Майкъл Скот
Чародейката (47)

Глава 45

Нитен стоеше над падналия Прометей.

Още копия излетяха от мъглата, но японският безсмъртен беше бърз, и на младини беше тренирал да се справя с мечове и стрели, отбивайки ги във въздуха. Това бе полезно умение за един воин и като млад го правеше със завързани очи, вслушвайки се в тихото сви стене от приближаването им. Сега използва същия номер — стоеше с наведена глава, обърнал лявата си страна — с по-доброто си ухо — към мъглата. Можеше да чуе и най-лекия шум, свистенето на разделящия се пред копието въздух, дори тихото скърцане при огъването на дървения прът. Най-трудното бе да знаеш кога да реагираш. Ако реагираше прекалено рано, щеше да пропусне копието, а ако закъснееше, върхът щеше да го прободе.

От мъглата полетяха две копия, всяко от които звучеше малко по-различно от другото. Нитен се отпусна с полузатворени очи, проследявайки пътя им по звука. После се раздвижи. Тоягата на Спарта в лявата му ръка отби едното копие настрана, уакизашито в дясната разсече второто надве. Земята пред него бе осеяна с начупени дървени пръти.

Нитен мяркаше Спартите като смътни силуети в сумрака, но никой от тях не се приближаваше. Той се надяваше, че не са открили начин да заобиколят преградата от коли, но знаеше, че не може да напусне позицията си, за да провери.

Дългият и горчив опит бе научил Майстора на меча да се съсредоточава изцяло върху битката. Един миг на разсейване можеше да се окаже фатален. Воинът трябваше да мисли само за едно. Не губеше време да размишлява за семейство Фламел, да се чуди как се справят: така или иначе не можеше да им помогне.

Три назъбени копия изсвистяха в нощта и зад тях като дим се точеха струйки мъгла. Той отби едното настрана и разсече второто, но третото го улучи в лявото рамо, заби се в плътта му и цялата му ръка се вцепени. Тоягата падна от пръстите му и изтрополя на земята.

Нитен направи гримаса на болка и позволи на малка част от тъмносинята си аура да се увие около ръката му и да затвори раната. Но усещаше как се състарява, докато се цери, усещаше тежестта в краката си, стягането в дробовете си и знаеше, че ще е нужно време, докато усещането в лявата му ръка се върне. Щеше да му се наложи да довърши тази битка с една ръка.

Все още обърнат към нощта, той приклекна до Прометей и допря пръст отстрани на шията му, търсейки пулса. Такъв нямаше, но той усети, че Древният се размърдва.

— Ти си жив — каза Нитен с облекчение.

— Да не мислеше, че спя? — избоботи Прометей. Опря пети в земята и се надигна до седнало положение. — Нужно е нещо повече от едно малко копие, за да ме убие.

— Само за протокола: копията бяха две и не бяха малки. Как се чувстваш?

— Все едно са ме проболи с две копия. — Предницата на бронята му бе хлътнала и на нея се виждаха две дупки. Прометей притисна ръце към гърдите си и цялото му тяло засия в червено. Миризмата на анасон за кратко надви мириса на сол и месо.

В мъглата се разнесе пронизително стържене на метал.

Древният видимо се състари пред очите на безсмъртния, докато се цереше, косата му стана снежнобяла, дълбоки бръчки се появиха на челото му, край носа му и в ъгълчетата на устата му.

В нощта изтрещя стъкло и мостът затрепери от ново дрънчене на метал.

Нитен протегна ръка и помогна на Древния да стане. Прометей потърка с ръка бронята си, за да поправи дупките, запълвайки ги с метал.

— Съмнявам се, че ще мога да го направя пак. А ти как си? — попита, присвивайки очи срещу Нитен.

— Останала ми е още малко аура. Не много. Вероятно ще стигне да изцеря една рана, ако не е прекалено тежка.

— Поне косата ти не е посивяла.

— О, мисля, че косата ми ще си остане черна до деня на смъртта ми. А и между другото, твоята коса вече не е сива — каза Нитен.

— Бяла е.

— Винаги съм предпочитал червеното.

Отново изстърга метал.

Нитен посегна да се подпре на най-близката кола. Тя вибрираше.

— Те разглобяват барикадата — каза той.

— Така бих направил и аз на тяхно място — кимна Прометей.

— Чудя се дали ще се бият, или ще ни заобиколят, за да нахлуят в града?

— Ще се бият — каза уверено Нитен. — Ние ги обидихме.

— Обидили сме ги? Как?

— Като не умряхме бързо. Те са професионални воини; сражавал съм се с такива като тях цял живот. Смятат се за непобедими. Това ги прави високомерни, а също и глупави. А съм открил, че глупавите хора допускат грешки. Един разумен командир би оставил няколко от тях да се бият с нас и би пратил останалите в града. Но гордостта им ще ги задържи тук. Сега те трябва да ни убият. И онзи, който го направи, ще бъде удостоен с голяма чест. — Той млъкна. — Защо се усмихваш, Древни?

— Бас държа, че някъде в мъглата някой командир на Спартите казва на своите подчинени съвсем същото.

