Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (6)

4.

Вторник сутринта, осми декември

Ерик Мария Барк току-що се е прибрал след нощното посещение в Каролинската болница, където се срещна с криминалния инспектор Юна Лина. Ерик го хареса, въпреки опита му да го накара да наруши обещанието си да не се занимава с хипноза. Може би напълно откритата му и искрена загриженост за голямата сестра го правеше така симпатичен. Предположението, че в този миг някой я преследва.

Ерик влиза в спалнята и спира погледа си на Симоне в леглото. Вече е много уморен, хапчетата са започнали да действат, очите му парят, натежали за сън. Светлината се разстила като помътняла пелена върху Симоне. Почти цяла нощ е минала, откакто я остави, за да отиде да прегледа пострадалото момче. Симоне вече е заела цялото място. Тялото й е тежко. Завивката е смъкната при краката й, нощницата се е набрала около кръста. Тя лежи отпуснато по корем. Кожата на ръцете и раменете й е настръхнала. Ерик внимателно я завива. Тя едва доловимо казва нещо и се сгушва. Той сяда и гали глезена й, гледа как пръстите на краката й отвръщат и се размърдват.

— Ще си взема душ — казва той и се обляга назад.

— Как се казваше полицаят? — неясно пита тя.

Но преди да успее да отговори, сънят вече го е отнесъл в горичката на обсерваторията. Той рови в пясъчника на детската площадка и намира жълт камък, кръгъл като яйце, голям колкото тиква. Изравя го с ръце и усеща релеф от едната страна, бодлив ред зъби. Когато обръща тежкия камък, вижда, че това е череп на динозавър.

— Да те вземат дяволите — изкрещява Симоне.

Той се сепва и разбира, че е заспал и е започнал да сънува. Силните хапчета са го приспали по средата на разговора. Опитва се да се усмихне и среща студения поглед на Симоне.

— Сиксан? Какво има?

— Пак ли си започнал? — пита тя.

— Кое?

— Кое — раздразнено повтаря тя. — Коя е Даниела?

— Даниела?

— Ти обеща, това беше обещание, Ерик — разстроено казва тя. — Имах ти доверие, бях толкова глупава, че наистина вярвах…

— За какво говориш? — прекъсва я той. — Даниела Ричардс е колежка от Каролинската болница. Какво за нея?

— Не ме лъжи.

— Това наистина звучи абсурдно — казва той с усмивка.

— Мислиш, че е смешно ли? — пита тя. — Понякога съм си мислела… дори съм вярвала, че ще мога да забравя това, което се случи.

За секунди Ерик заспива, но все пак чува какво казва тя.

— Може би е най-добре да се разделим — прошепва Симоне.

— Нищо не се е случило между мен и Даниела.

— Няма значение — уморено казва тя.

— Така ли? Няма значение? Искаш да се разделим заради нещо, което направих преди десет години?

— Нещо ли?

— Бях пиян и…

— Не искам да слушам, знам всичко, аз… По дяволите! Не искам да приема тази роля. Не съм ревнива, но съм лоялен човек и изисквам лоялност в замяна.

— Никога не съм те предавал отново и никога няма да…

— Защо не ми го докажеш? — прекъсва го тя. — От това имам нужда.

— Просто трябва да ми имаш доверие — казва той.

— Да — въздиша тя и излиза от спалнята с възглавницата и завивката.

Той диша тежко, знае, че би трябвало да я последва, не просто да се предаде, би трябвало да я издърпа обратно в леглото или да легне на пода до канапето в стаята за гости, но сънят е вече непреодолим. Вече няма достатъчно сили да се съпротивлява. Отпуска се назад в леглото, усеща как допамините в хапчетата се движат из тялото му, как блаженото отпускане се разпростира върху лицето му, минава през пръстите на краката и ръцете. Тежкият медикаментозен сън обгръща съзнанието му като бяла пелена.

