Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (33)

31.

Понеделник сутрин, четиринайсети декември

Симоне се събужда от звъна на телефона. Пердетата са дръпнати и спалнята е обляна от зимна слънчева светлина. Тя успява да помисли, че може би е Ерик, и й се доплаква, когато осъзнава, че той няма да се обади, че той ще се събуди до Даниела тази сутрин, че сега тя е напълно сама.

Тя взима телефона от нощното шкафче и отговаря:

— Да?

— Симоне? Илва е. Вече няколко дни се опитвам да те открия.

Илва звучи много притеснена. Часът е вече десет.

— Имах си други проблеми — казва Симоне рязко.

— Да не са го открили?

— Не — отговаря Симоне.

Настъпва тишина. Някакви сенки се мяркат навън през прозореца и Симоне вижда как падат парчета боя от отсрещния покрив. Мъже в яркожълти дрехи стържат лющеща се ламарина.

— Извинявай — казва Илва. — Няма да ти преча.

— Какво се е случило?

— Ревизорът ще ме посети отново утре, нещо не е наред и аз не мога да мисля, когато Норен е тук и чука.

— Чука?

Илва издава неразбираем звук.

— Дойде с един гумен чук и твърдеше, че създава модерно изкуство — обяснява Илва с уморен глас. — Казва, че вече не рисува акварели и вместо това търси празните пространства в изкуството.

— Да ги търси някъде другаде.

— Счупи купата от Петер Дал.

— Обади ли се в полицията?

— Да, бяха тук, но Норен дрънкаше само за правото си на художествена свобода. Казаха му да не идва тук, но ето че той сега стои отвън и чука.

Симоне се изправя и се оглежда в мътното огледало на гардероба. Изглежда слаба и уморена. Усеща, че като че ли лицето й е било разбито на множество малки парченца и после съединено отново.

— А Шулман? — пита Симоне. — Какво става с неговата стая?

Илва се оживява.

— Казва, че трябва да говори с теб.

— Ще му се обадя.

— Той иска да ти покаже нещо със светлината. — Тя снижава гласа си: — Нямам представа как върви между теб и Ерик, но…

— Ние се разделихме — кратко казва Симоне.

— Защото аз наистина мисля…

Илва замлъква.

— Какво мислиш? — търпеливо пита Симоне.

— Мисля, че Шулман е влюбен в теб.

Симоне среща собствения си поглед в огледалото и усеща как изведнъж стомахът й се свива.

— Ще гледам да дойда — казва тя.

— Можеш ли?

— Само ще звънна един телефон преди това.

Симоне оставя слушалката и после за малко остава седнала на края на леглото. Бенджамин е жив, това е най-важното. Той е жив, въпреки че бяха минали няколко дни, откакто бе отвлечен. Това е много добър знак. Това говори, че онзи, който го е отвел, не цели на всяка цена да го убие. Той има други намерения и може би ще поиска откуп. Тя пресмята набързо средствата, с които разполага. Какво всъщност притежава? Жилището, колата, няколко картини. Галерията, разбира се. Всичко ще се нареди. Тя не е богата, но баща й може да продаде вилата и апартамента си. Те всички биха могли да се преместят заедно в апартамент под наем, където и да е, да, така ще стане, само да си върне Бенджамин, само да си върне момчето.

Симоне звъни на баща си, но никой не отговаря. Тя записва кратко съобщение, че отива към галерията, после набързо взема душ, измива си зъбите, преоблича се и напуска апартамента, без да изгаси осветлението.

Навън е студено, ветровито и температурата е няколко градуса под нулата. Мракът на декемврийската утрин е изпълнен с глуха сънливост и гробищна атмосфера. Едно куче тича и влачи каишката си през локвите.

Веднага щом пристига до галерията, тя среща погледа на Илва през стъклената врата. Норен не се вижда, но на пода до стената има вестник, сгънат като Наполеонова шапка. Зеленикава светлина проблясва от серия картини, рисувани от Шулман. Блестящи, зелени като аквариуми маслени платна. Тя влиза и Илва се втурва към нея и я прегръща. Симоне забелязва, че Илва е забравила да боядиса косата си черна, както прави обикновено, сиви участъци светлеят в средата на сресаната й на път коса. Но лицето й е гладко и добре гримирано, устните й са тъмночервени както винаги. Облечена е с пола-панталон и чорапогащник на черно-бели райета и груби кафяви обувки.

— Колко хубаво става — казва Симоне и се оглежда. — Свършила си огромна работа.

— Благодаря — прошепва Илва.

Симоне се приближава до картините.

— Не съм ги виждала в такъв завършен вид, както са замислени — казва тя. — Виждала съм ги само поотделно.

Прави още крачка напред:

— Като че ли изтичат настрани.

Влиза в другата стая. Там върху дървени поставки стои каменният блок с пещерните рисунки на Шулман.

— Той иска да сложим газови лампи тук — казва Илва. — Казах, че е невъзможно, хората искат да виждат какво купуват.

— Не, не искат.

Илва се смее.

— Значи Шулман получава това, което иска?

— Да — отговаря Симоне. — Той получава каквото иска.

