Майкъл Скот
Чародейката (49)

Глава 47

Загърнат в кожено наметало с качулка, Маретю се движеше с лекота сред Древните, струпани около Софи и Джош Нюман пред Пирамидата на слънцето. Куката, която заемаше мястото на лявата му ръка, бе скрита под ризата му, увита в намаслена кожена кесия, и той я усещаше как пари и жужи до гърдите му.

Не биваше да е тук.

Не и сега.

Особено пък сега.

Намираше се сред тълпа от Древни. Ако се отъркаше в някой от тях, дори и по погрешка, последствията щяха да са катастрофални. Но отдавна не беше поемал рискове, а някои рискове си заслужава да се поемат.

Като по-млад, докато още овладяваше силите си, беше безразсъден. От какво да се страхува? Беше неуязвим и безсмъртен. Можеше да получава рани, но освен ако не загубеше главата си или гръбнакът му не бъдеше счупен, щеше да се излекува.

Само че, след като бе започнал да съставя плана за спасението на света, се бе научил на предпазливост. Без него планът нямаше да успее. Беше живял толкова дълго и бе водил толкова различни животи, че не се страхуваше от смъртта, но знаеше, че едно подхлъзване, една дребна грешчица може да доведе до катастрофа.

И въпреки това, ето че беше дошъл тук днес, рискувайки всичко.

Когато се върна на Дану Талис, за да задейства онова, което трябваше да се случи, дълбоко в себе си той знаеше, че иска да види пристигането на близнаците. Това щеше да е един от решителните моменти в необикновената история на островната империя. Искаше да види брата и сестрата, приказните близнаци от древното пророчество — един да спаси света и един да го унищожи.

Смяташе, че рискът си заслужава.

Изида и Озирис бяха разчели съвършено момента на пристигането си.

Маретю стоеше в сенките и гледаше как кристалната им вимана се спуска от небето. Озирис бе изчакал, докато повечето членове на съвета пристигнат край пирамидата — няколко от тях в очукани вимани, останалите в карети, вариращи от пищно украсени до гротескни. После умишлено беше направил голям кръг, преди да кацне, така че залязващото слънце да заблести върху кораба и той да заприлича на падаща звезда.

Бяха кацнали на една от далечните площадки, която обикновено бе заета от каретите на по-маловажни Древни. Изида и Озирис имаха правото да кацнат почти на стъпалата на пирамидата и никой нямаше да протестира. Но те искаха близнаците да направят десетминутна разходка през двора до входа й. Освен това Озирис хитро бе извъртял кораба по такъв начин, че когато стените му се отворят и се появят Софи и Джош, броните им да грейнат като сигнални огньове в светлината на залязващото слънце, пламтейки в сребърно и златно.

Съветът винаги изчакваше до последната минута, преди да влезе в пирамидата, защото наклонените й златни стени изтощаваха аурите. Така че всички станаха свидетели на пристигането на загадъчната двойка в златна и сребърна броня.

Изида и Озирис закрачиха бързо напред, оставяйки на близнаците да ги следват. Мъжът с куката знаеше защо го правят — искаха тълпата да съсредоточи вниманието си единствено върху тийнейджърите.

Докато Софи и Джош прекосят половината площад, Маретю чу първите шепоти, понесли се през тълпата:

— … злато и сребро…

— … легендарните близнаци…

— … слънцето и луната…

Маретю трябваше да признае, че ходът на Изида и Озирис бе майсторски. Ако двамата Древни просто бяха довели Софи и Джош в Залата на съвета и бяха обявили, че те са легендарните близнаци, много от Древните щяха да се изсмеят невярващо. Но при такова появяване съветът вече започваше сам да се убеждава, че това са близнаците от пророчеството, още преди те да са влезли в пирамидата.

Беше гениално.

Маретю се движеше бързо към края на редицата, вървейки редом с близнаците. Гледаше ги как си говорят тихичко и знаеше всяка дума, която си разменяха. Видя как Джош зърна Инана и очите му се разшириха от изумление, щом забеляза птичите й крака. Видя как сините очи на Софи се стрелват към крилатата Древна и устните й оформят думите: „Това е Инана“.

Маретю бе избрал точно този момент измежду всички възможни, защото близнаците изглеждаха щастливи. Гледаше устните на Софи и макар че не можеше да я чуе, знаеше, че разказва на Джош, че Вещицата от Ендор е алергична към котки и киха. Близнаците се засмяха заедно, с чист и звънлив смях, безгрижен и пълен с живот.

Точно това бе дошъл да чуе.

Възрастта на Маретю вече бе неизчислима. Беше пътувал напред и назад по безброй времеви потоци. Беше живял в продължение на векове в Сенкоцарства, където правилата на времето са различни или не съществуват. Беше видял много, бе преживял още повече и не бе забравил нищо. Това беше част от проклятието му.

И знаеше, че сега Софи и Джош за последен път се смеят заедно.