Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (23)

21.

Петък вечер, единайсети декември

Юна Лина кара бързо по улица Валхалавеген, покрай стадиона, където са се провели Летните олимпийски игри през 1912 година. Сменя платно, изпреварва един голям мерцедес от вътрешната страна и вижда червената тухлена фасада на болница Домът на София да се мержелее между дърветата. Гумите минават с трясък през голяма метална плоча. Натиска газта, за да изпревари син автобус, тръгващ от спирката си. Когато Юна завива пред него, шофьорът продължително и ядно натиска клаксона. Точно след Техническия университет колата минава през мръсна локва и изпръсква паркираните коли и тротоара.

Юна минава на червен светофар при Нортул, продължава покрай Сталместаргорден и успява да вдигне почти 180 км в час на късата отсечка по улица Упсалавеген, преди отбивката остро да завие под магистралата и нагоре към Каролинската болница.

Паркирайки до главния вход, той вижда няколко полицейски коли с включени сини лампи, които хвърлят сенки, напомнящи на размахани призрачни крила върху кафявата тухлена фасада на болницата. Пред главния вход група журналисти са заобиколили няколко медицински сестри, които треперят от студ. Лицата им са уплашени и някои от тях плачат открито пред камерите.

Юна се опитва да влезе, но веднага е спрян от млад полицай, който тъпче на място от вълнение или адреналинов шок.

— Разкарай се оттук — казва полицаят и го избутва.

Юна се взира в светлосините му, безизразни очи. Отстранява ръката на полицая от гърдите си и казва спокойно:

— Криминална полиция.

Погледът на полицая е изпълнен със съмнение.

— Легитимация, моля.

— Юна, побързай, насам.

Карлос Елиасон, началник на Държавната криминална полиция, му маха от осветената в бледожълто рецепция. През прозореца вижда Сунесон, който седи на една пейка и плаче със сбръчкано лице. По-млад полицай сяда до него и обгръща раменете му с ръка.

Юна показва легитимацията си и полицаят начумерено се отдръпва. Голяма част от пространството пред входа е отцепено с найлонова лента. Фотоапаратите на журналистите отвън проблясват през стъклените врати, а вътре в болницата следователи фотографират местопрестъплението.

Карлос ръководи операцията и отговаря за цялостната стратегическа част, както и за тактическата. Дава бързи наставления на криминалиста, водещ огледа на местопрестъплението, след което се обръща към Юна.

— Хванахте ли го? — пита Юна.

— Свидетелите казват, че е излязъл от фоайето с помощта на проходилка — напрегнато казва Карлос. — Зарязана е долу на автобусната спирка.

Той поглежда в бележника си.

Района са напуснали два автобуса, седем таксита и автомобили, превозващи възрастни, приблизително десетина частни коли и само една линейка.

— Затворили ли сте изходите?

— Вече е късно.

Той извиква един униформен полицай.

— Автобусите са проверени — без резултат — докладва полицаят.

— А такситата? — пита Карлос.

— Проверихме фирмите Такси Стокхолм и Такси Куриер, но…

Полицаят маха разсеяно във въздуха, сякаш е забравил какво е искал да каже.

— Свърза ли се с Ерик Мария Барк? — пита Юна.

— Обадихме му се веднага. Не отговаря, но го издирваме.

— Трябва му охрана.

— Роле! — извиква Карлос. — Откри ли Барк?

— Току-що звънях — отговаря Роланд Свенсон.

— Звъни пак — казва Юна.

— Трябва да говоря с Омар от Отдела за свръзка — казва Карлос и се оглежда наоколо. — Ще обявим национално издирване.

— Какво искаш да направя?

— Стой тук, виж дали не съм изпуснал нещо — казва Карлос и се обръща към Микаел Вернер, един от криминалистите от отдел Убийства.

— Информирай инспектор Лина какво сте открили досега — нарежда Карлос.

Вернер поглежда невъзмутимо Юна и казва с носов глас:

— Една мъртва медицинска сестра… Няколко свидетели са видели заподозрения да излиза с проходилка.

— Покажи ми — казва Юна.

Двамата се качват по аварийното стълбище, тъй като претърсването на асансьора и шахтата още не е приключило.

Юна разглежда червеникавите стъпки, които босият Йозеф Ек е оставил по пътя надолу към изхода. Мирише на електричество и смърт. Кървав отпечатък от длан на стената, близо до мястото, където стоеше количката за храна, показва, че е залитнал или му се е наложило да се подпре. По металната асансьорна врата Юна открива кръв и нещо, което прилича на мазен отпечатък от чело и нос.

