Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Криминален инспектор Юна Лина (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hypnotisören, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Ларш Кеплер. Хипнотизаторът

Шведска. Първо издание

ИК „Enthusiast“, София, 2011

Редактор: Гергана Рачева

Коректор: Снежана Бошнакова

Дизайн на корицата: Вихра Стоева

ISBN: 978-954-2958-41-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Ново цифровизиране и допълване на наличния текст

49.

Събота следобед, деветнайсети декември

Буцата в корема на Юна Лина почти е изчезнала, когато включва на пета и профучава през кишата на Европейски път 4 към Упсала. Психиатричната клиника Улерокер все още функционира въпреки големите съкращения в психиатричната помощ, наречени реформи, в средата на деветдесетте години на миналия век, когато от голям брой психичноболни хора се очакваше да се справят сами, след като са прекарали живота си в болнични заведения. Предложени им бяха жилища, от които те бързо бяха изгонени, защото никога сами не бяха плащали сметки, нито се бяха оправяли с готварски печки и врати. Хората в болничните заведения намаляха, но бездомните се увеличиха със същата бройка. Поради политиката на неолибералите последва голяма финансова криза и изведнъж общините не разполагаха с ресурси отново да се погрижат за тези хора. Днес има само няколко действащи психиатрични клиники в Швеция и Улерокер е една от тях.

Както обикновено Аня е свършила добра работа. Когато Юна влиза през главния вход, още в погледа на момичето на рецепцията вижда, че е очакван.

Тя само казва:

— Юна Лина?

Той кима и показва полицейската си легитимация.

— Доктор Лангефелт ви очаква. Горния етаж, първата стая вдясно по коридора.

Юна благодари и тръгва нагоре по широкото каменно стълбище. Отдалече се чуват удари и викове. Мирише на цигарен дим и отнякъде се чува звук от телевизор. На прозорците има решетки. Навън има парк, приличащ на гробище, с мокри почерняващи храсти и изгнили решетки, около които се увиват клонести растения. Изглежда потискащо — мисли си Юна и си казва, че такова място всъщност не е за оздравяване, а за изолация. Стига на площадката и се оглежда наоколо. Отляво, зад стъклена врата, има дълъг тесен коридор. Замисля се за момент къде го е виждал преди, докато осъзнае, че е почти идентично копие на затвора Крунебергсхектет. Редиците заключени врати, висящите метални дръжки. Ключалките. Възрастна жена с дълга рокля излиза през една от вратите. Тя се вторачва в него през стъклото. Юна й кима леко, след което отваря вратата към другия коридор. Вътре се усеща силна миризма на почистващ препарат, остра миризма, напомняща хлор.

Доктор Лангефелт вече стои и чака на вратата, когато Юна стига до стаята му.

— От полицията ли сте? — риторично пита той и протяга широка месеста ръка към Юна. Ръкостискането му е учудващо меко, може би най-мекото ръкостискане, което Юна е срещал.

Лицето на доктор Лангефелт не трепва, когато с пестеливо движение посочва вратата и казва:

— Заповядайте, влезте в кабинета ми.

Кабинетът на доктор Лангефелт е учудващо голям. Стените са покрити с тежки библиотеки, пълни с еднакви папки. В стаята няма никакви декоративни предмети, никакви картини или снимки. Единствената картина в стаята е детска рисунка, окачена на вратата. Рисунката представлява човече само с глава и крака, нарисувано със зелен и син пастел. Децата на тригодишна възраст обикновено рисуват хора по този начин. Направо от едно лице — с очи, нос и уста — излизат крака и ръце. Или може да се каже, че човечето няма тяло, или че главата е неговото тяло.

Доктор Лангефелт отива до бюрото си, което е почти изцяло покрито с купчини хартия. Той премества един старомоден телефон от стола за посетители и прави още едно сдържано движение към Юна, който го тълкува като покана да седне.

Докторът го поглежда замислено, лицето му е едро и набръчкано и има нещо безжизнено в чертите му, почти като че ли страда от лицева парализа.

— Благодаря, че ми отделихте време — казва Юна. — Все пак е почивен ден и…

— Знам за какво искате да ме питате — прекъсва го докторът. — Искате информация за Лидия Еверш. Моя пациентка.

Юна отваря уста, но докторът вдига ръка, за да го прекъсне.

