Майкъл Скот
Чародейката (69)

Глава 67

Шолотъл седеше на една ниска стена и гледаше как анпу тичат към порутената сграда. Чакалоглавите чудовища запазваха мълчание до последния миг, преди да влязат в битка, а тогава надаваха ужасяващ вой. Той бе толкова страховит, че често парализираше враговете им или ги обръщаше в бягство. Шолотъл обаче се съмняваше, че воят ще окаже такъв ефект върху семейство Фламел и техните спътници. Кучешката му уста се разтегли в усмивка: те така или иначе нямаше къде да бягат.

Анпу бяха следвани от еднорози монокерата.

Шолотъл бе избрал тези твари лично. Той обичаше еднорозите, но това тук не бяха изящните бели животни, любими на човеците. Тези идваха от Индия и макар телата им да бяха наистина бели, главите им бяха кървавочервени, със смъртоносни еднометрови трицветни рогове по средата на челата им. Монокерата имаха навика да намушкват жертвите си, а после да вдигат глава и да ги оставят да се плъзнат надолу по рога, за да могат да ги изядат.

Скелетоподобният Древен се обърна и се взря по пътя, присвил очи. Едва-едва успяваше да различи силуета на гигантския краб през мъглата. Създанието трудно се крепеше върху хлъзгавите камъни с кокилестите си крака, но се издърпваше напред, улавяйки се за стените с огромните си предни щипки.

Шолотъл потри ръце и кокалите му изтракаха — искаше му се да има нещо за хапване, докато наблюдава това забавление. Скочи от стената и тръгна по пътя, с надеждата да намери някаква закусчица, докато чака гвоздея на програмата.

Один зае позиция до Хел на вратата на Дома на надзирателя.

— Помня последния път, когато се бих с анпу — каза той.

Хел кимна.

— На Дану Талис. Какъв ден беше само! — Очите й заблестяха при спомена. — Тогава бях почти красива.

— Все още си красива — каза той тихо. — А сега се отдръпни, племенничке.

— Защо? — попита тя.

Ръката на Один докосна металната кръпка, която носеше върху дясното си око.

— Анпу ще се изсипят през тези стени — каза той, минавайки на гърлен език, който никога досега не бе говорен на земята. — Безсмъртните хора ще умрат, преди да са успели да събудят Стария паяк, и всичко ще се окаже напразно. — Струйки сива аура с мирис на озон се заиздигаха от пръстите му. — Но аз мога да им спечеля известно време.

Анпу вече бяха по-близо — достатъчно, за да може Древният да види слюнката, блестяща по зъбите им, и капките влага от мъглата, които се събираха и стичаха по метално-керамичните им брони.

— След миг те ще закрещят — каза тихо Один. — Били и Черния ястреб, а вероятно и Макиавели, и Никола ще бъдат стъписани от звука и ще загинат.

— Жената няма да се даде, нито пък Марс — каза Хел. — Ние също няма да се огънем.

— Не, няма. Но няма да можем и да ги спрем. Или поне не с оръжия…

Хел протегна ноктестата си длан. Один я погледна, а после се взря в сълзящите й черни очи.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Моят свят си отиде. Игдразил — който беше и твой Игдразил — вече го няма. Къде да ида, какво да правя? — попита тя.

Один кимна разбиращо.

— Аз дойдох на този свят, за да търся възмездие за скъпата си Хеката. Заклех се да отмъстя на Дий, но може би ще успеем да спечелим по-голяма победа. — Той пое ръката на Хел и пръстите им се сплетоха.

Чистата миризма на озон се примеси със зловонието на гниеща риба.

— Винаги съм искала да сменя тази миризма — промърмори Хел. — Но с времето започна да ми харесва.

От ръцете на Один се издигаше дим и изведнъж останалите в стаята осъзнаха, че аурата на Древния оживява.

— Братко Один — рече разтревожено Марс. — Не…

— Да — прошепна Один.

Анпу отвориха усти да закрещят.

— Долу — извика Марс. — Всички долу! Покрийте си очите.

Один стисна ръката на племенничката си.

— Защо не кажеш на тези чакали кой точно съм аз?

Хел кимна. Изпъна се в цял ръст, отметна глава и започна да изпуска кървавочервената си аура. Вонята на гниеща риба стана непоносима и гласът й отекна висок и мощен между камъните.

— Вие се намирате в присъствието на Один, Господар на асите^[1], Могъщия и Мъдрия, Стария и Милостивия…

Дясната ръка на Один вече бе покрита с плътна сива ръкавица.

— Нямаме време за всичките двеста имена — промърмори той. Посегна към кръпката, покриваща дясното му око.

