Майкъл Скот
Чародейката (17)

Глава 15

Никола и Пернел седяха един до друг на металните седалки пред „Хард рок кафе“ до входа на Кей 39. Макар че едва минаваше седем вечерта и слънцето нямаше да залезе още час и половина, мъглата се бе погрижила нощта да падне преждевременно. Студен, влажен, сив сумрак обгръщаше всичко и видимостта бе спаднала до няколко крачки. Движението бе слабо и улиците вече започваха да опустяват. Даже някои от ресторантите и магазините по Кей 39 бяха затворили.

Никола си пое дъх.

— Е, никога не съм мислил, че ще прекарам последната вечер от живота си, седнал пред един ресторант в мъглата на Сан Франциско. Винаги съм искал да умра в Париж.

Пернел посегна да стисне пръстите му.

— Помисли си за алтернативите — каза тя, минавайки на френския от тяхната младост.

— Вярно — рече той с нежност. — Можеше да седя тук и сам.

— Или пък аз — каза тя. — След всички тези години… радвам се, че сме още заедно.

— Само благодарение на теб — промълви Алхимика. Обърна се да погледне жена си и ръката му докосна античния скарабей, който носеше окачен на врата си, под ризата. През последните няколко часа се бяха случили толкова много неща, че му се струваше, че е било преди цяла вечност, но всъщност малко по-рано днес Пернел бе използвала аурите на Цагаглалал и Софи, за да прехвърли част от собствената си аура в скарабея и оттам — в Никола. Беше му дала още двайсет и четири часа живот. В замяна бе скъсила своя със също толкова. Не се нуждаеха от часовник, за да разберат, че им оставаха малко повече от деветнайсет часа. Не възнамеряваха да спят тази нощ.

Пернел посегна и допря длан до бузата на Никола.

— Казах ти: не искам да живея в свят без теб.

— Нито пък аз без теб — рече той тихо. Знаеше, че прехвърлянето на аурата бе струвало ужасно много на жена му. Виждаше го в новите бръчки в ъгълчетата на очите й и край устата й.

Тъй като го бе наблюдавала в продължение на векове, Пернел можеше да разчете изражението му толкова ясно, сякаш бе изрекъл мисълта си на глас.

— Да, остаряла съм — каза тя. — Посивявам с всеки изминал час. — Докосна дългата си коса и я отметна от лицето си. — Винаги съм казвала, че ще ми побелее косата от теб. — Посегна и прокара ръка по главата му, покрита с рядка черна четина. По бузите и брадичката му тъмнееха наболи косми. — Докато ти… моята аура май ти се отразява добре. Изглеждаш млад.

— Не чак толкова — подразни я той.

— Не чак толкова — съгласи се тя. — Но достатъчно. Никой не би предположил, че след няколко месеца ще навършиш шестстотин седемдесет и седем години.

Той стисна ръката й.

— Никога няма да отпразнувам този рожден ден. Но все пак — добави с усмивка — шестстотин седемдесет и шест не е зле.

— Помни, всеки път, когато използваш аурата си, хабиш от малкото енергия в скарабея. — Тя докосна камъка, който Никола носеше на врата си. Бяла искра прескочи между пръстите й и плата.

— Ще се постарая да я пазя до момента, в който имам нужда от нея.

— Това ще е скоро. Онзи номер с папагала може да ти е струвал час–два живот.

Никола поклати глава.

— Около трийсетина минути. И си заслужаваше. Бях забравил какво удоволствие е да летиш. Освен това научих много неща. Открих, че Макиавели и Били вече са наши съюзници.

— Нямам му доверие.

— На кого?

— И на двамата. Но особено на Макиавели. С Дий поне винаги знаеш какво е положението.

— Винаги съм изпитвал известно съжаление към английския магьосник — призна Никола. — А към италианеца съм хранил неохотно уважение. Мисля, че при други обстоятелства бихме могли да станем приятели.

Вълшебницата направи гримаса.

— Помниш ли връх Етна? — попита тя.

— Ти го победи. И освен това го рани.

— Той те отрови. И накара вулкана да изригне!

— Честно казано, не мисля, че вината е изцяло негова. Това, което пробуди вулкана, беше страничен продукт от твоята аура. Но виж… сега времената са странни. Стават много неща, за които нямаме и представа. Нека приемаме съюзници които и да са те. Освен това — добави той с широка усмивка — до сутринта ще сме мъртви и това няма да е наш проблем!

