Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (15)

13.

Сряда следобед, девети декември

Ерик върви между осветените витрини на бижутерийния отдел в търговската къща Енко. Облечена в черно жена води тих разговор със своя клиент. Тя отваря една кутия и поставя две украшения върху поднос, облечен в кадифе. Ерик спира пред една витрина и гледа огърлица на Георг Йенсен. Тежки, меко шлифовани триъгълници, които са свързани като венчелистчета на затворен венец. Тежък блясък като от платина се излъчва от полираното стерлингово сребро. Ерик си мисли колко красиво би стояла огърлицата на тънката шия на Симоне и решава да я купи като коледен подарък.

Докато продавачката завива украшението в тъмночервена гланцирана хартия, телефонът в джоба на Ерик започва да жужи, резонирайки с малката дървена кутийка с туземеца и папагала.

Той вади телефона и отговаря, без да погледне номера върху дисплея.

— Ерик Мария Барк.

Чува се странно пращене и далечни коледни песни.

— Ало? — казва той.

Тогава се чува слаб глас:

— Ерик ли е?

— Да, аз съм — отговаря той.

— Питам се…

На Ерик му се струва, че сякаш някой хихика от другата страна.

— С кого говоря? — пита той остро.

— Чакайте малко, докторе. Искам само да попитам нещо — казва гласът, който сега съвсем очевидно е подигравателен.

Ерик тъкмо възнамерява да сложи край на разговора, когато гласът в телефона внезапно изкрещява:

— Хипнотизирай ме! Искам да бъда…

Ерик бързо отдръпва телефона от ухото си. Прекъсва връзката и се опитва да види кой се е обаждал, но на дисплея не се изписва номер. Вижда символ, че е получил SMS. Той също идва от скрит номер. Отваря го и чете: „Можеш ли да хипнотизираш труп?“.

Объркан, Ерик взима коледния подарък в малко пликче в златно и червено и напуска бижутерийния отдел. Във фоайето към Хамнгатан той среща погледа на жена в черно палто. Тя стои под дългата коледна елха, висяща през три етажа, и гледа към Ерик. Никога не я е виждал преди, но погледът й е съвсем очевидно враждебен.

С едната си ръка той избутва капачето на дървената кутия, която носи в джоба на палтото си, вади оттам една капсула кодеисан, поднася я към устата си и я гълта.

Излиза навън. Въздухът е студен. Пред витрината се тълпят хора. Джуджета танцуват наоколо в страна на лакомствата. Един бонбон с голяма уста пее коледна песен. Дечица от детска градина с жълти жилетки върху дебели пелерини гледат мълчаливо.

Телефонът отново звъни, но този път той проверява номера, преди да отговори, вижда, че това е номер от Стокхолм, и казва очаквателно:

— Ерик Мария Барк.

— Здравейте. Казвам се Брит Сундстрьом. Работя за Амнести Интернешънъл.

— Здравейте — отговаря той учуден.

— Бих искала да знам дали пациентът ви е имал някаква възможност да откаже хипноза.

— Какво казвате? — пита Ерик и вижда голям охлюв да влачи шейничка с коледни подаръци на витрината.

Сърцето му почва да бие по-силно, а стомашната киселина във вътрешностите му се покачва нагоре.

— Наръчникът Кобарк на ЦРУ за скрито насилие всъщност посочва хипнозата като едно от…

— Лекуващият лекар направи преценката…

— Искате да кажете, че вие не носите отговорност?

— Мисля, че не би трябвало да коментирам това — казва той.

— Вече е подадено оплакване срещу вас в полицията — заявява тя накратко.

— Аха — отговаря той неопределено и прекъсва разговора.

Бавно тръгва към площад Серджълс, светещата стъклена кула и културния дом, гледа коледния пазар и чува как тромпетист свири Тиха нощ, свята нощ. Завива по улица Свеавеген и преминава покрай всички туристически бюра. Пред кварталния магазин на Севън-Илевън спира и чете рекламните страници на вечерните вестници:

ДЕТЕ Е ПОДЛЪГАНО ДА ПРИЗНА УБИЙСТВО НА ЦЯЛОТО СИ СЕМЕЙСТВО

ПОД ХИПНОЗА

СКАНДАЛНА ХИПНОЗА

Ерик Мария Барк

РИСКУВА ЖИВОТА НА МОМЧЕТО

Ерик чувства как пулсът се качва в слепоочията му, забързва по-нататък, избягва да среща погледите около себе си. Пресича мястото, където е убит Улоф Палме. Три червени рози са поставени върху замърсената възпоменателна плоча. Ерик чува някой да вика зад него и се скрива в един скъп магазин за музикални уредби. Умората, която преди малко се усещаше като опиянение, е заменена от трескавост, смесица между нервност и отчаяние. Ръцете му треперят, когато взима още една таблетка от силното болкоуспокояващо средство кодеисан. Стомахът му се присвива, когато капсулата се разтваря и прахът е поет от лигавицата.

По радиото в момента тече дебат дали хипнозата би трябвало да бъде забранена като форма за третиране на пациенти. Някакъв мъж разказва, че веднъж бил хипнотизиран да си мисли, че е Боб Дилън.

