Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enchantress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesohora (2014)

Издание:

Американска, първо издание

ИК „Хермес“, София, 2012

Редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-1171-4

История

  1. — Добавяне

Глава 14

Прометей вдигна ръка в желязна ръкавица.

— Дръжте се. Всеки момент ще достигнем най-високата точка на плъзгането си.

Повредената рукма вимана увисна за миг във въздуха. После внезапно се наклони. В същото време всички тъмни екрани се напукаха и пръснаха, металните плоскости на пода затрепериха и се изтръгнаха от местата си, и към стените полетяха болтове и гайки. В машинариите под краката на Прометей пламна малък пожар. Той го стъпка.

— А сега ще започнем да падаме.

Виманата рухна надолу. Уилям Шекспир превърна един изненадващо тънък писък в кашлица.

Тъмнокожият Сарацински рицар посегна да го потупа по ръката.

— Сигурен съм, че човек, който е писал толкова много за смъртта, трябва често да е мислил за нея. Ти си писал за умирането, Уил — рече Паламед.

— Много — отвърна Шекспир с леко разтреперан глас. — Но не толкова за падането, премятан ето и разбиването в огнено кълбо.

— Съмнявам се, че ще има огнено кълбо — каза Прометей.

— Много утешително. Значи остава само падането, премятането и разбиването.

Жана д’Арк се приведе напред.

— Винаги съм харесвала онази твоя строфа: „Какви ли сънища ще ни споходят в тоз смъртен сън…“[1] Много поетично. Отношението е много френско. Изненадвам се, че го е написал англичанин — добави тя с тънка усмивка.

— „Хамлет“ — каза Уил, усмихвайки се немощно. — Една от любимите ми творби.

Паламед се ухили и зъбите му се белнаха върху тъмното му лице.

— А какво ще кажеш за: „Донес ми вест за глад, провал, ярем — смъртта по-страшна е, а всички мрем“?

— „Ричард II“ — отвърна Шекспир. — Очаквах, че ще се сетиш за това. Чудесна строфа, макар да съм я писал аз.

Сен Жермен кръстоса крака.

— Трябва да призная, че винаги съм си падал по „Крал Джон“: „О, смърт! Старико смърт!… Ела при мен, о мой любим жених, и в твойта паст озъбена ще видя най-сладката усмивка“. — Той метна поглед към жена си. — Още едно твърде френско отношение, не смяташ ли?

— Определено. Уил, в теб трябва да има френска кръв — настоя тя.

Барда събра ръце в скута си и кимна вежливо. Подобно на повечето писатели, той обичаше да говори за своите творби и видимо се бе ободрил при повдигането на темата.

— Е, признавам, че известно време живях със семейство френски хугеноти в Крипългейт[2] в Лондон.

— Френско влияние. Знаех си! — възкликна Жана и плесна с ръце.

— Свършихте ли вече с цитатите за смъртта? — сопна се Скатах.

— О, имам още — предложи Шекспир.

— И тези ми стигат! — Скатах затвори очи и вдиша дълбоко. Някога й бяха казали, че ще умре на екзотично място, а тя предполагаше, че трудно ще се намери нещо по-екзотично от вимана над легендарния остров Дану Талис.

Смъртта не я плашеше. Тя бе прекарала целия си живот като воин. Винаги очакваше, че може да умре, и на няколко пъти през хилядолетията това замалко не се случи. Съжаляваше само че няма да може да види пак сестра си. Ифа бе пожертвала живота си, за да задържи ужасната Коатликуе далеч от това Сенкоцарство и от Скатах. А сега самата Ифа бе затворена в тъмния свят на Коатликуе, обречена на цяла вечност страдания, освен ако не бъде спасена. Само че кой щеше да я спаси? Кой би бил толкова дързък или смел, че да влезе в царството на Коатликуе? Скатах се бе заклела, че ще спаси сестра си, но сега изглеждаше, че няма да може да удържи на думата си.

— Чичо, ти не изглеждаш особено разтревожен от неизбежната ни смърт — каза тя на Прометей.