 

 

Два часа по-късно Ерик бавно отваря очи към бледата светлина, проникваща през пердето. Веднага изникват картините от изминалата нощ: обвиненията на Симоне и момчето, което лежи с десетки тъмни прорезни рани по тялото. Дълбоките рани по врата, шията и гръдния кош.

Сеща се за криминалния инспектор, който изглеждаше убеден, че извършителят е искал да убие цялото семейство. Първо бащата, после майката, сина и дъщерята.

Телефонът на нощното шкафче до него звъни.

Ерик се надига, но вместо да отговори, дърпа пердетата и присвива очи към отсрещната фасада, изчаква малко и се опитва да си подреди мислите. Забелязва ивиците прах по прозорците, осветени от сутрешното слънце.

Симоне вече е отишла в галерията. Не разбира реакцията й — защо говореше за Даниела? Чуди се дали не става въпрос за нещо съвсем друго. Може би за хапчетата. Дава си сметка, че е на път към сериозно пристрастяване. Но има нужда от сън. Нощните дежурства в болницата са разбили съня му. Без хапчета би се съсипал — мисли си той и се протяга към будилника, но го събаря на пода.

Телефонът замлъква, но само за миг, преди отново да зазвъни.

Решава да влезе в стаята на Бенджамин и да легне до сина си, да го събуди внимателно и да го пита дали е сънувал нещо.

Взима телефона от нощното шкафче и отговаря.

— Ерик Мария Барк.

— Здравей, Даниела Ричардс е.

— Още ли си в неврологията? Колко е часът всъщност?

— Осем и петнайсет — започвам вече да се уморявам.

— Прибирай се вкъщи.

— Напротив — спокойно казва Даниела. — Ти ще трябва да дойдеш. Инспекторът е тръгнал насам. Изглежда, е още по-убеден, че извършителят е по следите на голямата сестра. Настоява да говори с момчето.

Ерик усеща внезапна, смътна тежест зад очите:

— Не мисля, че е добра идея, имайки предвид, че…

— А сестрата? — прекъсва го тя. — Мисля да разреша на инспектора да разпита Йозеф.

— Щом преценяваш, че пациентът ще го понесе — казва Ерик.

— Да го понесе? Не би го понесъл, прекалено рано е за състоянието му… Ще трябва да научи какво се е случило с цялото му семейство, без да е подготвен за това, без да е успял да си изгради защита… може да изпадне в психоза, може…

— Твоята работа е да прецениш — прекъсва я Ерик.

— Не искам да допускам полицията, от една страна, но също така не мога просто да седя и да чакам безучастно, сестра му без съмнение се намира в опасност.

— Въпреки това е…

— Убиецът търси голямата сестра — прекъсва го Даниела с повишен глас.

— Това е хипотеза.

— Извинявай, не знам защо това ме разстройва така — казва тя. — Може би защото не е прекалено късно, защото има възможност нещо да се направи. Не се случва често, но сега бихме могли да спасим едно момиче, преди да го…

— Какво всъщност искаш? — прекъсва я Ерик.

— Да дойдеш тук и да направиш това, което можеш най-добре от всички.

— Мога да говоря с момчето за случилото се, когато се подобри.

— Ще дойдеш и ще го хипнотизираш — сериозно казва тя.

— Не, не и това — отговаря той.

— Това е единствената възможност.

— Не мога.

— Никой не е по-добър от теб.

— Дори нямам право да упражнявам хипноза в Каролинската болница.

— Ще го уредя, преди да пристигнеш.

— Зарекъл съм се никога повече да не хипнотизирам.

— Не можеш ли просто да дойдеш тук?

След кратко мълчание Ерик пита:

— В съзнание ли е?

— Скоро ще бъде.

Той чува собственото си дишане в слушалката.

— Ако не хипнотизираш момчето, ще позволя на полицията да действа.

Тя затваря.

Ерик остава прав, със слушалката в треперещата си ръка. Тежестта зад очите преминава в мозъка. Отваря нощното шкафче. Дървената кутийка с папагала я няма. Сигурно я е забравил в колата.

