Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (37)

35.

Вторник сутрин, петнайсети декември

Преди вратите на асансьора да се затворят, Ерик натиска копчето повече от десет пъти. Знае, че няма да стане по-бързо, но не може да спре. Мисълта за думите на Бенджамин, дошли от мрака на колата, се смесва с множество чудновати фрагменти от спомени, които видеофилмът накара да изплуват. Отново чува слабия глас на Ева Блау, че един мъж с коса, вързана на опашка, е взел някого. Но около устата й има нещо лъжливо, нещо изкривява устата й.

Високо горе в барабана на асансьора нещо кънти, докато кабината стремително се спуска надолу.

— Дървеният замък — казва той и за кой ли път си пожелава това да е просто съвпадение, изчезването на Бенджамин да няма нищо общо с неговото минало.

Асансьорът спира и вратите се отварят. Той бърза през подземния паркинг и влиза в тясното стълбище. Два етажа по-надолу отключва стоманена врата и продължава през белия тунел до оборудвана с аларма врата, натиска дълго звънеца на домофонната уредба, получава противоречив отговор, навежда се напред и съобщава в микрофона за какво е дошъл. Никой не е добре дошъл тук, мисли си той. В хранилището се намират всички архивирани картони на пациенти, всички проучвания, всички експерименти, докладвани изследвания, обсъжданията около препарата невроседин и съмнителни здравни анализи. На рафтовете стоят хиляди папки, в които са запазени резултатите от тайни взимания на проби през осемдесетте години на случаи с подозрения за ХИВ, принудителните стерилизации, зъболекарските експерименти върху дебилни, когато шведската реформа в зъболечението трябваше да бъде проведена. Деца от домовете, психичноболни и стари хора бяха принуждавани да стоят със захарно тесто в устата, докато зъбите им се разядат напълно.

Вратата забръмчава и Ерик влиза в изненадващо топлата светлина. Има нещо в осветлението, което придава приятен вид на архивното помещение, неочаквано за такава дупка без прозорци дълбоко под земята, каквато беше.

От будката на пазача се чува оперна музика: мелодичен колоратурен мецосопран. Ерик поизправя рамене, опитва се да придаде спокоен израз на лицето си, насилва се да се усмихне, докато се приближава към пазача.

Нисък мъж със сламена шапка на главата е застанал с гръб и полива някакви цветя.

— Здравей, Куртан.

Мъжът се обръща и го поглежда с радостна изненада:

— Ерик Мария Барк, доста време мина. Как е?

Ерик не знае какво да каже.

— Не знам — отговаря той откровено. — В момента имам доста проблеми в семейството.

— Аха, така значи…

— Хубави цветя — казва Ерик, за да си спести други въпроси.

— Теменужки. Луд съм по тях. Кони мърмореше, че нищо няма да може да цъфти тук долу. Нищо ли няма да цъфти тук? — казах аз. — Виж ме мен!

— Разбира се — отговаря Ерик.

— Инсталирал съм кварцови лампи навсякъде.

— Страхотно.

— Истински солариум — шегува се той и подава туба със слънцезащитен крем.

— За съжаление, не мога да остана толкова дълго.

— Хайде, сложи си малко на носа — казва Курт, изстисква малко крем и протяга ръка към носа на Ерик.

— Благодаря, но…

Курт понижава глас и прошепва с блясък в очите:

— Понякога се разхождам тук само по боксерки. Но не го казвай на никого.

Ерик се усмихва насреща му и усеща напрежението в собственото си лице. Настъпва мълчание и Курт го поглежда.

— Преди много години — започва Ерик — записвах моите хипнотични сесии.

— Преди колко време?

— Горе-долу преди десет години, серия видеокасети, които…

— Видео?

— Да, още тогава беше отживелица — продължава Ерик.

— Всички видеокасети са дигитализирани. Има ги в компютърния архив.

— Как да вляза в него?

Курт се усмихва и Ерик вижда колко са бели зъбите му на фона на загорялото му от слънцето лице.

— С моя помощ.

Двамата отиват до четирите компютъра, които стоят в една ниша на нивото на стелажите.

Курт бързо изписва парола и преглежда папките с прехвърлени записи.

— Касетите на твое име ли трябва да бъдат? — пита той.

— Да, би трябвало — отговаря Ерик.

— Няма ги — казва Курт проточено, — ще опитам с хипноза.

Набира думата и опитва пак.

— Тук има нещо — погледни сам.

Никой от материалите не се отнася до документацията на Ерик от терапията. Единственото, свързано с него от онова време, е документ за молби за кандидатстване и отпуснати средства. Той изписва дървения замък и отново търси, опитва с името Ева Блау, въпреки че хората от неговата група не бяха записани като пациенти в болницата.

— Няма нищо — казва той уморено.

— Значи, имахме много трудности с прехвърлянията — казва Курт. — Много от материалите бяха унищожени, всички бетамакс касети и…

— Кой прави прехвърлянията?

Курт се обръща към него и вдига рамене със съжаление:

— Двамата с Кони.

— Но оригиналните касети трябва да са запазени някъде — казва Ерик.

— Съжалявам, но нямам никаква представа.

— Мислиш ли, че Кони знае нещо?

— Не.

— Обади му се и го попитай.

— Той е в Симришхамн.

Ерик се обръща настрани и се опитва да мисли спокойно.

— Знам, че много от нещата бяха унищожени по погрешка — казва Курт.

Ерик го гледа втренчено.

— Става дума за уникално изследване — казва той уморено.

— Казах, че съжалявам.

— Знам, не исках да кажа…

Курт откъсва изсъхнало листо от едно цвете.

— Ти спря да се занимаваш с хипноза, нали? — казва той. — Нали така?

— Да, но сега се налага да погледна…

Ерик млъква, не е в състояние да продължи, иска единствено да се върне в стаята, да вземе едно хапче и да спи.

— Винаги сме имали проблеми с техниката тук долу — продължава Курт. — Но всеки път, когато се оплачем, ни отговарят да се оправяме както можем. Не се притеснявайте, ни казаха, когато случайно изтрихме проучванията за лоботомии от цяло десетилетие. Стари записи, шестнайсетмилиметрови, които бяха прехвърлени на видеокасети през осемдесетте, но които не оцеляха в ерата на компютрите.