Майкъл Скот
Чародейката (14)

Глава 12

Вирджиния Деър и близнаците бързаха по улиците на Дану Талис. Върху дрехите си бяха навлекли бели роби, свалени от въжета за пране, а главите им бяха скрити под конусообразни сламени шапки, свити от сергия на пазара. Придържаха се към задните улички и тесните пресечки, движейки се бавно към шпила с веещото се знаме.

— Знаете ли — рече Джош, — като за най-могъщия и прекрасен град на света това ми изглежда малко занемарено.

Софи кимна.

— Но когато летяхме над него, изглеждаше изумително.

— Разстоянието разкрасява всичко — промърмори Вирджиния. Спря на входа на една тясна уличка и се взря в покривите, мъчейки се да се ориентира, като търсеше знамето над върховете на сградите.

Софи се обърна и погледна назад, за да види дали някой не ги следва. Единственото движение, което забеляза, беше едно мършаво куче, ровещо в купчина отпадъци. То измъкна нещо, което можеше да е парче месо, и вдигна поглед към нея. Очите му блещукаха в червено в полумрака. После се обърна и се изниза.

Откакто напуснаха пазарния площад, бяха преминали тичешком по дузина улички като тази. Тя бе тясна и тъмна, оградена от високи безлични стени, бе осеяна с гниещи плодове и гъмжеше от мухи. Софи забеляза един дългоопашат плъх да припка в канавката и да изчезва в една дупка в стената. Предполагаше, че винаги ще има плъхове и мухи. Двамата с Джош бяха обиколили света с родителите си, посещавайки всички места, където Ричард и Сара Нюман работеха. Беше виждала улички като тази в Южна Америка и Близкия изток, в южната част на Европа и в Азия — макар че за разлика от онези, в тази тук нямаше хартиени или пластмасови боклуци, парчета дърво или захвърлени алуминиеви кутийки.

Софи се обърна и погледна над рамото на брат си. Контрастът бе поразителен. Зад нея имаше мръсотия и бедност; пред нея се простираше богатство и вълшебният Дану Талис от легендите. Уличката излизаше на широк булевард с редящи се от двете му страни дървета. Зад него се виждаше един от каналите, които бе забелязала от въздуха. Отвъд канала имаше още улици, оградени с дървета или цветя, и тук-там се виждаха фонтани и статуи на хора, зверове и странни създания, които не бяха нито едното, нито другото. Богато украсени сгради, боядисани в златно и сребърно, се издигаха зад увенчани с шипове стени и дялани каменни порти. Всяка от тях бе в различен архитектурен стил — Софи зърна пирамиди с плоски върхове и квадратни сгради без прозорци, деликатни виещи се спирали и обвити в кристал кръгове.

— Позна ли ги? — попита Джош.

И тя внезапно осъзна, че сградите й напомнят за руините, които бе посещавала с родителите си: тук личаха имитации на Египет, каньона Чако, Ангкор Ват и Шотландия.

По погледа й разбра, че ги е познала.

— Предполагам, че това са оригиналите. Хората са изкопирали конструкцията им.

— Защо са с различни форми? — попита Софи.

— Различни кланове? — предположи Джош.

— Когато Древните остареят, те се Променят — рече Вирджиния. — Понякога по странни и необичайни начини. Затова им трябват странни и необичайни сгради, в които да живеят.

По някои от сградите имаше барелефи или фрески; други бяха боядисани или украсени със знамена. Само някои — главно пирамидите с плосък връх — бяха без украса.

— Мисля, че гледаме по-хубавата част от града — каза Вирджиния с мрачна усмивка. — И подобно на богаташките квартали навсякъде тук е пълно с порти и пазачи. Някои неща никога не се променят.

— Пазачи ли? Къде? — попита Софи.

Джош посочи.

— Точно зад портите…

Тя внезапно ги забеляза и кимна. Зад портите на именията и дворците имаше караулни къщички и фигури се движеха в сенките им, скрити от палещото слънце.

