попита Богинята-врана.

Пернел и Никола я погледнаха, без да кажат нищо. Накрая Пернел проговори.

— Ще го събудим — каза тя кратко. — Или ще умрем, докато се опитваме.

— И вероятно ще ни изядат — добави Никола с усмивка.

— Винаги ли е толкова вълнуващо около вас двамата? — попита Богинята-врана.

— Дори и за нас последната седмица беше… необикновена — каза Никола.

Бележки

[1] Ацтекски бог на подземния свят, свързва се също със залеза, мълнията и огъня (понякога се среща в неправилния вариант Ксолотъл). — Б.пр.

[2] Великолепно (фр.). — Б.пр.