— Вие стоите пред Иг, Ужаса.

Один вдигна металната кръпка.

— Известен още като Балейг Пламтящото око.

От окото на Древния се стрелна концентриран лъч жълто–бяла светлина и заля предната редица на анпу и монокератите. Те се овъглиха до пепел, която закръжи във въздуха. Анпу във втората редица изкрещяха, когато броните им се стопиха от ужасната горещина, а други бяха стъпкани или нанизани на рогата на еднорозите, когато животните побягнаха. Но светлинният лъч не отслабваше. Камъните под нозете им се напукаха и пръснаха, и забълбукаха като гъста течност.

Один завъртя бавно глава, обливайки всичко с жълто-бялата светлина. Нищо не убягна от взора му.

Няколко оцелели монокерати се разбягаха ужасени, оставяйки анпу да се изправят срещу ослепителното огнено копие. Чакалоглавите воини продължиха да напредват в мрачно мълчание, мъчейки се отчаяно да се доближат до двамата Древни. Мятаха копия и дори мечове, но Один ги превръщаше в локвички разтопен метал само с поглед.

Въздухът се изпълни с пепел и сажди. Смърдеше на гниеща риба и озон, но миризмите бързо станаха горчиви, докато силата на Хел намаляваше. Сивата аура на Один взе да помръква, после порозовя, когато Хел вля последните остатъци от своята сила в чичо си. Червената й аура затрепка и запращя като гаснеща свещ и нова дузина анпу се втурнаха към къщата.

Взорът на Один запламтя още по-ярък отпреди и ги преряза. Пламъците се издигнаха високо по стените на Дома на надзирателя, окъпаха го в огън и заляха фара пред него. Один се олюля, главата му се отметна назад и струя пламък се изстреля към небето, за да опише дъга и да се разплиска пред Шолотъл, който отчаяно се мъчеше да избяга. Капки от лепкавия огън попаднаха върху многоцветното му наметало и го подпалиха. Той го захвърли, подскачайки от бяс, докато гледаше как още анпу се превръщат в пепел.

Червената аура на Хел избледня още повече, а после стана съвсем бяла. Краката й се подкосиха, но тя продължаваше да държи ръката на чичо си. Светлинният лъч, бликащ от очите на Один, затрепка и изгасна. Той се свлече в рамката на вратата до своята племенница, а от плътта му се издигаше дим и тънки като паяжина струйки от сивата му аура. Някога високият Древен се бе смалил и сега бе прегърбен и съсухрен.

Почти обезумял от ярост, Шолотъл прати последните анпу — дузина покрити с белези воини, които му служеха като телохранители — нагоре към къщата.

— Убийте всички вътре — заповяда той. — Всички!

Дванайсетте създания, по-едри от всички други, се разпръснаха в широк полукръг и се приближиха към двете малки фигурки на вратата. По невидима команда се втурнаха напред като един, раззинали широко челюсти за победния си вой.

Один вдигна глава за последен път.

— Аз съм Один — извика той и от окото му отново лумна светлина — още по-ярка отпреди. Изгледа всички анпу един след друг, изпепелявайки ги. Падна на колена, но ослепителната светлина не отслабна. Вдигна ръката на племенничката си. — А това е Хел. Днес ние сме твоята гибел. — Светлината в окото му помръкна. Той се обърна към Хел и я видя, каквато беше някога: висока, изящна и много, много красива, с очи с цвета на утринно небе и коса като буреносен облак. Мъничък розов език облиза сочните й устни и белите й зъби.

— Колко убихме, чичо? — попита тя.

— Всички — прошепна той.

Изведнъж от нощта изскочи един опърлен анпу с безумен поглед. Надвеси се над тях със зейнали челюсти, вдигнал високо копеша си.

— Всички! — Огромният меч на Марс се стовари върху създанието и то рухна мъртво на земята. Воинът коленичи до двамата Древни и нежно вдигна кръпката на Один обратно на мястото й. После взе двете му ръце в своите; те се бяха смалили и приличаха на детски върху мазолестата му кожа. Один, който доскоро бе също толкова висок и широкоплещест като Марс, сега се бе стопил наполовина. — За мен беше чест да се бия редом с теб днес — каза той.

— За мен е чест да умра в твоята компания — каза Один и изпусна последния си дъх. Кожата му с цвят на стар пожълтял пергамент започна да се пука и да се лющи, а после се разпадна на прах, който се събра в пукнатините на камъка под него и изчезна.

Безцветна течност покри Хел, която още бе красива, а после внезапно тя се пукна като мехур и попи в същите камъни, които бяха погълнали праха на чичо й.