— Можеш да му го кажеш лично.

— Какво? — пита Симоне.

— Той е в канцеларията.

— Шулман?

— Каза, че трябва да проведе няколко разговора.

Симоне поглежда към канцеларията и Илва се прокашля.

— Аз отивам да си купя сандвич за обяд…

— Толкова рано?

— Да, мислех си, че… — изрича Илва със сведен поглед.

— Добре, отивай — казва Симоне.

Тя е толкова неспокойна и тъжна, че трябва да спре и да избърше сълзите си, започнали да се стичат по бузите й, преди да почука на вратата и да влезе. Шулман седи на канцеларския стол зад бюрото и дъвче един молив.

— Как си? — пита той.

— Не много добре.

— Разбрах за това.

Замълчават. Тя свежда глава. Завладява я чувство на уязвимост, като че ли личността й се разпада на малки частици. Устните й треперят, когато казва:

— Бенджамин е жив. Не знаем къде е или кой го е отвлякъл, но е жив.

— Това са добри новини — казва Шулман приглушено.

— По дяволите — прошепва тя, обръща се и с трепереща ръка избърсва сълзите от лицето си.

Шулман нежно докосва косата й. Тя се отдръпва, без да знае защо. Всъщност й се иска той да продължи. Ръката му се отпуска надолу. Те се гледат един друг. Той е облечен в своя черен мек костюм, изпод яката на сакото се подава качулка.

— С костюма на нинджа ли си? — пита го тя и без да иска, се усмихва.

— Шиноби, истинската дума за нинджа, има две значения — казва той. — Означава „скрита личност“, но също и „някой, който е издръжлив“.

— Издръжлив?

— Това може би е най-трудното изкуство на света.

— Аз не мога, поне не мога сама.

— Никой не е сам.

— Не мога повече да издържам — прошепва Симоне. — Съсипана съм, трябва да спра да мисля, няма къде да се дяна. Вървя и си мисля, че само нещо да се случи, бих могла да си разбия сама главата или да спя с теб само и само да се отърва от тази паника вътре в мен…

Тя спира рязко.

— Това — опитва се да каже тя. — Прозвуча съвсем… Извинявай, Сим.

— Какво избираш тогава? Да спиш с мен или да си разбиеш главата? — пита той усмихнат.

— Нито едно от двете — бърза да отговори тя.

После разбира как звучи това и бърза да замаже:

— Не искам да кажа, с удоволствие бих…

Тя отново млъква и чува как сърцето й бие бързо в гърдите.

— Какво? — пита той.

Тя среща погледа му.

— Не съм на себе си. Затова се държа така — казва тя. — Чувствам се ужасно глупава, да знаеш.

Тя свежда поглед, усеща как лицето й пламти и се прокашля:

— Трябва…

— Чакай — казва той и изважда едно прозрачно бурканче от чантата си.

Нещо приличащо на дебели тъмни пеперуди се движи вътре в него. Нещо трака вътре в запотеното бурканче.

— Сим?

— Исках само да ти покажа нещо фантастично.

Той вдига бурканчето, за да може тя да го разгледа. Симоне наблюдава кафявите тела, размазания по стъклото прах от крилата им, остатъците от пашкулите. Пеперудите удрят крачетата си в стъклото, хоботите им трескаво опипват крилата и антените на другите пеперуди.

— Когато бях малка, винаги съм ги смятала за красиви — казва тя. — Но това беше, преди наистина да ги видя.

— Те не са красиви, те са жестоки — усмихва се Шулман и после става сериозен. — Мисля, че е заради метаморфозата.

Тя докосва бурканчето и ръцете му, които го държат.

— Жестокостта на преобразяването ли се дължи?

— Може би — казва той.

Те се гледат един друг и вече не са фокусирани върху разговора.

— Катастрофите ни променят — казва тя след малко.

Той гали ръцете й.

— Така трябва да бъде.

— Аз обаче не искам да ставам жестока — шепне тя.

Те са съвсем близко един до друг. Шулман оставя внимателно бурканчето на масата.

— Ти… — казва той, навежда се напред и я целува по устата, някак набързо.

Тя чувства краката си слаби, коленете й треперят. Мекият му глас и топлината на тялото му. Миризмата от мекото сако, ухание на сън и чаршафи, на ароматни билки. Усеща, че е забравила прекрасната мекота на една милувка, ръката му минава по бузата й и около врата й. Шулман я гледа с усмихнат поглед. Тя вече не мисли да избяга от галерията. Знае, че това може би е просто начин за малко да избяга от страха, биещ в гърдите й. Нека така да бъде — казва си. Тя само иска това да продължи още малко, иска само да забрави всичко страшно. Устните му се приближават към нейните и този път тя отговаря на целувката. Дишането й се учестява и тя вдишва бързо през носа. Усеща ръцете му по гърба си, кръста и ханша. Усещанията я връхлитат, цялата изгаря: изпитва внезапно и сляпо желание да го поеме в себе си. Страх я е от силата на това желание, отдръпва се назад и се надява той да не забележи колко силно се е възбудила. Тя си избърсва устата и прочиства гърлото си, докато той се обръща настрана и бързо се опитва да оправи дрехите си.

