Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enchantress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesohora (2014)

Издание:

Американска, първо издание

ИК „Хермес“, София, 2012

Редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-1171-4

История

  1. — Добавяне

Глава 64

Обърнатите назад стъпала на Шолотъл правеха ходенето трудно, а често и невъзможно. Голите му кости стържеха по камъните, докато куцукаше към смесените аури на събралите се Древни и безсмъртни човеци.

Нямаше търпение да убие Алхимика. А което бе още по-вълнуващо, Шолотъл знаеше, че щом Алхимика е на Алкатраз, жена му също трябва да е наблизо. Стомахът му закъркори при тази мисъл. Очакваше го истински пир.

Шолотъл вдиша дълбоко, вдигнал кучешките си глави към небето, а черните му ноздри се отваряха и затваряха. Стори му се, че различава поне седем — или може би осем — различни аури във въздуха тази нощ. Вонящата на месо мъгла надделяваше над всички други миризми, така че там горе можеше да има и още някой, но това нямаше значение. Той щеше да ги убие всичките, да се наяде до пръсване и да даде останките на чудовищата, които в момента го следваха.

Пък и нямаше значение дали Фламел има десет спътници или десет пъти по десет; не би могъл да избяга от това, което пълзеше, хлъзгаше се и се клатушкаше към него.

 

 

В ъгъла на разрушения Дом на надзирателя имаше огромна черупка, сякаш направена от кал. Никола почука по нея. Беше твърда.

Николо Макиавели скръсти ръце на гърдите си и се взря в Алхимика.

— Винаги съм знаел, че ще се срещнем пак — каза той на френски. — Макар да не съм си представял, че ще е при такива обстоятелства — добави с усмивка. — Бях сигурен, че ще те спипам в Париж миналата събота. — После се поклони в старомоден жест на вежливост, когато Пернел се присъедини към съпруга си. — Господарке Пернел, изглежда ни е писано да се срещаме все на острови.

— Последния път, като се срещнахме, ти беше отровил съпруга ми и се опита да ме убиеш — напомни му Пернел на италиански.

Преди повече от триста години Вълшебницата и италианецът се бяха сражавали в подножието на връх Етна в Сицилия. Макар че Пернел бе победила, освободените от двамата енергии бяха накарали древния вулкан да изригне. Лавата продължи да тече пет седмици след битката и унищожи десет села.

— Простете ми; тогава бях млад и глупав. А и вие излязохте победителка от нашата среща. До ден–днешен нося белезите от нея.

— Хайде да се опитаме да не взривяваме този остров — каза тя с усмивка. После протегна ръка. — Видях как се опита да ме спасиш преди малко. Между нас вече няма враждебност.

Макиавели хвана пръстите й и се приведе над тях.

— Благодаря. Това ме радва.

Марс и Один бяха заели позиции отвън, за да пазят една от пътеките към къщата, докато Били и Черния ястреб отидоха да наблюдават другата пътека. Хел се облягаше на вратата на Дома на надзирателя, за да не натоварва ранения си крак. Тя беше последната отбранителна линия.

Никола, Пернел и Макиавели стояха около втвърдената топка кал.

— Сигурни ли сте, че Ареоп-Енап е вътре? — попита италианецът, като почука по нея.

— Видях го как влиза и увива пашкула около себе си — рече Пернел.

— Как да го отворим? — попита Макиавели.

— Не съм сигурен дали изобщо трябва да опитваме — каза Никола. — Това може да е опасно за Ареоп-Енап, а по-вероятно и за самите нас. Стария паяк е непредвидим. — Той погледна жена си. — Трябва ли да ти напомням какво стана последния път, когато го срещнахме?

Макиавели се ухили.

— Нека да позная — сражавали сте се.

— Така е — каза Пернел. — И пак беше на остров: Понпей[1].

— Абе какъв ви е проблемът с островите? — попита италианецът. — Япония, Ирландия, Понпей, Алеутските острови. Навсякъде оставяте след себе си хаос, смърт и разрушения.

— Доста добре си информиран — каза Пернел.

— Това ми беше работата — и предполагам, все още е.

— Впрочем обикновено твоят приятел Дий причиняваше хаоса, смъртта и разрушенията — добави Пернел. — Ние все бягахме.

— Дий не ми е приятел — рече кратко Макиавели. Допря длан до калната топка и мръсната му сиво–бяла аура потече по грубата повърхност. Тя закипя и забълбука, но аурата се стопи в нищото, стичайки се по глината като вода. Италианецът наведе глава и притисна ухо към камъка. — Тихо е — каза накрая.

Тримата безсмъртни сложиха ръце върху топката и призоваха аурите си. Миризмите на мента и змия се смесиха в мъгливия въздух, докато леденобяла, зелена и мръснобяла енергия обливаха твърдата черупка.

Никола се отдръпна пръв. Дишаше тежко, а по челото му и покрай носа му се виждаха нови бръчки.

— Един момент, ако обичате. Оставете ме да презаредя малко. — Наклони глава, за да погледне към италианеца, и попита: — Какво те накара да си промениш решението? Защо мина на наша страна?

Макиавели сви рамена. Облегна се на една каменна стена и изтупа мръсния си и прокъсан черен костюм.