— Ти си невъзможен! — Пернел издърпа дланта си и скръсти ръце. — Не говори така.

— Вярно е.

Пернел се обърна в стола си, за да погледне надолу по улицата, взирайки се през мъглата.

— Къде ли са момчетата? — зачуди се тя.

— Умишлено сменяш темата, нали?

— Да.

Още докато изричаше това, две фигури — едната едра, а другата слабичка — изникнаха в гъстата, кълбяща се мъгла. Бяха Нитен и Прометей. Едрият Древен носеше картонен поднос с три големи бели хартиени чаши. Нитен носеше по-малка чаша и си гризваше от една паста, подаваща се над ръба на кафява хартиена кесия.

Древният приклекна до Никола и Пернел и им подаде димящи чаши кафе.

— Решихме, че след като сте французи, ще предпочетете кафето пред чая. — Той хвърли поглед към японския безсмъртен.

— Всъщност идеята беше на Нитен.

— Аз си взех чай — каза Нитен.

— Освен това оставих кафето черно. В торбата има малко захар.

— Благодаря. — Пернел обхвана бялата чаша с длани и отпи внимателно, после наведе глава, за да не види той отвращението върху лицето й. — Трябва му захар — промърмори тя.

— Какво открихте? — попита Никола. Посръбна от чашата си.

— Не е зле. Трябва му захар. — Нареди в ръката си три кафяви пакетчета, скъса ги и изсипа кристалчетата в кафето.

— Затварят достъпа до града — каза Прометей. Прокара ръка през косата си. Вчера тя беше червена; сега имаше мръсен сиво-бял цвят и бе поръсена с водни капчици. — Огледайте се: юни е и сме на Кей 39. Наоколо трябва да греят светлини и да гъмжи от хора. А е практически пусто. В ресторанта имаше работещ телевизор. По улиците са станали десетки катастрофи, летището е затворено и целият морски трафик е спрян. Говори се за затваряне на залива и моста „Голдън Гейт“. По новините разправят, че това била най-лошата мъгла от цял век насам.

Никола си пое дъх.

— Това не е обикновена морска мъгла. Какво — или може би трябва да кажа кого — подушваме? — попита той.

Нитен поклати глава.

— На мен ми мирише на смърт и гнилоч.

Никола хвърли поглед към жена си.

— Ти познаваш ли миризмата?

Тя също поклати глава. Отдалечи чашата от лицето си, за да вдиша дълбоко.

— Гниещо месо. — Бързо върна чашата, за да прогони вонята със силния аромат на кафе. — Може да е всеки от половин дузина Древни. Някои от тях миришат наистина странно и изглежда мнозина предпочитат мириса на месо. — Тя се усмихна на Прометей. — Не се обиждай.

— Не се обиждам. Аз лично никога не съм си падал особено по него. — Прометей довърши кафето си на една глътка, после смачка чашката и я хвърли в близкото кошче. — На Западния бряг има две възможности. Може да е Кетцалкоатъл или в по-лошия случай — Бастет. И двамата предпочитат да ухаят на развалено месо.

— Кой мислиш, че е? — попита Пернел.

Прометей поклати глава.

— Одеве си помислих, че може да е Кетцалкоатъл. Усетих във въздуха лек дъх на екзотични подправки.

Нитен вдиша дълбоко.

— Не го усещам. Надушвам само миризма на развалено месо и може би — само може би — слаб мирис на котка. Макар че може да идва и от истинска котка някъде наблизо — добави той.

— А може да са и двамата Древни — подхвърли Пернел.

Прометей поклати решително глава.

— Не, това е невъзможно. Те винаги са били заклети врагове.

— Защо? — попита Нитен.

— Заради нещо, случило се много отдавна, преди потъването на Дану Талис. Няма начин да се съюзят.

Отекна корабна сирена и те млъкнаха, за да се заслушат в протяжния й вой.

— Злото е на път — прошепна Никола. Остави чашата си на земята и потри ръце. — Успяхте ли да се свържете с някого?

Прометей поклати леко глава.