— За последен път ти повтарям, момиче, не съм твой чичо — сопна се червенокосият Древен.

— Не още — сопна му се в отговор Сянката. — Но за стотен път ти повтарям, че ще бъдеш. И така… сега ще се разбием и ще умрем ли?

— За разбиване, ще се разбием. А дали ще умрем? Може би. Зависи дали изчисленията ми са били верни.

Скатах се оттласна от седалката си и отиде със залитане до един напукан илюминатор.

Носеха се право към една гора. Скатах поклати глава. Това не беше възможно. Бяха се издигнали прекалено високо и не бяха падали чак толкова дълго — как можеше да има дървета толкова близо?

Не дървета, осъзна тя изведнъж. Дърво — само едно. Падаха към короната на едно-единствено дърво.

Скатах се хвърли през кабината, блъскайки се в стените, за да надникне през друг, а после и през трети илюминатор. Дървото беше великанско. Огромно и усукано, то се издигаше пред тях като гигантска зелена стена. Тя изви глава, за да погледне нагоре и надолу. Дънерът изчезваше в горите далеч под тях, а върхът на дървото пробиваше облаците, протягайки се високо в небето. Тя виждаше само малка част от него, но тази част беше грамадна.

— Игдразил — прошепна Скатах.

— Единственото дърво — потвърди Прометей.

— Първият Игдразил на Дану Талис — изрече с благоговение Скатах.

— Пръв ли? Той е единствен по рода си.

Скатах отвори уста да отговори, но после я затвори, без да каже нищо. Беше виждала Игдразил и преди. Но дървото, което бе видяла в Сенкоцарството край Мил Вали — макар да бе огромно, — изглеждаше жалко в сравнение с това. А и без това Дий го беше унищожил.

— Трябва да седнеш — нареди Прометей. — Веднага!

Сянката се тръшна обратно в креслото си и се вкопчи в подлакътниците. Всички виждаха как дървото се приближава. Светлината, проникваща през илюминаторите на рукма виманата, бе станала тъмнозелена и изглеждаше сякаш корабът пада в гора, макар че всъщност те се насочваха странично под ъгъл към Игдразил.

— Дръжте се! — извика Прометей, когато клоните задращиха и застъргаха по корпуса на кораба.

А после се блъснаха в масивния дънер на Световното дърво.

Виманата се разцепи надве.

Голяма пукнатина пробяга през кораба и предната половина с Прометей и Скатах се килна напред, засядайки в мрежа от дебели лиани и гигантски клони. Върху тях се посипаха листа. Едната половина на кораба, където бяха Жана, Сен Жермен, Уил и Паламед, бе уловена от група клони, които се огънаха под тежестта й, а после се счупиха, оставяйки я да падне върху гигантски, широк колкото улица клон няколко метра по-надолу. Корабът се заклатушка там за миг; после клонът се наклони с пукот. След миг изпращя пак и във въздуха полетяха трески. Под него нямаше нищо друго, освен безкрайно падане до облаците далеч долу.

Скатах изпълзя от предната половина на виманата, сграбчи една лиана и бързо направи от нея дълго въже. Върза единия му край около клона, на който лежеше, и го спусна в кораба долу.

Прометей свали със зъби металните си ръкавици, уви втора лиана около кръста си и я спусна в задната половина на кораба, почти право в ръцете на Сарацинския рицар.

— Бързо, бързо! — изкрещя Скатах. Виждаше, че клонът, на който се крепи виманата, ще се прекърши всеки момент.

Насинен и оцапан с кръв от едно порязване на челото си, Сен Жермен вдигна изпадналата в безсъзнание Жана от седалката и я метна на рамо. Стисна с едната си ръка лианата на Скатах, после я омота около краката си и започна да се набира с пъшкане по нея. Скатах заби крака в клона и задърпа, скърцайки със зъби, напрегнала мускулите си до краен предел.

Паламед вдигна треперещия Уил Шекспир, омота лианата на Прометей около него и я завърза под мишниците му. Погледна нагоре към червенокосия Древен и кимна.

— Тегли.