— Предполагам, че сте чували за лекарска тайна и засекретена информация, свързана с болест — продължава Лангефелт, — и освен това…

— Познавам закона — прекъсва го Юна. — Ако разследваното престъпление би довело до повече от две години затвор…

— Да, да, да — казва Лангефелт.

Погледът на лекаря не е отбягващ, просто безжизнен.

— Разбира се, мога да ви извикам за разпит — благо казва Юна. — В този момент прокурорът подготвя заповедта за задържане на Лидия Еверш. Тогава, естествено, ще изискаме пациентския й картон.

Доктор Лангефелт удря пръстите си едни в други и облизва устните си.

— Точно така е — казва той. — Аз просто искам…

Той прави пауза.

— Просто искам да получа гаранция.

— Гаранция ли?

Лангефелт кима.

— Искам името ми да не бъде замесвано в това.

Юна среща погледа на Лангефелт и мигновено осъзнава, че тази безжизненост всъщност е прикрит страх.

— Не мога да обещая това — сухо казва той.

— А ако ви помоля?

— Аз съм упорит — казва Юна.

Докторът се обляга назад. Краищата на устата му леко потрепват. Това е единственият признак на притеснение или живот изобщо, който е показал досега.

— Какво искате да знаете? — пита той.

Юна се навежда напред и отговаря:

— Всичко, винаги искам да знам всичко.

Един час по-късно Юна Лина излиза от кабинета на доктора. Хвърля бърз поглед към отсрещния коридор, но жената в дългата рокля я няма и когато бързо слиза по каменното стълбище, той забелязва, че навън е станало съвсем тъмно, паркът и решетките с увивни растения не се виждат изобщо.

Момичето на рецепцията очевидно си е тръгнало. Няма никой и външната врата е заключена. В цялата сграда е напълно тихо, въпреки че Юна знае, че в клиниката има стотина пациенти. Когато отново влиза в колата си, той потръпва и излиза от големия паркинг пред клиниката.

Нещо го притеснява и му убягва. Опитва се да се сети за момента, в който започна да го притеснява.

Докторът беше извадил една папка, същата като всички други папки по рафтовете. Беше почукал леко върху нея и бе казал:

— Ето я.

Снимката на Лидия показваше доста красива жена със средно дълга, боядисана с къна коса и странно усмихващ се поглед: някакъв бяс изникваше изпод умоляващата повърхност.

Първия път, когато Лидия е била приета за лечение, е била само на десет години. Причината за задържането била, че убила малкия си брат, Каспер Еверш. Една неделя разбила главата му с дървен бастун. На доктора обяснила, че майка й я накарала да възпитава брат си. Каспер бил отговорност на Лидия, когато майката работела или спяла; да го наказва, било нейна задача.

Лидия била приета в клиниката, майката била осъдена на затвор за малтретиране на дете, Каспер Еверш бил навършил едва три години.

— Лидия е загубила семейството си — прошепва Юна и включва чистачките, когато един автобус срещу него изцяло залива колата му.

Доктор Лангефелт лекувал Лидия единствено със силни успокоителни лекарства, без никаква терапия. Той смятал, че тя е действала под силната принуда на майката. По негова препоръка Лидия била настанена в свободно жилище за деца престъпници. Когато навършила осемнайсет, изчезнала от регистрите. Преместила се в стария си дом и живяла там с едно момче, което срещнала в дома. Пет години по-късно отново се появява в документацията, когато е настанена за принудително психиатрично лечение, според вече отменен закон, заради това, че няколко пъти биела деца на детската площадка.

Доктор Лангефелт я срещнал за втори път и този път тя станала негова пациентка в клиниката, нуждаеща се от специално разрешение за изписване.

Докторът разказал с дрезгав и резервиран глас, че Лидия отишла на една детска площадка, избрала конкретно дете, петгодишно момче, примамила го настрана от другите деца и го пребила. Ходила до детската площадка няколко пъти, преди да я заловят. Последният побой бил толкова тежък, че имало опасност за живота на детето.

— Лидия беше заключена в психиатричната клиника Улерокер в продължение на шест години. Беше лекувана през цялото това време — обясни Лангефелт и се усмихна безрадостно. — Беше образцова пациентка. Единственият проблем при нея беше, че постоянно правеше връзки с други пациенти. Създаваше групи около себе си. Групи, от които изискваше абсолютна лоялност.

