Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (36)

34.

Нощта срещу петнайсети декември

В стаята му за пренощуване е студено и тъмно. Ерик изхлузва обувките си и усеща мириса на влажни листа по връхните си дрехи, когато ги оставя на закачалката. Зъзнещ от студ, си сварява вода на котлона, прави си чаша чай, взима две силно потискащи болката хапчета, след което се настанява на писалището. Не са запалени други лампи освен работната лампа на писалището. Гледа право навън в черния плътен мрак на стъклото, където различава собствения си образ, подобен на сянка до отражението на светлинния конус. Кой може да ме мрази, мисли той. Кой ми завижда, кой иска да ме накаже, да ми отнеме всичко, което притежавам, да ми отнеме живота, това, което е живо в мен, кой иска да ме съсипе?

Ерик става от писалището, запалва осветлението на тавана, разхожда се напред-назад, спира, протяга се за телефона и събаря пластмасова чашка с вода на масата. Едно ручейче бавно се насочва към Лекарския вестник. Без да може да си събере мислите, той набира мобилния номер на Симоне, оставя кратко съобщение за това, че би искал отново да погледне в компютъра на Бенджамин, и после млъква, не е в състояние да каже нищо повече.

— Извинявай — казва той тихо и хвърля телефона на масата.

Асансьорът ръмжи в коридора, той чува звука от плъзгането на вратите, а после звука от някой, който тегли поскърцващо болнично легло покрай вратата му.

Хапчетата започват да му действат и той усеща как спокойствието го изпълва и се надига нагоре като топло мляко, едно напомняне, някакво движение вътре в него, леко всмукване в корема, пробягващо през цялото тяло. Прилича на падане от голяма височина, най-напред през студен и ясен въздух, а после долу в топла и богата на кислород вода.

— Хайде, стегни се — казва сам на себе си.

Някой е отвлякъл Бенджамин, причинил ми е това, трябва да има прозорец към това някъде в паметта ми, мисли си.

— Ще те намеря — прошепва той.

Ерик гледа намокрените страници на Лекарския вестник. На една снимка новият шеф на Каролинския институт се е надвесила напред над писалището. Лицето й е размазано и тъмно от водата. Когато Ерик се опитва да махне вестника, забелязва, че той е залепнал за масата. Частта с обявите на последната страница остава на масата, наполовина са откъснати букви за Световната здравна конференция. Сяда на масата и се залавя да изстъргва остатъка от хартията с нокътя на палеца си, но се спира насред движението и се вглежда в комбинацията от букви: е, в, А.

От паметта му се надига и завърта бавна вълна, пълна с отражения и фасети, и след това напълно ясният образ на една жена, която отказва да върне нещо, което е откраднала. Знае, че тя се казва Ева. Устата й е напрегната, със следи от слюнка върху тънките устни. Тя му крещи със сдържан гняв: Ти си този, който взимаш! Само взимаш и взимаш, и взимаш! Какво щеше да кажеш, по дяволите, ако аз ти вземех нещо твое? Как мислиш, че щеше да се чувстваш? Тя скрива лицето си в ръце и казва, че го мрази, повтаря го безспир, може би сто пъти, преди да се успокои. Страните й са бледи, очите й са зачервени по края, тя го гледа, неразбираща и изтощена. Спомня си я, осъзнава, че си я спомня добре.

Ева Блау, мисли си той. Знаеше, че допусна грешка, когато се съгласи да я приеме като пациент, знаеше го още от началото.

Оттогава са минали много години. Тогава използваше хипнозата като силна и въздействаща част от терапията. Ева Блау. Името идваше отвъд другата страна на времето. Преди да спре да хипнотизира. Преди да се зарече, че никога повече няма да го прави.

Толкова силно бе вярвал в хипнозата! Та той беше видял, че ако пациентите биват хипнотизирани един пред друг, тогава забраненото посегателство, престъплението и чувството за унижение нямаше да бъде толкова трудно за разплитане. Щеше да бъде по-трудно да се отрича и по-лесно да се лекува. Вината щеше да бъде споделена, идентичността на насилника и на жертвата да се размие. Хората нямаше вече да обвиняват себе си за това, което се е случило, ако се намират в стая, където всички други са преживели същото нещо.

Защо Ева Блау беше станала негова пациентка? Вече не можеше да си спомни за какво се отнасяше нейната болка. Срещаше толкова много ужасни съдби. Хора със съсипано минало идваха при него — често агресивни, винаги уплашени, натрапчиви, параноидни, нерядко преживели осакатявания и опити за самоубийство. Много от тях влизаха и заставаха пред него само с една тънка преграда зад гърба, деляща ги от едно психотично, шизофренно състояние. Подлагани на систематично малтретиране, измъчване, фалшиво изпълнение на смъртна присъда, бяха загубили децата си, бяха жертви на инцест, изнасилване, бяха ставали свидетели на ужасни неща или принуждавани да участват в тях.