Продължават по коридора и спират пред вратата на стаята, където Юна говори с Йозеф само преди няколко часа. Почти черна локва кръв се разлива около паднало на земята тяло.

— Беше медицинска сестра — казва Вернер мрачно. — Ан-Катрин Ериксон.

Юна гледа светлорусата коса и безжизнените очи на мъртвата жена. Униформата й на медицинска сестра се е набрала до над бедрата. Изглежда, като че ли убиецът се е опитал да вдигне роклята й — помисля си той.

— Оръжието най-вероятно е скалпел — сухо казва Вернер.

Юна промърморва нещо, вади телефона си и се обажда в затвора Крунеберг.

Сънен мъжки глас казва нещо, което Юна не чува.

— Юна Лина се обажда — бързо казва той. — Искам да знам дали Евелин Ек е още при вас.

— Какво?

Юна повтаря мрачно:

— Евелин Ек още ли е в ареста?

— Питайте надзирателя — раздразнено отговаря гласът.

— Ще го извикате ли, моля?

— Един момент — казва мъжът и оставя слушалката.

Юна чува стъпките му и как някаква врата изскърцва. После се чуват няколко реплики и нещо издрънчава. Той поглежда часовника. В болницата е вече от десет минути.

Юна тръгва към стълбите и продължава надолу към главния вход с телефона, опрян до ухото.

— Ян Першон на телефона — казва приветлив глас.

— Юна Лина от Криминална полиция. Искам да знам какво става с Евелин Ек — рязко казва той.

— Евелин Ек? — повтаря той въпросително. — А, тя ли? Пуснахме я. Не беше лесно, не искаше да си тръгва, искаше да остане в ареста.

— Пуснали сте я?

— Не, не, прокурорът беше тук, тя е в…

Юна чува как Ян Першон разлиства някакъв регистър.

— Намира се в един от охраняваните ни апартаменти.

— Добре — казва той. — Поставете няколко полицая пред вратата й. Разбрахте ли?

— Не сме идиоти — засегнато казва Ян Першон.

Юна приключва разговора и отива при Карлос, който седи на стол, с компютър в скута. Една жена стои до него и сочи екрана.

Омар от Отдела за свръзка повтаря кодовата дума „Ехо“ по радиостанцията. Това е названието, използвано за кучешките отряди при акции. Юна предполага, че вече са проверили повечето коли, без да има някакъв резултат.

Махва с ръка на Карлос, но не успява да привлече вниманието му, отказва се и излиза през една от по-малките стъклени врати. Навън е тъмно и студено. Проходилката стои на пустата автобусна спирка. Юна се оглежда наоколо. Не обръща внимание на хората, които наблюдават действията на полицията от другата страна на огражденията, не обръща внимание на разливащата се синя светлина и припрените движения на полицаите, не обръща внимание на святкащите фотоапарати на фотографите и отправя поглед отвъд паркинга и тъмните фасади към отделните постройки на болничния комплекс.

Тръгва, увеличава темпото, прескача развяващата се найлонова лента, отцепваща района, проправя си път между любопитната тълпа и поглежда към Северния гробищен парк. Продължава надолу до улица Солна Чурковег, върви край оградата и се опитва да различи нещо между тъмните силуети на дървета и камъни. Мрежата от повече или по-малко осветените алеи се разпростира на площ от шейсет хектара, обхваща възпоменателни горички, засаждения, крематориум и трийсет хиляди гроба.

Юна минава покрай къщичката на портиера, ускорява крачка, поглежда към светлия обелиск на Алфред Нобел и продължава покрай големия параклис.

Изведнъж става съвсем тихо. Шумът от входа на болницата вече не се чува. Вятърът свири в голите клони на дърветата и собствените му стъпки отекват тихо между надгробни плочи и кръстове. Някакво голямо превозно средство бучи по магистралата. Сухите листа под един храст шумолят. Тук-там пред надгробните паметници горят свещи в опушени стъклени буркани.

Юна се запътва към края на източната дълга част на гробищния парк, обърната срещу входа откъм магистралата, и изведнъж вижда как някой се движи в мрака между високите надгробни плочи в посока към администрацията. На разстояние от около четиристотин метра спира и се опитва да изостри погледа си. Фигурата се движи затруднено и прегърбено. Юна хуква между надгробни плочи и засаждения, трепкащи пламъчета и каменни ангели. Вижда как слабата фигура бърза по заскрежената трева между дърветата. Белите дрехи се развяват около него.

— Йозеф — вика Юна. — Спри!

Момчето се скрива зад голяма семейна гробница с чугунена ограда и заравнен ситен чакъл. Юна изважда оръжието си, бързо маха предпазителя, тича встрани, вижда момчето, извиква му да спре и се прицелва в дясното му бедро.