Мускулите на огромните ръце на Прометей се издуха и той задърпа Шекспир към безопасността.

Клонът изскърца отново, после изпращя. И се счупи.

Паламед скочи, точно когато клонът се отдели от дънера на дървото, улови се за десния крак на Уил и увисна, полюшвайки се леко насам-натам.

Прометей изпъшка от допълнителната тежест. Лианата в ръцете му започна да се изплъзва, жулейки плътта му, протривайки я до кръв; после се заразнищва. Древният изрева от безсилие.

— Уил — каза Паламед, гледайки нагоре. — Трябва да се пусна…

— Не! — В очите на Барда се появиха сълзи. — Недей, моля те…

— Уил, ако не го направя, и двамата ще умрем. А няма нужда да става така.

— Чакай… — прошепна Шекспир. — Чакай…

— За мен беше чест да сме приятели толкова векове…

— Не!

— Когато всичко това свърши, можеш да помислиш дали да не се върнеш към писането. Напиши ми една добра роля, направи ме наистина безсмъртен. Сбогом, Уил. — Пръстите на Сарацинския рицар се разтвориха.

Чу се свистене и едно ласо от лиана се уви около гърдите на Паламед, точно когато той се пусна. Изведнъж десетки лиани и лози се спуснаха и увиха около Жана, Сен Жермен, Уил и Паламед като гигантска паяжина, уловиха ги и ги задържаха. После се издигнаха обратно, изтегляйки ги на безопасно място върху широкия клон, където ги пуснаха безцеремонно. След като свършиха това, лианите се скриха отново сред листака, оставяйки членовете на групичката разтреперани, но живи.

На края на клона се появиха две фигури.

— Сега загазихме — измърмори Прометей. — Тя няма да е доволна. — Той съсредоточи вниманието си върху разранените си ръце и се зае да вади тресчици от твърдата плът.

В зелената светлина беше трудно да се различат подробности, но една от фигурите бе висока и широкоплещеста, облечена изцяло в черна броня от метал и стъкло, с яркосини очи, които рееха изпод богато украсения шлем. Втората бе жена на средна възраст с черна като антрацит кожа и леденобяла коса, която падаше по рамената й. Беше облечена в блестяща роба, която при всяка нейна крачка трепкаше в зелено и златно.

Жената отиде до Прометей, сложи ръце на кръста си и тропна раздразнено с крак.

— Ти се разби в дървото ми. Отново.

— Съжалявам, господарке. Бяхме в голяма беда.

— Повреди ми дървото. Ще са му нужни векове, за да се изцери. — Гласът й се снижи до заговорнически шепот. — Този път дори счупи няколко клона. Това няма да му хареса.

— Ще се извиня. Многословно — добави той. — И ще направя жертвоприношение на корените.

— Това може и да свърши работа. Нека жертвоприношението да е добро. Нещо голямо. Погрижи се да има кости. То обича кости. — Жената се огледа. — Е, значи те най-после пристигнаха. Авраам беше прав, за пореден път. Макар че не спомена нищо за това, че ще се разбият в дървото ми. — Тя изгледа всички подред. — Струват ми се съмнителна шайка. Особено тази. — Посочи към Скатах. После се наведе напред и подуши. — Не те ли познавам?

— Не още. Но ще се запознаем.

Жената подуши пак.

— Познавам майка ти. — Още едно подушване. — И оня непрокопсаник брат ти.

Жана пристъпи между двете жени.

— Прометей, къде са ти маниерите? Защо не ни представиш? — предложи тя.

— Разбира се — отвърна Прометей. — Дами и господа, разрешете ми да ви представя Древната Хеката, Триликата богиня. — Жената се поклони грациозно и роклята й проблесна в изумрудено. — И разбира се, Защитника, Уицилопочтли.

— Марс — ахна смаяно Скатах.

— Това име не ми е известно — избоботи воинът.

— Ще бъде — промърмори тя.

Бележки

[1] Цитатите от Шекспир тук и по-нататък са дадени в превода на Валери Петров. — Б.пр.

[2] Предградие на Лондон. — Б.пр.