— Сътрудничеството ми с Тъмните древни ме смущава от доста време — рече той тихо. — Но идването ми тук и работата с Били и Черния ястреб събудиха много стари спомени. Сетих се какво каза веднъж скъпата ми жена Мариета. Обвини ме, че съм бездушно чудовище. Каза, че ще умра самотен, защото не ме е грижа за никого. — Той се усмихна тъжно. — Осъзнах, че вероятно е права и за двете. А после Черния ястреб ми зададе един въпрос. Искаше да знае дали някога съм правил нещо само заради тръпката. Казах му, че не, или поне от много отдавна не съм. Тогава той отвърна, че ме съжалява и че си прахосвам безсмъртието. Че не живея, а просто оцелявам. И знаете ли — беше прав.

— Понякога си мисля, че безсмъртните не ценят истински прекрасния дар на безсмъртието — каза Никола.

— То невинаги е дар — промълви Пернел много тихо.

— А после се сдружих с Били — продължи италианецът. — Той е млад, буен… и да, дразнещ, но има голямо сърце. Напомни ми какво е да си човек. Да се наслаждаваш на живота. И когато се стигна до съдбоносния миг, решихме — той и аз, — че не искаме чудовища по улиците на Сан Франциско, не искаме смъртта на хиляди хора да тежи на съвестта ни. Не и щом можем да направим нещо по въпроса. — Безсмъртният млъкна изведнъж. — Знаете ли, струва ми се, че това е най-дългата реч, която съм изнасял от цял век насам. А може би и от два.

Чу се подсвирване, последвано от дращене и тропот на приближаващи се копита върху камъка.

— Братът близнак на Кетцалкоатъл, Шолотъл, контролира чудовищата на острова — обясни бързо Никола на Макиавели.

— Той е малко разстроен, защото потопихме едно корабче, натоварено с част от зверчетата му. Закле се да ни отмъсти.

— Искаш да кажеш, че има още чудовища ли? — попита италианецът с нотка на отчаяние в гласа.

— Още много, и то — отвърна Пернел с мрачна усмивка — в килиите бяха само по-дребните твари. Големите са били държани в електроцентралата и склада на интенданта край брега.

— Тогава по-добре да отворим това — каза италианецът.

Тримата безсмъртни се обърнаха пак към калната топка и сложиха ръце върху черупката й, изливайки енергиите си в нея.

Стаята оживя от аурите им, зелени и бели искри съскаха и пукаха по всяка метална повърхност.

Никола се свлече пръв, след него и Макиавели. И двамата паднаха, опрели гръб в топката. Пернел сведе поглед към тях.

— Ще опитаме още веднъж — каза тя. — Ако не успеем, ще се откажем: не можем да си позволим да хабим повече енергия. — Тя коленичи до Никола и проследи с пръст новите бръчки върху лицето на съпруга си. — Вече сме опасно отслабени.

Изведнъж Черния ястреб се втурна през отворената врата.

— Идват — рече той задъхано. — Сто анпу и няколко наистина грозни еднорози се насочват насам.

— Какъв цвят са рогата им? — попита бързо Пернел.

Черния ястреб поклати глава.

— Не чаках, за да разбера.

— Мисли! Нали си ги видял?

— Бели… и черни… с червени върхове — избъбри той.

— Монокерата[2]. Техните рога са отровни, избягвайте ги на всяка цена.

В стаята се втурна Били Хлапето, зачервен и задъхан. Двата върха от копия в ръцете му бяха черни от кръв.

— Забравете за анпу и еднорозите — изпъшка той. — Имаме си по-голям проблем. Там отвън има гигантски краб.

— Колко е голям? — попита Макиавели.

— Много! — сопна се Били. — Колкото къща. Едно от онези създания с бичите глави му се изпречи на пътя и той го сряза надве, лесно и чисто. Е, всъщност не беше толкова чисто.

— Каркин[3] — казаха едновременно Фламел и Макиавели.

— Това голям краб ли означава? — попита Били.

— Не. Означава гигантски краб — рече Макиавели.

— И… — Били си пое дълбоко дъх. — И ги предвожда скелет с глава на куче — завърши той драматично. — Ама адски грозно краставо куче.

— О, ние вече сме го срещали — усмихна се Пернел. — Побъбрихме си одеве.

— Това е братът близнак на Кетцалкоатъл — поясни Макиавели.

Били премигна изненадано.

— Дъртото чудовище имало брат! — После се ухили. — Предполагам, че не са еднояйчни близнаци.

— Някога бяха — обади се Хел от мястото си до вратата. — Това е Шолотъл. Той е злият близнак.

Марс и Один влязоха забързано през входа.

— Време е да вземем решение — обяви Марс. — Можем или да организираме последен отпор тук — той огледа помещението, — или да бягаме и да потърсим друго място, където да се сврем.

— Оставаме тук — каза твърдо Фламел. Потупа по калната топка. — Вие трябва да ги задържите, докато ние се опитваме да събудим Ареоп-Енап. Сега той е единственият ни шанс.

— Може би ще успеем да удържим прозорците и вратите — рече със съмнение Марс. Порутената сграда беше кажи-речи само една празна коруба, без покрив и със зеещи правоъгълници на мястото на прозорците. — Но ако ни щурмуват…

— Щурмуват ни! — извика Хел.

Бележки

[1] Остров в Микронезия. — Б.пр.

[2] Еднорог (гр.). Думата обаче е прилагателно, а не съществително. — Б.пр.

[3] Гигантски краб от гръцката митология, който помагал на Лернейската хидра в битката й с Херакъл и бил убит от него. — Б.пр.