Какво беше откраднала тя — питаше се Ерик. Обвиних я за кражба, но какво беше откраднала?

Не успява да си припомни, става, прави няколко крачки и затваря очи. Нещо още се случи, но какво? Беше ли свързано с Бенджамин? При един случай беше обяснил на Ева Блау, че може да й потърси друга терапевтична група. Защо не си спомняше какво се бе случило? Да го заплашва ли беше започнала?

Единственото, което успява да извика в паметта си, е споменът за една доста ранна среща тук в кабинета: Ева Блау беше обръснала цялата си коса и се бе гримирала само около очите. Беше седнала на канапето, разкопча блузата си и му показа по един делови начин белите си гърди.

— Ти си била у дома, вкъщи — каза Ерик.

— Ти си бил у дома, вкъщи — отговори тя.

— Ева, ти ми разказа за моя дом — продължи той. — Съвсем друго нещо е да се вмъкнеш с взлом вътре.

— Не съм се вмъкнала.

— Беше счупила стъклото на прозореца.

— Камъкът счупи прозореца.

Ключът е в ключалката на шкафа за документи и дървените летвички се огъват плавно, когато Ерик натиска дръжката надолу и започва да търси. Някъде тук, мисли си той. Знам, че тук има нещо за Ева Блау.

Когато неговите пациенти по една или друга причина постъпват различно от очакваното, когато излизат от рамката, обусловена от състоянието им, винаги запазва материалите, свързани с тях, в шкафа, до момента, в който проумее отклоненията.

Може да става дума за бележка, наблюдение или някой забравен предмет. Прибира листове, бележници, листчета и квитанции със записки. Избледнели снимки в пластмасова папка, един външен твърд диск, няколко дневника от времето, когато вярваше в пълната откритост между пациент и лекар, рисунка, направена от едно травмирано дете една нощ. Няколко касети за магнетофон и видеокасети от лекциите в Каролинския институт. Книга от Херман Брох, пълна с паметни бележки. Ръцете на Ерик се спират. Усеща боцкане по върховете на пръстите си. Около една касета VHS има увита хартия с кафяво гумено ластиче. На гърба на касетата пише само: Ерик Мария Барк, касета 14. Издърпва листа, насочва лампата и разпознава собствения си почерк: ДЪРВЕНИЯТ ЗАМЪК.

Леденостудени тръпки пробягват нагоре по гърба му и по целите му ръце. Косата на тила му се изправя и той внезапно чува тиктакането на ръчния си часовник. В главата му пулсира, сърцето му ускорява ритъма си, той сяда на стола, отново разглежда касетата, взима с треперещи ръце телефона от масата и се обажда в портиерната и моли да му донесат в стаята видеомагнетофон. С натежали като олово крака отива отново към прозореца, вдига нагоре щорите и после стои и гледа влажната снежна покривка на вътрешния двор. Тежки снежинки минават косо и бавно през въздуха и се приземяват върху стъклото на прозореца, губят цвета си и се стапят от топлината на стъклото. Казва си, че вероятно става дума единствено просто за случайности, странни съвпадения, но същевременно разбира, че някои от парченцата пъзел вероятно ще съвпаднат едно с друго.

Дървеният замък, този надпис върху листа, притежава силата да го отведе обратно в миналото. Към времето, когато той все още се занимаваше с хипноза. Знае това. Противно на желанието си, той трябва да достигне до тъмен прозорец и да се опита да види какво се крие зад отраженията, размислите, породени през цялото това изминало време.

Пазачът почуква тихо на вратата. Ерик отваря, потвърждава направената поръчка, след което придърпва стойката с телевизора и видимо остарелия видеокасетофон.

Пъха касетата, гаси лампата в стаята и сяда.

— Това почти го бях забравил — казва сам на себе си и насочва дистанционното към апарата.

Картината трепти, а звукът пращи и пука известно време, после той чува собствения си глас през високоговорителите на телевизора. Звучи леко пресипнал, когато без всякакъв ентусиазъм издърдорва място, дата и час на записа и приключва с думите:

— Направихме кратка пауза, но все още се намираме в постхипнотично състояние.

Изминали са повече от десет години, мисли си той и вижда как стативът на камерата се премества. Картината подскача и се успокоява. Обективът се насочва към полукръг със столове. После се показва той самият пред камерата. Залавя се да подрежда столовете. В по-младото му с десет години тяло се усеща някаква лекота, едно пружиниране в стъпките, които той знае, че вече не притежава. На видеозаписа косата му не е сива, а дълбоките гънки на челото и надолу по страните му ги няма.