— Мисля, че от другата страна на моста има още — каза Софи.

— Май е така — рече Вирджиния. — Имам една теория. — Тя излезе от уличката и закрачи през пустия булевард към най-близкия мост. — Хайде да я проверим.

Близнаците се спогледаха и забързаха след нея.

— Теория ли? — попита Джош.

— Ясно е, че Дану Талис не е по-различен от всяка друга цивилизация, която съм срещала. — Тънките устни на безсмъртната се сгърчиха при произнасянето на думата цивилизация, сякаш я намираше за противна.

В тесните колибки от двете страни на моста настъпи внезапно раздвижване и оттам се появиха фигури. Слънчевата светлина затрепка по метала.

— Права бях — каза Софи. — Караулни къщички са.

— С пазачи — добави нервно Джош.

— Аз съм родена в едно по-простичко време — продължи Вирджиния. — Тичах на воля из гората и се прехранвах от природата, убивайки само онова, от което имах нужда, като споделях остатъците с другите горски обитатели. Нямах пари и единственото ми притежание бяха дрехите на гърба ми. Живеех в клоните на дърветата и в пещерите. И бях щастлива, наистина щастлива. Не ми липсваше нищо. А после дойде цивилизацията.

Безсмъртната тръгна по края на извития канал към моста. Пазачите я следваха от другата страна на кристалночистата вода; други се бяха събрали на моста и вече бе ясно, че не са хора. Имаха глави на чакали и бяха облечени в полупрозрачна черна броня. Когато поглеждаха през канала към тях, се виждаше, че очите им са кървавочервени.

— Анпу — прошепна Софи.

Вирджиния спря на края на моста.

— А на какво ме научи цивилизацията? — продължи безсмъртната. — Разбрах, че тя управлява чрез създаване на класи и разделяне на хората, като прави някои по-добри от други.

— Не е ли било винаги така? — попита Джош. — Всяка цивилизация се дели…

— Не всяка — сопна се Вирджиния. — Само така наречените напреднали. — Тя стъпи на моста и анпу заеха позиции в другия му край.

Единият от тях бе по-едър от останалите. Носеше черна броня, полирана до огледален блясък. Той пристъпи напред и протегна дясната си ръка. На тримата човеци им трябваше миг, за да осъзнаят, че създанието всъщност не носи метална ръкавица, а ръката му е заместена от механизъм от метал и зъбни колелца. В лявата му длан хлабаво висеше един копеш.

— А тук имаме тази велика цивилизация на Дану Талис — продължи горчиво Вирджиния, — управлявана от група безсмъртни Велики древни и Древни… и какво откриваме? — Без да чака отговор, продължи: — Откриваме, че няма никаква разлика. Бедните живеят зад външните канали, а богатите — на сигурно място във вътрешните кръгове, пазени от мостове, които се охраняват от кучеглави чудовища. Бедните дори не могат да вървят по тези улици. Като че ли са павирани със злато.

— Всъщност мисля, че са — промърмори Джош. Плочите и паветата от другата страна на канала блестяха с течна златна светлина.

Вирджиния Деър не му обърна внимание. Тръгна по средата на моста и всички пазачи извадиха закривените си саби.

— Нима е чудно, че светът, в който живеехме, е толкова объркан? — Тя разпери широко ръце. — Ето откъде идва всичко. Човеците са моделирали не само сградите си по подобие на това място. Човешкият свят е бил обречен от самото начало. Когато получа собствен свят, който да управлявам, нещата в него ще бъдат много по-различни, гарантирам ви.

— Те имат саби, Вирджиния — обади се Джош.

— Така е — отвърна тя нехайно.

Отляво и отдясно покрай канала тичаха пазачи, за да окажат подкрепа на онези, които вече бяха заели позиция на моста.