Отива да събуди Бенджамин, минавайки през изпълнените със светлина стаи.

Момчето спи с отворена уста, лицето му е бледо и въпреки дългия сън, изглежда изтощено.

— Бени?

Бенджамин отваря натежалите си от сън очи и го поглежда, като че ли не го разпознава напълно, след което се усмихва с усмивката, която има, откакто се е родил.

— Вторник е — време е за ставане.

Бенджамин се изправя, прозявайки се, почесва косата си и поглежда телефона, който виси на врата му. Това е първото нещо, което прави всяка сутрин: проверява дали е пропуснал някое съобщение през нощта. Ерик изважда жълтата чанта, в която държат коагулационния^[1] препарат дезмопресин, дезинфектанта, стерилните канюли, компресите, хирургическото тиксо и болкоуспокояващите.

— Сега или със закуската?

Бенджамин вдига рамене.

— Няма значение.

Ерик потупва набързо слабата ръка на сина си, обръща я към светлината, идваща от прозореца, опипва мекотата на мускула, нагласява спринцовката и внимателно вкарва иглата под кожата. Докато спринцовката бавно се изпразва от съдържанието си, Бенджамин натиска копчетата на мобилния телефон със свободната си ръка.

— По дяволите, почти нямам батерия — казва той и ляга, докато Ерик притиска тампон към ръката му, за да предотврати кръвотечението. Бенджамин остава така доста дълго, преди баща му да закрепи тампона на ръката му с хирургическо тиксо.

Внимателно сгъва и разгъва краката на сина си, после раздвижва слабите коленни стави и завършва с масаж на стъпалата и пръстите на краката.

— Как се чувстваш? — пита го той, наблюдавайки лицето му.

Бенджамин прави гримаса.

— Както обикновено — казва той.

— Искаш ли болкоуспокояващо?

Синът поклаща глава и Ерик изведнъж се сеща за свидетеля в безсъзнание, момчето с многото прорезни рани. Може би в същия този момент убиецът търси голямата дъщеря.

— Татко? Какво има? — внимателно пита Бенджамин.

Ерик среща погледа му и казва:

— Ако искаш, ще те закарам до училище.

— Защо?

 

 

Сутрешният трафик монотонно тътне. Бенджамин седи до баща си и се оставя скоростта на колата бавно да го унесе. Прозява се широко и усеща как меката топлина на съня все още не е напуснала тялото му. Мисли си за това, че баща му отделя време да го закара до училище, макар да бърза. Бенджамин се усмихва на себе си. Винаги е било така, мисли той. Когато татко е преживял ужасни неща в болницата, още повече се притеснява, че нещо ще се случи с мен.

— Видя ли, забравихме кънките — внезапно казва Ерик.

— Вярно.

— Връщаме се — заявява Ерик.

— Не, няма нужда, не е важно — казва Бенджамин.

Ерик се опитва да премине в другото платно, но една кола му попречва да влезе. Когато се връща обратно, едва не се сблъсква с боклукчийски камион.

— Имаме време да обърнем и…

— Остави ги тези кънки, не ме интересуват — казва Бенджамин с повишен глас.

Учуден, Ерик му хвърля страничен поглед:

— Мислех, че обичаш да караш кънки?

Бенджамин не знае какво да отговори, мрази да го разпитват и не иска да започва да лъже.

— Не е ли така? — пита Ерик.

— Кое?

— Не обичаш ли да караш кънки?

— Защо да обичам? — промърморва той.

— Купихме чисто нови…

— И колко трябва да ми е забавно? — уморено го прекъсва Бенджамин.

— Значи да не се връщам да ти ги взема?

Бенджамин само въздиша в отговор.

— Добре де, да караш кънки, е скучно — казва Ерик. — Шахът и телевизионните игри — също. Какво тогава ти е интересно?

— Не знам — отговаря синът му.

— Нищо ли?

— Не нищо.

— Да гледаш филми?

— Понякога.

— Понякога? — усмихва се Ерик.

— Да — отговаря Бенджамин.