— Някой може да дойде — опитва се да каже тя.

— Какво ще правим? — пита Шулман и тя усеща трептене в гласа му.

Без да отговаря, прави крачка към него и го целува отново. Вече не мисли за нищо, опипва кожата му под дрехите и усеща топлите му ръце по тялото си. Той гали кръста й, ръцете му влизат под дрехите й, слизат надолу към бельото й и когато усеща колко е влажна, той простенва и притиска твърдия си член към слабините й. Завладява я мисълта, че иска да правят секс тук, опрени на стената, на бюрото, на пода, като че нищо друго няма значение, само да прогони паниката за няколко минути. Сърцето й бие бързо и краката й треперят. Тя го придърпва към стената и когато той вдига краката й, за да проникне в нея, тя само му прошепва да го направи по-скоро. В този момент се чува звънчето на външната врата. Някой влиза в галерията. Паркетът скърца и те се пускат един друг.

— Да отидем у нас — прошепва той.

Тя кима и усеща, че лицето й е зачервено. Той прокарва ръка през устата си и излиза от канцеларията. Тя остава, изчаква малко, опира се на бюрото, цялата трепери. Оправя дрехите си и когато влиза в галерията, Шулман вече стои на вратата към улицата.

— Приятен обяд — казва Илва.

Докато се возят мълчаливо в таксито към улица Мариегренд, Симоне се разкайва. Ще се обадя на баща ми — мисли си тя, — после ще обясня, че се налага да тръгвам. От самата мисъл какво върши в момента й прилошава от чувството на вина, паника и възбуда.

Вече са се качили по тесните стълби до петия етаж и той отключва вратата, когато тя започва да рови в чантата си за телефона.

— Само трябва да се обадя на баща ми — казва тя уклончиво.

Той не отговаря, само влиза пред нея в антрето с цвят на теракота и изчезва по коридора.

Тя остава там, без да сваля палтото си, оглежда се в тъмното антре. Стените са покрити със снимки и под тавана има ниша, в която са наредени препарирани птици. Шулман се връща, преди да е успяла да набере баща си.

— Симоне — прошепва той. — Не искаш ли да влезеш?

Тя поклаща глава.

— Само за малко — казва той.

— Добре.

Тя остава по палто и влиза в хола с него.

— Ние сме възрастни, правим каквото искаме — казва той и сипва две чаши коняк.

Казват си наздраве и отпиват.

— Вкусно е — тихо казва тя.

Едната стена е почти изцяло остъклена. Тя пристъпва напред и поглежда към медните покриви на квартал Сьодермалм и тъмната задна страна на светлинна реклама във формата на паста за зъби.

Шулман се приближава, застава зад нея и я прегръща.

— Разбираш ли, че съм луд по теб? — шепне той. — Още от самото начало.

— Сим, просто не знам… не знам какво правя — дрезгаво казва Симоне.

— Нужно ли е да знаеш? — пита Шулман усмихнато и я повежда към спалнята.

Тя го следва, като че ли през цялото време го е знаела. Знаела е, че Шулман и тя ще влязат в спалнята заедно. Тя го е искала и единственото, което я е спирало, е това, че не иска да бъде като майка си, като Ерик, лъжец, който се крие с телефонни разговори и съобщения. Винаги е смятала, че не е предателка, че има бариера срещу изневярата, но сега в нея не съществува никакво чувство за предателство. Спалнята на Шулман е тъмна, стените са покрити с нещо, което прилича на тъмносиня коприна, същия плат, от който са дългите пердета на прозорците. Зимната светлина прониква косо през нишките на материята и омекотява тъмнината в стаята. С треперещи ръце тя разкопчава палтото си и го хвърля на пода. Шулман се съблича напълно и Симоне вижда колко мускулести и заоблени са раменете му, цялото му тяло е покрито с тъмни косми. От слабините до пъпа има линия по-гъсти, къдрави косми.

Гледа я спокойно с тъмните си нежни очи. Тя започва да се съблича, но застанала пред погледа му, веднага я обзема зашеметяващо чувство на ужасна самота. Той вижда това и свежда поглед, приближава се, навежда се и застава на колене. Тя вижда как косата му пада на раменете му. Той очертава с пръст една линия от пъпа надолу към бедрото й. Тя се опитва да се усмихне, но не успява.

Той леко я бута назад към ръба на леглото и започва да сваля бикините й, тя вдига дупето си, стиска крака и усеща как бикините се свличат и се закачат за единия й крак. Тя се обляга назад, затваря очи, оставя го да разтвори бедрата й, чувства топлите целувки по корема си, по хълбоците и слабините. Простенва и прокарва пръсти през гъстата му дълга коса, иска Шулман да проникне в нея, копнежът е толкова силен, че всичко в нея вибрира. Полета от телесен мрак се движат в кръвта й, натрупвания от горещина смучат и гъделичкат слабините й. Той ляга върху нея, тя разтваря крака и се чува как изстенва, когато го поема. Той шепне нещо, което тя не чува. Придърпва го към себе си и когато усеща цялата му тежест върху себе си, като че ли се потапя в топла, плискаща се вода на забравата.