— Но ще допусне грешка — отвърна Нитен. — Ние сме много по-смъртоносни от тях.

Усмивката на Прометей стана тъжна.

— Не съм много сигурен в това.

— О, такива сме. Ние имаме причина да сме тук. Имаме кауза. Моят опит говори, че воинът с кауза е най-опасният от всички. Сега трябва да направим избор. Дали да останем тук и да се бием…

— … или да ги нападнем. — Древният вдигна поглед към небето, опитвайки се да прецени кое време е, но през мъглата не се виждаха никакви звезди. — Съжалявам само, че не успяхме да ги забавим повече.

— Те още са тук, нали? Всяка секунда, в която ги държим далеч от града, е победа за нас. Ако останем на мястото си, те ще съборят барикадата и ще ни заобиколят в гръб. Но ако действаме сега, елементът на изненадата ще е на наша страна: в своето високомерие те изобщо няма да предположат, че можем да ги нападнем — рече Нитен. Усети боцкане в пръстите на лявата си ръка и я разтръска, за да възобнови кръвообращението си.

— Съгласен: ще атакуваме. Но трябва да се държим заедно — каза бързо Прометей. — Ако се разделим, лесно ще ни надвият. Да се опитаме да си пробием път през тях до другия край на моста. Това ще ги накара да обърнат гръб на града. После ще видим дали можем да ги удържим до зазоряване.

Усмивката на Нитен проблесна в мрака и двамата тръгнаха по моста.

— Изглеждаш ми много весел за човек, тръгнал към неминуема гибел — отбеляза Прометей.

— Последните няколко години бяха лишени от събития — призна Майстора на меча. — Даже скучни. Репутацията на Ифа беше толкова страховита, че никой не смееше да я предизвика. Повечето разумни хора просто ни отбягваха. Дори когато ходехме в най-смъртоносните Сенкоцарства, обикновено ни оставяха на мира.

— С какво си запълвахте времето?

— Аз прекарах доста време в боядисване на една лодка в Саусалито.

— В какъв цвят?

— Зелен, винаги зелен. Но все не успявах да намеря точния оттенък. Изглежда, има над четирийсет оттенъка зелено.

— Зеленото е хубав цвят — каза Прометей, опрял леко меча върху дясното си рамо. — Не ме разбирай погрешно: аз си падам по червеното. Но и зеленото винаги ми е харесвало.

Продължиха да вървят мълчаливо, гледайки силуетите, които се мяркаха и движеха в мъглата наоколо.

— Съжаляваш ли за нещо? — попита изведнъж Прометей.

Нитен се усмихна срамежливо и лека руменина изби по бузите му.

— Ти се изчерви — каза изненадано Прометей.

— Заради едно-единствено нещо. Съжалявам, че Ифа не е с нас сега. Как щеше да й хареса тази битка!

Прометей кимна.

— И щеше да победи Спартите.

— Те щяха да побягнат от нея — съгласи се Нитен. — Трябваше да я помоля да се омъжи за мен.

Прометей го погледна.

— Обичаше ли я?

— Да — отвърна простичко Нитен. — С течение на столетията я обикнах.

— Някога казвал ли си й го?

Безсмъртният поклати глава.

— Не. На няколко пъти замалко да й кажа, но някак си в последния момент куражът все ми изневеряваше.

Прометей въздъхна.

— Значи не си го направил. Опитът ми подсказва, че съжаляваме само за неща, които не сме направили.

Нитен кимна.

— Знаеш, че в продължение на векове съм се бил с какви ли не чудовища, в човешки и нечовешки облик, и никой не би могъл да ме нарече страхливец. Но се страхувах да помоля Ифа да се омъжи за мен. — Той погледна към Древния. — Какво щях да правя, ако ми бе отказала? Щяхме ли да си останем приятели, ако ме отхвърлеше?

— Трябваше да я помолиш — каза Прометей.

Рамената на Нитен увиснаха съкрушено.

— Знам.

— Мислиш ли, че тя те обичаше? — продължи да упорства Прометей.

— При Ифа е трудно да се каже.

— И въпреки това е останала с теб колко дълго?

— Около четиристотин години.

— Според мен те е обичала — каза уверено Древният.

— А сега я няма — добави Нитен. — Затворена е в Сенкоцарство с една свирепа Архонтка и няма кой да я спаси.

— Жал ми е за Архонтката — рече Прометей.

— Вярно. — Нитен се усмихна, после замръзна неподвижно и подуши въздуха. — Помирисвам… — започна той, а после се обърна, вдишвайки дълбоко. Миризмата бе навсякъде около тях, зловоние, което внезапно се усили, когато Спартите се изсипаха от мъглата, мушкайки с копия и мечове, раззинали усти и протегнали нокти.

— За мен беше чест, че те познавах — рече Прометей и мечът му описа пламтящ червен полукръг, стържейки по щитовете и мечовете и изтръгвайки искри от тях.

— А за мен е чест да умра с теб — отвърна Нитен. Избягна едно копие, улови върха на друго и го изтръгна от ръката на държащия го Спарт, после ловко го завъртя и го заби в изненаданото чудовище.

Драконовите воини атакуваха.