Пациентите пристигат, движат се вяло, настаняват се по столовете. Някои разговарят приглушено помежду си. Един се смее. Трудно е да се различат лицата им, качеството на касетата е лошо, те изглеждат зърнести и размазани.

Ерик преглъща с мъка и чува собствения си загрубял глас да обяснява, че е време да продължат сесията. Някои си шушукат, други просто седят мълчаливо. Някакъв стол проскърцва. Вижда себе си, застанал до стената, да записва нещо в един бележник. Изненадващо на вратата се чука и Ева Блау влиза. Тя е стресирана, Ерик различава червени петна по шията и бузите й, когато гледа как поема палтото й, слага го на закачалка и я насочва към групата, представя я накратко и я поздравява с добре дошла. Другите кимат сдържано, вероятно прошепват едно здравей, няколко души не й обръщат внимание, забили поглед в пода.

Ерик си спомня атмосферата в стаята: хората бяха под въздействието на първия хипнотичен момент преди паузата и идването на нов член в групата ги притесни. Те вече се бяха поопознали и започнали да се идентифицират с историите на всеки един.

Групата се състоеше от осем души и терапията целеше да изследва под хипноза миналото на всеки един, да се доближи до точката на болката. Хипнозата винаги се осъществяваше пред групата и заедно с групата. Идеята беше, че всички чрез този метод ще се превърнат в нещо повече от свидетели на взаимните си преживявания, посредством хипнотична откритост щяха да споделят болката и да могат да изразят тъгата си заедно, както при колективни бедствия.

Ева Блау сяда на празния стол, за миг обръща погледа си право в камерата и нещо в лицето й става остро и враждебно.

Това е жената, която влезе с взлом в жилището ми преди десет години, мисли той. Но какво беше това, което тя открадна, и какво друго беше направила?

Ерик вижда как той самият въвежда втората част от сесията, като засяга първата и прави връзката със свободни, закачливи асоциации. Това представляваше начин да се поободрят, да почувстват, че известна лекота в усещанията бе възможна, въпреки мрачните, с дълбочината на пропаст подводни течения, които през цялото време се движеха в сърцевината на всичко, което казваха, всичко, което правеха. Той застава пред групата.

— Започваме с мисли и асоциации около първата част — започва той. — Иска ли някой да я коментира?

— Объркващо — казва млада едра жена с много грим.

Сибел, спомня си Ерик. Казваше се Сибел.

— Фрустриращо — продължава Юси на норландски диалект. — Ами аз успях само да си отворя очите и да се почеша по главата, и взе че свърши.

— Какво почувства? — пита го Ерик.

— Коса — отговаря той усмихнат.

— Коса? — пита Сибел и се кикоти.

— Когато се почесах по главата — обяснява Юси.

Някои от тях се смеят на шегата. Бледа следа от радост се появява по лицето на Юси.

— Дайте ми асоциации с коса — продължава Ерик. — Шарлот?

— Не знам — казва тя. — Коса? Може би брада… не.

— Хипи, хипи върху чопър — продължава Пиер усмихнат. — Той седи ето така, дъвче плодова дъвка и се плъзга…

Ева внезапно се изправя с тракащ шум, в знак на протест срещу упражнението.

— Та това са само детинщини — казва тя.

— Защо мислиш така? — пита Ерик.

Ева не отговаря, но отново сяда.

— Пиер, искаш ли да продължиш? — обръща се към него Ерик.

Той поклаща глава, кръстосва показалците си срещу Ева и казва нещо на норландски диалект.

На Ерик му се струва, че не чува какво казва, протяга се наслуки за дистанционното, изпуска го на пода, така че батериите изпадат.

— Ама че работа — прошепва той на себе си и кляка долу на пода.

С треперещи ръце натиска копчето за бързо превъртане, след което повишава силата на звука и пуска касетата отново.

— Та това са само детинщини — казва Ева Блау.

— Защо мислиш така? — пита Ерик и когато тя не му отговаря, той се обръща към Пиер и го пита дали иска да продължи със своя асоциация.

Той поклаща глава и кръстосва показалците си срещу Ева.

— Застреляха Денис Хопър, защото беше хипи — шепти той.

Сибел хихика и хвърля странични погледи към Ерик. Юси се прокашля и вдига ръка към Ева.

— В дървения замък ще си спестиш нашите детинщини — казва той на своя тежък норландски диалект.