— Наистина знаех, че това не е така — казва той провлечено. — И все пак бях някак си принуден да казвам това, което казвах, знаех, че съм хипнотизиран. Виждах приятеля си да седи там и да чака и въпреки това вярвах, че аз съм Дилън, говорех английски, не можех да се спра, бих могъл да призная всичко.

Министърът на правосъдието посочва на смоландски диалект:

— Да се използва хипнозата като метод на разпит, без съмнение накърнява човешките права.

— Така че Ерик Мария Барк следователно е нарушил закона? — пита журналистката остро.

— По този въпрос ще се изкаже прокурорската институция…

Ерик напуска магазина, завива в една пряка и продължава към улица Лунтмакаргатан.

Пот се стича по гърба му, когато се спира пред входната врата на улица Лунтмакаргатан 73, набира кода и отваря. С непохватни ръце вади ключовете си, докато асансьорът бучи нагоре. Застава пред вратата, отключва, влиза, олюлявайки се, във всекидневната, опитва се да си свали дрехите, но през цялото време залита надясно, като че ще падне.

Включва телевизора и вижда председателят на Шведското дружество за клинична хипноза да седи в телевизионно студио. Ерик го познава много добре, виждал е много свои колеги да стават жертва на неговото високомерие и кариеризъм.

— Изключихме Барк преди десет години и не сме го канили да се върне — заявява председателят с ехидна усмивчица.

— Станалото ще се отрази ли върху доброто име на сериозната хипноза?

— Всички наши членове се придържат стриктно към етичните правила — отговаря той с тон на превъзходство. — Впрочем в Швеция има закони срещу шарлатанството.

Ерик се съблича с несръчни движения, сяда на канапето и си почива, отново отваря очи, когато чува някаква свирка и детски гласове от телевизора. На огрян от слънцето училищен двор се вижда Бенджамин. Веждите му са сбърчени, върхът на носа и ушите му са зачервени, а рамената са повдигнати нагоре и той има вид, като че му е студено.

— Баща ти хипнотизирал ли те е някой път? — пита репортерката.

— Какво? О, не, разбира се, че не…

— Откъде знаеш? — прекъсва го репортерката. — Ако той те е хипнотизирал, то не е сигурно, че ти ще го знаеш?

— Не, разбира се — ухилва се Бенджамин, изненадан от наглостта на репортерката.

По бузите на Бенджамин плъзва червенина.

Ерик отива до телевизора и го изключва, продължава към спалнята, сяда на леглото, сваля си панталоните и поставя дървената кутийка с папагала в чекмеджето на нощното шкафче.

Не иска да мисли за оня копнеж, който се събуди у него, докато хипнотизираше Йозеф Ек, когато го последва надолу в дълбините на синьото море.

Ерик си ляга, протяга ръка към стъклената чаша на нощното шкафче, но заспива, преди да е успял да пие вода.

 

 

Събужда се, мисли в полузаспало състояние за своя баща, как правеше представления по детски празници, с тесния си фрак и стичаща се пот по лицето. Правеше фигури от балони и изтегляше пъстри букети от пера от един кух бастун. Когато остаря и се премести от дома им в Солентуна в старчески дом, той чу за работата на Ерик с хипнотерапия и искаше двамата да направят заедно един номер. Той в ролята на крадеца джентълмен, а Ерик като естраден хипнотизатор, който да накара хората да пеят като Елвис и Зара Леандър.

Изведнъж се усеща напълно буден, представя си Бенджамин, треперещ от студ в училищния двор, изправен пред съученици и учители, телевизионни камери и усмихващата се репортерка.

Ерик сяда, усеща как в стомаха му гори и щипе, взима телефона от нощната маса и се обажда на Симоне.

— Галерия Симоне Барк — отговаря тя.

— Здравей, аз съм — казва Ерик.

— Само секунда.

Чува как тя прекосява дървения под и затваря вратата към канцеларията зад себе си.

— Какво става? — пита тя.

— Бенджамин се обади и… Медийният шум отиде прекалено…

— Искам да кажа — прекъсва го тя, — какво си направил?

— Лекуващият лекар на пациента ме помоли да го хипнотизирам.

— Но да признаеш престъпление под хипноза е…

— Чуй ме — прекъсва я той. — Можеш ли да го направиш?

— Да.

— Това не беше разпит — започва Ерик.

— Наистина няма значение как ще го наречем…

Тя млъква. Той чува дишането й.

— Извинявай — казва тя тихо.

— Не беше разпит, полицията имаше нужда да получи описание, нещо, каквото и да е, тъй като мислеха, че животът на едно момиче зависи от информацията, и лекарят, който точно тогава отговаряше за пациента, прецени, че рисковете за здравето му са минимални.

— Но…

— Мислехме, че е жертва, и се опитахме просто да спасим сестра му.

Млъква и чува как Симоне диша.

— Какво си направил? — казва тя после с нежност в гласа.

— Всичко ще се оправи.

— Така ли?

Ерик отива до кухнята, смесва един трео комб и поглъща сладката течност на лекарството за стомашна язва.