Тя създава семейство — мисли си Юна и гледа към площад Фридхемсплан, когато изведнъж се сеща за празненството за персонала в парка Скансен. Обмисля просто да се престори, че го е забравил, но осъзнава, че е длъжен да отиде заради Аня.

Лангефелт затвори очи, разтърка слепоочията си и продължи да разказва:

— След шест години без никакви инциденти, на Лидия й беше позволено да излиза.

— Никакви инциденти? — пита Юна.

Лангефелт се замисля.

— Имаше нещо, което се случи, но никога не беше доказано.

— Какво се случи?

— Една пациентка беше наранена в лицето. Тя твърдеше, че се е порязала сама, но имаше слухове, че Лидия Еверш го е направила. Доколкото си спомням, бяха само клюки, нямаше нищо сериозно.

Лангефелт беше повдигнал вежди, като че ли искаше вече да продължи разказа си.

— Продължавайте — каза Юна.

— Разрешено й беше да се премести в дома на родителите си. Все още се лекуваше, но се държеше добре. Нямаше никаква причина — каза докторът, — нямаше абсолютно никаква причина да се съмняваме, че тя наистина иска да се излекува. След две години лечението на Лидия завърши. Тя избра терапия, която беше на мода по онова време. Посещаваше групова терапия при…

— Ерик Мария Барк — допълни Юна.

Лангефелт кимна.

— Изглежда, това с хипнозата не й се отрази много добре — каза той важно. — Доведе я до опит за самоубийство. Озова се при мен за трети път…

Юна прекъсна доктора:

— Тя разказа ли ви за колапса?

Лангефелт поклати глава:

— Доколкото знам, всичко е било по вина на онзи хипнотизатор.

— Наясно ли сте, че тя е признала на Ерик Мария Барк убийството на дете? — остро попита Юна.

Лангефелт повдигна рамене.

— Чух, но предполагам, че един хипнотизатор може да накара човек да признае какво ли не.

— Значи не сте приели признанието й на сериозно? — попита той.

Лангефелт се усмихна леко.

— Тя беше развалина, изобщо не беше възможно да се проведе разговор с нея. Наложи се да я подложа на електрошокова терапия, силни невролептични медикаменти — беше трудна работа изобщо да я удържим да не се разпадне отново.

— Значи, дори не сте се опитали да проверите дали има някаква причина за признанието й?

— Предположих, че е ставало въпрос за чувство на вина за малкия й брат — строго отговори Лангефелт.

— Кога я пуснахте? — пита той.

— Преди два месеца — каза Лангефелт, — без съмнение беше излекувана.

Юна се изправи и погледът му отново попадна върху единствената картина в кабинета на доктор Лангефелт, човечето с глава и крака, закачено на вратата. Ходеща глава — помисли си той изведнъж. Само мозък, без сърце.

— Това сте вие — каза Юна и посочи рисунката. — Нали?

Доктор Лангефелт изглеждаше объркан, когато Юна напусна стаята.

 

 

Часът е пет следобед и слънцето е залязло преди два часа. Навън е студено и тъмно като в рог. Уличните лампи хвърлят мъглива светлина. Под парка Скансен градът изглежда като димящи светлинни петна. В палатките се виждат стъклодуви и златари. Юна минава през коледния пазар. Горят огньове, пръхтят коне, пекат се кестени. Деца тичат из един каменен лабиринт, някои от тях стоят и пият горещо какао. Чува се музика, семейства танцуват около високата елха на кръглия дансинг.

Телефонът звъни и Юна спира пред щанд с кренвирши и еленско месо.

— Да, Юна.

— Ерик Мария Барк се обажда.

— Здравей.

— Мисля, че Лидия е закарала Бенджамин в дървения замък на Юси, някъде извън Доротеа, в област Вестерботен, в Лапландия.

— Мислиш?

— Почти съм сигурен — мрачно отговаря Ерик. — Днес няма повече полети. Не си длъжен да идваш, но съм запазил три билета за утре сутринта.

— Добре — казва Юна. — Можеш ли да ми изпратиш съобщение с всички данни за този Юси, и ще се свържа с полицията във Вестерботен.