Всички млъкват. Ева извръща лице към мъжа, изглежда, че е на път да реагира агресивно, но нещо я кара да се откаже, може би сериозността в гласа му и спокойствието в погледа му.

Дървения замък, кънти в главата на Ерик. В същото време чува себе си да обяснява принципите на провеждането на хипнозата, че винаги започват с общи упражнения за отпускане, преди той да премине към хипнотизирането на един или няколко от тях.

— А понякога — продължава Ерик, обръщайки се към Ева, — ако усещам, че нещата се получават, се опитвам да въведа цялата група в дълбока хипноза.

Ерик си мисли колко позната изглежда ситуацията и въпреки това страшно отдалечена, от едно съвършено друго време, преди той да се разграничи от хипнозата. Вижда себе си да издърпва стола напред, да седи пред хората в полукръга, да им говори, да ги кара да затворят очи и да се облегнат назад. След известно време подканва всички да седнат стабилно на столовете, но да продължават да държат очите си затворени. Той става, говори с тях за отпускането, минава зад гърбовете им, наблюдава степента на релаксацията при всеки един от тях. Лицата им стават по-меки и по-отпуснати, все по-малко осъзнати, все по-чужди на преструвка и кокетничене.

Ерик вижда как той застава зад Ева Блау и поставя тежко ръката си върху рамото й. Под лъжичката си усеща глождене, когато чува себе си как започва хипнозата, меко се плъзга през стръмна индукция, носеща скрити команди, напълно сигурен в собствената си изкусност, изпълнен с осъзнато задоволство от своето специално умение.

— Ти си на десет години, Ева — казва той. — Ти си на десет години. Това е един хубав ден. Ти се радваш. Защо се радваш?

— Защото мъжът танцува и шляпа в локвите вода — казва тя с почти незабележима мимика на лицето.

— Кой танцува?

— Кой? — повтаря тя. — Джийн Кели — така казва мама.

— Аха, значи гледаш Singin’ in the rain?

— Мама го гледа.

— А ти не гледаш ли?

— И аз гледам.

— И си радостна?

Тя кима бавно.

— Какво се случва?

Ева затваря уста и свежда лице надолу.

— Ева?

— Коремът ми е голям — изрича тя почти беззвучно.

— Коремът ти ли?

— Виждам, че е страшно голям — казва тя и сълзите й рукват.

— Дървеният замък — шепти Юси. — Дървеният замък.

— Ева, ще ме слушаш мен — продължава Ерик. — Можеш да чуваш всички други тук в стаята, но ще слушаш единствено моя глас. Нека не те е грижа какво казват другите, ти обръщаш внимание единствено на моя глас.

— Окей.

— Знаеш ли защо коремът ти е голям? — пита Ерик.

Лицето й е отчуждено, обърнато към някаква мисъл, към някакъв спомен.

— Не знам.

— Напротив, мисля, че знаеш — казва Ерик спокойно. — Но нека да следваме твоя ритъм, Ева. Не е необходимо сега да мислиш за това. Искаш ли отново да гледаш телевизия? Ще те придружа, всички тук ще те придружим по целия път, независимо от това какво се случва, това е обещание. Обещали сме и можеш да ни вярваш.

— Искам да вляза в дървения замък — прошепва тя.

Ерик седи на кушетката за пренощуване в стаята в болницата, усеща, че се доближава до своите собствени пространства, доближава се до отминалото, до потъналото в забвение.

Той потърква очи, взира се в пулсиращия телевизионен екран и промълвява:

— Отвори вратата.

Чува самия себе си да произнася числа, които я потапят още по-дълбоко в хипнозата, обяснява й, че тя съвсем скоро ще прави каквото той каже, без преди това да се замисли, просто ще приеме, че неговият глас я ръководи правилно. Тя поклаща леко глава и той продължава да брои на обратно, оставя числата да падат тежко и унасящо.

Качеството на образа се влошава бързо: Ева вдига поглед нагоре, очите й са помътнели, навлажнява устните си и прошепва:

— Виждам ги как взимат някого, просто отиват там и взимат…

— Кой е този човек, който взима? — пита той.

Тя започва да диша учестено.

— Един мъж с коса на опашка — хленчи тя. — Той окачва малкото…

Касетата припуква и образът изчезва.

Ерик превърта на бързи обороти до края, но образът не се възстановява, половината касета е унищожена, изтрита.

Остава седнал пред черния телевизионен екран. Вижда себе си как наднича от дълбочината на тъмното отражение. Едновременно вижда своето с десет години по-възрастно лице и лицето на този, който някога е бил. Гледа касетата, ролка 14, гледа ластичето и листа с надпис: ДЪРВЕНИЯТ ЗАМЪК.