Майкъл Скот
Чародейката (24)

Глава 22

Умът почти не можеше да възприеме размерите на Игдразил. Невъзможно широко, неизмеримо високо, дървото се простираше от земята до небето като една-единствена гигантска колона. Корените му потъваха дълбоко в земните недра. Цели екосистеми процъфтяваха върху повърхността на огромното дърво; клоните и листата му гъмжаха от птици и насекоми, дребни бозайници и гущери. Онези, които живееха на върха на дървото, сред вечните облаци, никога не бяха виждали онези, които живееха близо до корените му, и никой от тях не знаеше за света в тъмната пръст под него, където съществуваше една съвсем различна среда, с бледи слепи твари, пълзящи в огромните тунели, оставени от корените. Безброй поколения бяха живели и умирали върху и в Игдразил.

Дървото беше кухо и в дънера му бе разположен преуспяващият град Ваках-Чан^[1], едно от скритите чудеса на Дану Талис.

Жана д’Арк остави Сен Жермен да говори с Шекспир и Паламед, а тя самата тръгна със Скатах, хващайки приятелката си подръка. Гранитно сивите очи на френската безсмъртна шареха от вълнение и леки изпарения от лавандуловата й аура се процеждаха от тялото й, образувайки видим облак.

— През вековете сме преживели много велики приключения — каза тя на английски.

— Така е — съгласи се Сянката.

— И сме виждали чудеса.

Скатах пак кимна.

— Но при всичките си пътувания, виждала ли си някога подобно нещо? — попита Жана.

— Ами всъщност, да. Това е вторият Игдразил, в който стъпвам през последната седмица. Има — или по-точно имаше — един далечен потомък на първоначалното дърво малко на север от Сан Франциско. Беше гигантско, но съвсем не колкото това. Дий го унищожи — добави тя с горчивина.

Двете жени вървяха по клон, широк поне двайсет метра. Той представляваше едновременно път и мост и се протягаше, без никакви подпори, от единия край на Игдразил до другия, който бе толкова далеч, че се губеше в кълбящата се зелена мъгла във вътрешността на дървото. По неговата дължина бяха разпръснати малки едно- и двуетажни сгради. Слаби тъмнокожи мъже и жени предлагаха плодове и разноцветни напитки от сергии с ярки тенти, наредени пред сградите.

— Мислиш ли, че живеят тук, на моста? — попита Жана.

— Определено така изглежда — рече Сянката. — Чудя се колко ли от тях са се изтърколили сутрин от леглото, излезли са през задната врата и са паднали през ръба. — Тя кимна към малките къщурки, построени по самия край на клона. Зад тях имаше само бездънна пропаст.

— Само ти можеш да си помислиш такова нещо. — После Жана спря и внезапно се ухили, осъзнавайки, че Скати бе пуснала една от редките си шеги. Къщите нямаха задни врати. — Много смешно.

— Благодаря.

— Казах го със сарказъм.

— Знам.

Безсмъртната вдигна глава и погледна нагоре. Огромният кух дънер се губеше в изумрудените облаци далеч над главите им. Клони кръстосваха въздуха, свързвайки единия край на дървото с другия, а дънерът бе осеян с безчет издутини. Около тези израстъци блещукаха светлини, но едва когато Жана отиде до края на клона и погледна надолу, за да види един от тях отблизо, осъзна, че гледа още домове. Далеч долу, където бе притъмняло от ранната нощ, дънерът блещукаше с хиляди светлинки.

— Внимавай! — Скатах сграбчи колана на французойката, когато тя се наведе още повече. — Не сме дошли чак дотук, за да паднеш през ръба.

Жана посочи.

— Там има летящи хора.

Сянката кимна.

— Забелязах. Привързани са към планери. Предполагам, че това е идеалното място за такъв спорт, при идещите отдолу въздушни течения.

— А забеляза ли също, че всички изглеждат като хора? — добави Жана. Тя понижи глас и мина на провинциалния диалект на Източна Франция — първия език, на който бяха разговаряли със Сянката. — Тук няма кучеглави чудовища.

— Забелязах — отвърна Скатах на същия език. — Но не съм изненадана. Хеката винаги е била смятана за един от най-големите благодетели на човечеството.

Все така усмихвайки се и сочейки към планерите, Жана продължи:

— Сигурно забеляза и че Уицилопочтли беше облечен в пълна броня.

— Да. А ти видя ли войските, събиращи се на клоните под нас? — попита Скатах.

— Не съм. — Жана се върна до ръба на клона и надникна надолу. На петнайсетина метра под тях, на друг също толкова дебел клон, мъже и жени се строяваха в редици. Тя ги прецени с опитното око на войник. — Това ми прилича на цяла рота… двеста и петдесет, може би триста мъже и жени — каза тихо французойката. — Всички са въоръжени простичко: с обикновена броня, кръгли щитове, копия и лъкове. — Чу се пукане на кожа и дърво и рояк планери се отделиха от дънера на Игдразил, за да се спуснат и да се присъединят към другите войници. — Хммм… и всички, които летят, са жени и момичета.

— По-леки са от мъжете — каза Скатах.

— Цветът на униформите им е същият като на долната страна на планерите. Синьо и бяло — отбеляза Жана.

Сянката кимна.

— Камуфлаж. Всеки, който гледа от земята, трудно ще ги различи на фона на небето.

Жана огледа по-добре въздушните войски, когато кацнаха. Някои от тях бяха въоръжени с къси копия за хвърляне, но всички имаха два или повече колчана със стрели и поне един резервен лък. От годините на битки Жана знаеше, че резервните са, в случай че тетивата се скъса. Войникът просто щеше да хвърли лъка и да грабне новия.

— Не виждам знамена — каза тя тихо.

— Вероятно защото няма да са им нужни — рече Скатах. — Знамето е от полза само на бойното поле, когато трябва да различиш приятел от враг. Когато ти се сражаваше с англичаните, оръжията и броните ви много си приличаха, но твоите хора знаеха, че трябва да се съберат при бялото ти знаме. В битка като тази едно знаме само ще се пречка. Обзалагам се, че онзи, срещу когото ще се бият, изглежда по коренно различен начин — от различна раса, с различен цвят, от различен биологичен вид. — Тя се усмихна на приятелката си. — В такъв случай правилата са далеч по-прости. Всеки, който не изглежда като теб, е твой враг.

— Значи се подготвят за битка — промърмори Жана, почти на себе си.

— Мисля, че вече са готови. — Зелените очи на Скатах заиграха весело. — Пристигнахме точно навреме за войната.

Жана д’Арк ощипа ръката на приятелката си.

— Не е нужно да изглеждаш толкова доволна!