— И колко пазачи са нужни, за да защитят безценните златни улици от една жена и двама тийнейджъри? — попита Вирджиния.

Джош ги преброи бързо.

— Трийсет.

— Трийсет и двама — поправи го Софи.

Вирджиния бе стигнала до средата на моста. Анпу се бяха разгърнали, с извадени оръжия. Муцуните им зееха, разкривайки острите им зъби, и изглеждаше сякаш тварите се хилят. Водачът им почука с копеша си по металния си нокът. Отекна звън като на камбана.

Вирджиния продължи да върви право напред.

— А знаете ли кое презирам повече от всичко? — тросна се тя.

— Побойниците. И най-вече побойниците, които си мислят, че една гъзарска сабя и комплект доспехи ги правят неуязвими. — Безсмъртната бръкна под развятата си бяла роба и свали флейтата от гърба си. Изтръска я от платнения й калъф и я допря до устните си.

Изсвири една-единствена нота. Тонът беше висок и продължи да се повишава, докато накрая дори Софи и Джош с подобрения си слух престанаха да го чуват. Ефектът върху анпу бе мигновен. Те се вцепениха, изпънаха се, като че ли някой им бе дръпнал конците и разпериха ръце настрана с разтворени пръсти. Копешите им издрънчаха върху камъните.

Деликатните пръсти на Вирджиния заиграха бързо по флейтата и анпу затанцуваха. Надигнаха се на пръсти и започнаха да се люлеят наляво–надясно, блъскайки се един в друг, при което броните им дрънчаха. Безсмъртната се засмя пискливо, почти истерично.

— Мисля, че ще ги накарам да отидат с танцова стъпка до канала и да се хвърлят в него.

— Вирджиния — тросна се Софи. — Не!

Все така притиснала флейтата към устните си, безсмъртната се обърна да погледне момичето.

— Не!

— Не ли? Аз обикновено така правя.

— Не е необходимо — каза Софи. — Ако ги убиеш, ще станеш същата като тях. А ти не си такава, нали?

— Нямаш представа каква съм — прошепна Вирджиния, но вдигна пръсти от флейтата.

Анпу се строполиха като подкосени, сред дрънчене на брони и метал. Металната ръка на едрия водач задращи по камъните, оставяйки дълбоки бразди в тях, а после застина и се отпусна неподвижно.

Вирджиния запристъпва между повалените анпу, като се стараеше да не докосва никой от тях. Софи и Джош последваха примера й. Отблизо създанията бяха ужасяващи. Черните им като антрацит тела бяха човешки, с жилести мускули, но от врата нагоре имаха глави на чакали със заострени уши. Ръцете им също бяха човешки, макар че завършваха със закривени нокти, а краката им представляваха кучешки лапи. Някои имаха рунтави опашки, подаващи се изпод броните им, и повечето носеха вплетени в козината си малки зелено-златни скарабеи или нещо, което приличаше на черупки от морски охлюви.

— Мисля, че е насам — каза Вирджиния и посочи с флейтата си към една гигантска кръгла сграда, на чийто шпил се вееше тясно знаме с нарисувано на него око. Изглеждаше сякаш окото им намига. Външните стени бяха без прозорци, облицовани със злато и украсени със съзвездия от скъпоценни камъни. Сградата бе защитена с тесен ров, пълен с бълбукаща тревистозелена течност, а от двете страни на подвижния мост стояха двама огромни анпу албиноси с копия, по-високи от самите тях.

Вирджиния се усмихна на създанията и завъртя флейтата си, оставяйки във въздуха трепкаща нота. Анпу пуснаха копията, свалиха моста, а после се обърнаха и изтичаха на четири крака към ниска колибка, скрита сред растителността. Кървавочервените им очи изгледаха безсмъртната с нещо като страхопочитание, докато минаваше покрай тях.

— По-добре да се боят от теб, отколкото да те обичат — рече весело Вирджиния. — Мисля, че Макиавели го беше казал.