Докато Юна минава по една от тесните чакълести пътеки, водещи надолу към ресторант Солиден, той чува детски смях зад себе си и го побиват тръпки. Жълтият красив ресторант е украсен с лампички и елхови клонки. В трапезарията, на четири дълги маси, са сервирани коледни ястия и веднага щом влиза, Юна вижда колегите си. Те са седнали до големите прозорци, от които има фантастична гледка към залива Нюбровикен и квартал Сьодермалм, с увеселителния парк Грьона Лунд от едната страна и музея Ваза от другата.

— Тук сме — провиква се Аня.

Тя се изправя и маха. Юна усеща, че ентусиазмът й го радва. Той още изпитва неприятно, зловещо чувство след посещението при доктора в Улерокер.

Той поздравява и сяда до Аня. Карлос Елиасон седи срещу него. Той носи коледна шапка и весело кима на Юна.

— Вече пихме по няколко чашки — поверително казва той и обичайно бледожълтеникавата му кожа поруменява.

Аня се опитва да го хване под ръка, но той става и казва, че трябва да си вземе храна.

Минава между масите с разговарящи, хранещи се хора и си мисли, че наистина не може да се настрои на подобаващо коледно настроение. Като че ли някаква част от него още е в дневната на родителите на Йохан Самюелсон. Или като че ли още се движи из психиатричната клиника Улерокер, нагоре по каменното стълбище и до заключената врата към дългия, приличащ на затворнически, коридор.

Юна взима чиния от купчината, нарежда се на опашката за маринована херинга и наблюдава колегите си отдалече. Аня е вмъкнала закръгленото си едро тяло в червена рокля от ангорска вълна. Тя още носи зимните си ботуши. Петер оживено разговаря с Карлос, главата му току-що е обръсната и лъщи от пот под полилеите.

Юна си сипва сладка маринована херинга, херинга в горчица и натурална херинга и остава прав. Гледа една жена от друга компания. Тя е облечена със светлосива тясна рокля и две малки момиченца с хубави прически я водят към масата с бонбони. Мъж в сиво-кафяв костюм бърза след тях с по-малко момиченце в червена рокля.

Картофите в месинговата тенджера са свършили. Юна чака доста дълго, преди една сервитьорка да дойде с купа и да напълни тенджерата с току-що сварени картофи. Любимото му ястие, финландски огретен с ряпа, липсва. Юна минава с чинията си покрай полицаите, които са на четвъртата си наздравица. На масата петимата криминалисти с вдигнати за наздравица малки, тънки чашки, гръмогласно пеят коледна песен. Юна сяда и веднага усеща ръката на Аня на крака си. Тя му се усмихва.

— Помниш ли, обеща да ми позволиш да те опипвам — шегува се тя. Навежда се напред и прошепва високо: — Искам да танцувам танго с теб тази вечер.

Карлос я чува и извиква:

— Аня Ларшон, ти и аз ще танцуваме танго!

— Ще танцувам с Юна — решително казва тя.

Карлос накланя глава настрани и казва дискретно:

— Запиши ме в списъка.

Аня нацупва устни и отпива от бирата си.

— Как беше в Улерокер? — пита тя Юна.

Той прави физиономия и Аня разказва за нейна леля, която не била особено болна, но й давали силни медикаменти, защото било най-удобно за персонала.

Юна кима и точно е на път да хапне парче студенопушена сьомга, когато се спира. Сега се сеща какво важно е разбрал от Лангефелт.

— Аня — казва той, — трябва ми един полицейски доклад.

Тя се кикоти.

— Но не и сега — казва тя.

— Тогава утре, но възможно най-рано.

— Какъв доклад?

— За нападение с телесна повреда. Лидия Еверш е била арестувана за нападение над дете на детска площадка.

Аня изважда химикалка и пише върху сметката пред нея.

— Утре е неделя, щях да спя до късно — недоволно казва тя.

— Ще пропуснеш спането.

— Ще танцуваш ли с мен тогава?

— Обещавам — прошепва Юна.

Карлос седи на стол до гардероба и спи. Петер и компанията му са отишли в града, за да продължат вечерта в заведението Кафе Опера. Юна и Аня са обещали да се погрижат Карлос да се прибере. Чакайки таксито, те излизат на студения въздух. Юна качва Аня на дансинга и я предупреждава за тънкия слой лед, който му се струва, че усеща върху дървения подиум под краката им.

Те танцуват и Юна тананика тихо.

— Ожени се за мен — прошепва Аня.

