Майкъл Скот
Чародейката (44)

Глава 42

Приземният етаж на електроцентралата на Алкатраз пулсираше с мътносиво сияние.

Движейки се предпазливо през все по-сгъстяващата се мъгла, Никола и Пернел се приближиха към светлината. Дясната ръка на Алхимика се плъзгаше по металните перила. Зад тях двамата можеха да чуят как морските вълни се плискат в брега, макар и да не ги виждаха.

Пернел вдиша дълбоко. През солта и вонята на развалено месо тя долови следа от друга миризма: сухия, застоял дъх на мокри пера. Приближи уста до ухото на Никола и прошепна:

— Мисля, че знам какво става тук.

— Аз също — отвърна той. После изсъска от болка, когато удари пръста на крака си в един откъртен от зидарията камък.

Тази част от острова беше доста занемарена. Ерозията и климатът постепенно завземаха отново Алкатраз, заличавайки следите от човешко присъствие.

Двамата едва успяваха да различат стръмно наклонения покрив на склада на интенданта и електроцентралата. Зад тях имаше висок комин. А до електроцентралата се виждаха смътните очертания на очукано и ръждясало туристическо корабче, подобно на онези, които караха туристите до острова, преди компанията на Дий да го купи и затвори за посетители. По-голямата част от корабчето бе скрита от сградата на електроцентралата и стелещата се мъгла, но те зърнаха редица светлини, простираща се от задния край на порутената сграда до него.

— Кажи — прошепна Пернел.

— Помисли си за чудовищата, които си видяла в килиите… — Той усети как косата й докосна лицето му, когато тя кимна. — И каза, че в някои килии имало повече от един вид създания.

Вълшебницата кимна пак.

— В някои имаше по два-три.

— Но килиите са малки, Пернел. Метър и половина на три…

— По-големите чудовища — каза тя веднага. — Разбира се! В килиите нямаше едри създания. — Обърна се да погледне към смътните очертания на двете сгради. — Видях един минотавър, но той беше сравнително малък — още бебе. Най-едрата твар бе сфинксът, а той си обикаляше свободно.

— Логично е Дий и господарите му да не са се ограничили само до създания с нормален размер. Ако наистина искат да предизвикат паника в града, за това ще са им нужни някои по-големи чудовища.

— Е, и какво има там?

— Възрастен минотавър — предположи Никола. — Може би някой и друг огре^[1]. Знаеш, че Дий си пада по тях.

— Дали няма дракон? — зачуди се Пернел. После поклати глава. — Не, ако имаше дракон, вече щеше да го е пуснал. Но има нещо с люспи, вероятно някакъв вид змей. Помниш ли, когато той отглеждаше онзи змей в Полша^[2]?

Те се промъкнаха по-близо, стъпвайки по чакъла и натрошените камъни. Ожулиха си пищялите и си одраха ръцете на стърчащия бетон и метал. Вече бяха достатъчно близо до склада, за да надзърнат през високите правоъгълни прозорци. Уродливи сенки танцуваха по стените и двамата зърнаха козина и люспи. Толкова близо до сградата, миризмата бе непоносима: смърдеше на мокра козина, топли изпражнения и мръсна коса, на твърде много змии и бозайници, натъпкани натясно. Вече отчетливо се долавяше вонята на змейове: огнедишащите изпускаха гадни серни изпарения при всяко отваряне на устите си.

Семейство Фламел чуха викове отвътре — писклив гласец, който говореше на някакъв гърлен език.

— Още едно — преведе Пернел мистичния език. — Можем да вземем още едно за този курс. Но нека да е нещо голямо.

Никола кимна с възхищение.

— Бях забравил, че го говориш. — После изведнъж стисна ръката й. — След всичките тези години все още има толкова неща, които не знам за теб.

— Медея ме научи на загубения език на Дану Талис — каза тя.

— Освен това ти знаеш достатъчно за мен. Знаеш, че те обичам.

Алхимика докосна скарабея, окачен на врата му. Той пулсираше под ръката му.

— Знам — каза той.

Никола и Пернел заобиколиха ъгъла на сградата, точно когато вратата се отвори с трясък.

— Анпу — прошепна Вълшебницата.

Появиха се двама от чакалоглавите воини и всеки от тях теглеше дълга желязна верига. От сградата забързано излязоха още двама анпу. Те държаха димящи тризъбци и ръчкаха с тях дългия, зеленокож двукрак змей, който изпълзя отвътре, привързан към желязната верига. Създанието беше поне шест метра дълго. Други двама анпу вървяха след него. Те бяха увили още вериги около покритата му с шипове опашка.

— Двукрак змей — каза Никола. — Има само предни крака. Но дори за миг не си помисляй, че е бавен. Ухапването му е смъртоносно, а опашката му е страховито оръжие.

С теглене и мушкане, анпу подкараха змея към корабчето.

— Не можем да позволим на това корабче да отплава — каза Никола.

— Как предлагаш да го спрем?

— Тези създания — всички, и чудовищата, и анпу — се контролират от една-единствена личност. Ако успеем да победим тази личност, зверовете ще се нахвърлят един срещу друг. Ще унищожат корабчето вместо нас. Така че въпросът е: кой ги контролира?

— Струва ми се, че знам… — Устните на Пернел се присвиха разочаровано. — Мислех, че се е променила…

— Кой?

— Тя ми помогна да избягам. Надявах се, че може да остане неутрална, но изглежда съм грешала. Точно нея надуших одеве.

— Пернел… — каза Никола.

Но преди тя да успее да отговори, мъглата се завихри нагоре в две концентрични спирали и една тъмна фигура се спусна на земята точно пред Никола и Пернел. И двамата протегнаха ръце напред и по върховете на пръстите им заиграха първите искрици от аурите им.

Фигурата бе облечена от глава до пети в блестяща черна кожа, влага се стичаше по блестящите сребърни капси, образуващи спираловидна шарка върху жакета й. Носеше наметало от гарванови пера, което се влачеше зад нея. Качулката му бе вдигната и скриваше по-голямата част от лицето й, но не и черните устни, които се разтеглиха, оголвайки дълги кучешки зъби.

— Ето че се срещаме отново, Вълшебнице.

— Никола — каза Пернел, — запознай се с Мориган.