— С този-онзи. Но не с много. Всички, които са верни на човеците, вече знаят за бъркотията тук и се надявам, че идват насам. Разбира се, същото важи и за онези, които са верни на Тъмните древни. Говорих обаче с Барбароса…

— Императорът или пиратът?^[1]

— Императорът — поясни Древният. — Той е в Чикаго, но ще пристигне с първия полет утре. Ако има полети. Вече е пратил вест до безсмъртните и Древните на Източния бряг. Ще доведе колкото може.

— Тогава ще е прекалено късно — каза Пернел. — Нужни са ни сега.

— Каза, че безсмъртната Зенобия^[2] и Древната Пиргомаха^[3] идват насам. Придвижват се с автобус.

— Не и в тази мъгла — рече Пернел. — Освен това не вярвам на Зенобия. Никога не съм й имала доверие.

— Аз говорих с Хутулун — каза Нитен. — Тя отглежда коне в Кентъки.

Двамата Фламел поклатиха глави едновременно.

— Коя е тя? — попита Никола.

Нитен се усмихна.

— Вероятно най-известният воин, за когото никога не сте чували. Била племенничка на Кублай хан, така че се пада пряка потомка на Чингис хан. Била е обучена първо от Скатах, а по-късно и от Ифа. Ифа я нарекла Ярка луна и казала, че тя е дъщерята, която винаги е искала да има. Хутулун каза, че ще тръгне до час.

— С кола ли ще дойде? — попита Пернел.

— Хутулун не лети.

— Дори да не спира за сън, това са поне два дни шофиране — рече Пернел. — Докато пристигне, всичко ще е свършило.

— Тя го знае. Каза, че ще отмъсти за нас.

— Много утешително.

— Смяташе да спре в Уайоминг, за да вземе Древните Инагинид и Макандук^[4].

Прометей кимна.

— Страховити воини — каза той. — Най-смели сред смелите.

— … само дето са в Уайоминг — рече Пернел. — Което не ни е от никаква полза.

— Дейви Крокет^[5] идва с кола от Сиатъл — каза Нитен. — Но това е поне на ден път оттук. Дори при неговото каране.

Никола довърши кафето си и внимателно остави празната чаша върху картонения поднос.

— Значи казвате, че идват много подкрепления, но никое няма да пристигне навреме.

Древният и безсмъртният кимнаха едновременно.

— Междувременно — добави Пернел — вече знаем, че няколко Тъмни древни живеят в и около града. Ерида^[6] живее тук наблизо, в Хейт-Ашбъри…

Прометей махна пренебрежително с ръка.

— Можем да не й обръщаме внимание. Тя си кротува от векове. Напоследък си прекарва времето в плетене.

— Нима говорим за същата Ерида, която предизвикала Троянската война, защото не получила покана за сватба? — попита невярващо Пернел. — Наистина ли мислиш, че ще си седи спокойно и ще плете, докато останалите членове на нейния противен клан нахлуват в града?

— Може би не — съгласи се Прометей.

— Значи сме сами — каза Никола.

— Вече ви казах. Островът е ключът към всичко — рече Нитен.

— Тревожа се за Один и Хел — продължи Алхимика. — А също и за Марс. Когато ги видях, Хел беше ранена и едвам се държаха. А особено се притеснявам за Черния ястреб. Той сякаш е изчезнал вдън земя. Боя се, че е станал жертва на нереидите.

— Трябва да пренесем битката на вражеска територия — каза решително Нитен. — Трябва да поемем отново инициативата. Ако се бавим, Тъмните древни ще пристигнат и ще сме принудени да се бием на два фронта. А това е битка, която не можем да спечелим. Трябва да се доберем до Алкатраз.

— Как? — попита Прометей. — Никой не би дръзнал да излезе в залива в тази мъгла.

Никола погледна към Пернел.

— Помниш ли, когато бяхме на остров Ман^[7] и се появи Дий с дресираните си плътоядци? Помниш ли как се измъкнахме?

Пернел се ухили.

— Спомням си физиономията на Магьосника. — Усмивката й помръкна. — Но, Никола, тогава бяхме далеч по-млади и много, много по-силни.

— Добре де, ще изгорим малко аура. — Той сви рамена. — Нямаме какво да губим.

Пернел се наведе бързо, за да целуне съпруга си по бузата.

— Вярно е.

— Как се измъкнахте от острова? — попита Нитен.

— С вървене.

— По водата ли?

Никола и Пернел Фламел кимнаха.