Юна не отговаря, мисли за Диса и тъжното й лице. Мисли за приятелството им през всички тези години, как е бил принуден да я разочарова. Аня се опитва да достигне ухото му и да го оближе, но той внимателно премества главата си малко настрани от нея.

— Юна — възкликва Аня. — Танцуваш толкова добре.

— Знам — прошепва той и я завърта.

Около тях мирише на огън и греяно вино, Аня се притиска все по-плътно до него и той си мисли, че ще бъде трудно да заведат Карлос до стоянката на такситата. Скоро трябва да тръгват към ескалатора.

В същия момент телефонът в джоба му звъни. Аня простенва от разочарование, когато той се отдръпва и отговаря:

— Юна Лина.

— Здравейте — казва притеснен глас. — Аз съм Йоаким Самюелсон. Бяхте у нас по-рано днес…

— Да, знам кой сте — казва Юна.

Сеща се как зениците на Йоаким Самюелсон се бяха разширили, когато го попита за Лидия Еверш.

— Чудя се дали може да се видим — казва Йоаким Самюелсон. — Искам да ви разкажа нещо.

Юна поглежда часовника си. Часът е девет и половина.

— Може ли да се видим сега? — пита Йоаким и добавя без причина, че жена му и дъщеря му са заминали при родителите на жена му.

— Може — казва Юна. — Можете ли да дойдете до сградата на полицията, входа откъм улица Полхемсгатан, след четирийсет и пет минути?

— Да — казва Йоаким и звучи безкрайно уморено.

— Съжалявам, миличка — казва Юна на Аня, която стои и го чака по средата на дансинга. — Но няма да има повече танго тази вечер.

— Трябва да съжаляваш — навъсено отговаря тя.

— Не мога да пия повече — въздиша Карлос, когато започват да го водят надолу към ескалаторите и изхода.

— Не повръщай — рязко казва Аня, — защото тогава ще искам повишение.

— Аня, Аня — засегнато казва Карлос.

 

 

Йоаким седи в бял мерцедес от другата страна на улицата, точно срещу входа на Държавното полицейско управление. Осветлението в колата е включено и лицето му изглежда уморено и самотно на слабата светлина. Когато Юна почуква на стъклото, той се стряска, като че ли е бил дълбоко потънал в мисли.

— Здравейте — казва той и отваря вратата. — Влезте и седнете.

Юна сяда на съседната седалка. Той чака. В колата се усеща слаба миризма на куче. На задната седалка е простряно космато одеяло.

— Знаете ли — казва Йоаким, — когато мисля за себе си, какъв бях, когато Йохан се роди, като че мисля за напълно непознат човек. Имах проблемно детство, бях в поправителен дом и приемно дете… Но когато срещнах Изабела, тогава се стегнах, започнах да уча сериозно. Дипломирах се като инженер същата година, в която се роди Йохан. Спомням си, че отидохме на почивка, никога преди не бях ходил на почивка, заминахме за Гърция и Йохан току-що се беше научил да ходи и…

Йоаким Самюелсон поклаща глава.

— Беше отдавна. Той много приличаше на мен… същите…

В колата става тихо. Един плъх, мокър и сив, тича, поклащайки се по тъмния тротоар покрай пълните с боклуци храсти.

— Какво искахте да ми разкажете? — пита Юна след малко.

Йоаким разтърква очите си.

— Сигурни ли сте, че Лидия Еверш е направила това? — пита той със слаб глас.

Юна кима.

— Съвсем сигурен съм — казва той.

— Добре тогава — прошепва Йоаким Самюелсон и преглъща трудно. — Там, в дома… Лидия беше само на четиринайсет, когато откриха, че е бременна. Естествено, се уплашиха, и я накараха да абортира. Трябваше да се потули, но… Станаха много усложнения, сериозна инфекция на матката, която стигна до яйчниците, дадоха й пеницилин и тя оздравя.

Ръцете на Йоаким треперят, когато ги слага на волана.

— След дома се преместих да живея с Лидия. Живяхме в къщата й в Рутебро и се опитвахме да си направим дете, беше обсебена от това. Но не се получаваше. Затова тя си запази час при гинеколог за преглед. Никога няма да забравя, когато се върна от посещението и ми каза, че е станала стерилна след онзи аборт.

— От теб ли забременя в дома? — казва Юна.

— Да.

— Значи си й дължал едно дете — изрича Юна почти на себе си.