— Ти, който можеш да изгледаш три-четири филма на вечер — развеселено казва Ерик.

— Какво от това?

— Не, нищо — с усмивка продължава Ерик. — Нищо особено. Някой може би ще се чуди колко филма на ден би гледал, ако наистина ти харесваше да гледаш филми? Ако обичаше да гледаш филми…

— Престани.

— Тогава може би щеше да гледаш на няколко екрана и да превърташ напред, за да ти стигне времето.

Бенджамин усеща, че не може да не се усмихне, когато баща му се шегува с него.

Изведнъж се чува приглушен гърмеж и на небето се вижда светлосиня ракета с падащи лъчи с цвят на пушек.

— Странно време за фойерверки — казва Бенджамин.

— Какво? — пита баща му.

— Виж — сочи му Бенджамин.

Звезда от пушека е увиснала в небето. По някаква причина Бенджамин се сеща за Айда и стомахът му се свива, става му горещо. В петък мълчаливо седяха съвсем близо един до друг на канапето в тесния хол на Айда в Сундбюберг. Гледаха филма Слон^[2], докато малкият й брат си играеше с карти Покемон на пода и си говореше нещо сам.

Докато Ерик паркира колата пред училищния двор, Бенджамин вижда Айда. Тя стои от другата страна на оградата и го чака. Когато го вижда, му маха с ръка. Бенджамин си взима чантата и забързано казва:

— Чао, татко, благодаря ти, че ме докара.

— Обичам те — тихо казва Ерик.

Бенджамин кима и се отдръпва.

— Искаш ли да гледаме някой филм довечера? — пита Ерик.

— Не знам — отговаря той със сведен поглед.

— Това Айда ли е? — пита баща му.

— Да — едва отговаря Бенджамин.

— Бих искал да се запозная с нея — казва Ерик и излиза от колата.

— Ама защо?

Те тръгват към Айда. Бенджамин не смее да я погледне, чувства се като малко дете. Не му се ще тя да си мисли, че иска баща му да я одобри. Не му пука — каквото ще да си мисли баща му. Айда вече изглежда притеснена, сега, когато се приближават. Тя мести поглед от него към Ерик. Преди Бенджамин да е успял да даде някакво обяснение, Ерик протяга ръка и поздравява:

— Здравей.

Айда хваща ръката му колебливо и Бенджамин забелязва, че баща му е видял татуировката й: на врата й е татуиран пречупен кръст. До него има малка Давидова звезда. Гримирала е очите си с черно, косата й е хваната на две детински плитки и е облечена с черно кожено яке и широка, черна тюлена пола.

— Аз съм Ерик, бащата на Бенджамин — казва Ерик.

— Айда.

Гласът й е ясен и тих. Бенджамин се изчервява и притеснено поглежда към Айда, а след това в земята.

— Нацистка ли си? — пита Ерик.

— А ти? — отвръща му тя.

— Не.

— Нито пък аз — казва тя и за миг среща погледа му.

— Защо имаш…

— Без причина — прекъсва го тя. — Никаква не съм, аз съм само…

Бенджамин се намесва, сърцето му лудо бие в гърдите от срам заради баща му.

— Попаднала е в някаква група преди няколко години — високо казва той. — Но е разбрала, че са идиоти и…

— Няма нужда да му обясняваш — прекъсва го Айда раздразнено.

Той млъква за кратко.

— Аз… просто мисля, че се изисква смелост да признаеш грешките си — казва Бенджамин.

— Да, но аз го тълкувам като — казва Ерик, — аз го тълкувам като липса на ясно отношение…

— Стига вече — извиква Бенджамин. — Не знаеш нищо за нея.

Айда само се обръща и си тръгва. Бенджамин бърза след нея.

— Извинявай — задъхано казва той. — Баща ми, толкова е нетактичен.

— Не е ли прав? — пита тя.

— Не — тихо отговаря Бенджамин.

— Да, но мисля си, че може и да е прав — казва тя, усмихва се леко и хваща ръката му в своята.