Изведнъж пред него изниква възрастна жена. Била е наведена над един гроб, след което се е изправила. Лицето й се намира точно по средата на мерната линия. Стомахът на Юна се свива от ужас. Йозеф изчезва зад един кипарис. Юна сваля оръжието и се затичва. Чува как жената се вайка, че само е искала да запали свещ на гроба на Ингрид Бергман. Без да я поглежда, извиква, че това е полицейска акция.

Търси с поглед в мрака. Йозеф се е изгубил сред дърветата. Малкото лампи осветяват едва незначителна площ — зелена пейка или няколко метра от чакълената алея. Юна изважда телефона, набира номера на Отдела за свръзка и иска незабавно подкрепление, ситуацията е опасна, има нужда от цял отряд, най-малко пет групи и хеликоптер. Тича пряко нагоре по един склон, прескача ниска ограда и спира. Чува се далечен кучешки лай. По чакълената пътека наблизо се чува хрущене и Юна се затичва в тази посока. Вижда някой да лази между надгробните плочи, проследява го с поглед, опитва да се приближи, да намери мерна линия, в случай че успее да разпознае човека. Черни птици излитат ненадейно. Боклукчийска кофа се обръща. Изведнъж вижда как Йозеф тича приведен зад кафяв заскрежен плет. Юна се хлъзва и се свлича надолу по склона, спирайки в стойка за кани за вода и вази с конична форма. Когато се изправя, вече не вижда Йозеф. Пулсът тупти в слепоочията му. Усеща, че е разранил гърба си. Ръцете му са студени и сковани. Прекосява чакълената алея и се оглежда. Кола с емблема на град Стокхолм на вратата се вижда в далечината зад сградата на администрацията. Колата бавно обръща, червените задни светлини изчезват, светлината на предните фарове проблясва по дърветата и неочаквано осветява Йозеф. Той стои и се олюлява на тясната пътека. Главата му е увиснала напред, с усилие прави няколко крачки. Юна тича с всичка сила. Колата е спряла, предната врата се отваря и от нея излиза мъж с голяма брада.

— Полиция! — крещи Юна.

Не го чуват.

Той стреля веднъж във въздуха и брадатият мъж поглежда в неговата посока. Йозеф се приближава към мъжа със скалпел в ръка. Всичко се развива за секунди. Няма начин да стигне навреме. Юна се подпира на една надгробна плоча, разстоянието е повече от триста метра, шест пъти повече от дължината на едно стрелбище. Мушката се клати пред очите му. Трудно се вижда, той мига и напряга окото си. Белезникавата фигура се свива и потъмнява. Един клон непрекъснато излиза на мерната му линия. Брадатият мъж отново се е обърнал към Йозеф и прави крачка назад. Юна се опитва да държи стабилно мерника и дърпа спусъка. Оръжието произвежда изстрел и откатът се разпространява в лакътя и рамото. Барутният прах щипе измръзналата му ръка. Куршумът просто изчезва безследно сред дърветата. Ехото от гърмежа замира. Юна се прицелва отново и вижда как Йозеф пробожда с ножа брадатия мъж в корема. Бликва кръв. Юна стреля, куршумът развява дрехите на Йозеф, той залита и изпуска ножа, опипва гърба си, пристъпва напред и сяда в колата. Юна тича, за да слезе на пътя, но Йозеф вече е запалил колата, минава направо през краката на брадатия мъж и натиска газта до край.

Когато осъзнава, че няма да стигне навреме до пътя, Юна спира, прицелва се в предната гума, стреля и уцелва. Колата се накланя, но продължава напред, увеличава скоростта и изчезва към изхода за магистралата. Юна прибира пистолета в кобура, изважда телефона си и докладва за ситуацията на Отдела за свръзка, моли да го свържат с Омар и повтаря, че има нужда от хеликоптер.

Брадатият мъж е още жив, между пръстите му се стича тъмна струя кръв от раната в корема, а двата му крака изглеждат счупени.

— Та той беше още хлапе — шокирано повтаря той. — Беше само едно хлапе.

— Линейката е на път — казва Юна и най-сетне чува звука от перките на хеликоптера над гробището.

 

 

По-късно, в стаята си в сградата на полицията, Юна взима телефона, набира номера на Диса и чака да чуе сигнал.

— Остави ме на мира! — казва тя провлечено.

— Заспала ли беше? — пита Юна.

— Естествено, че бях заспала.

За момент настъпва мълчание.

— Вкусна ли беше вечерята?

— Да, вкусна беше.

— Разбери, че трябваше да…

Той млъква, чува я как се прозява и се изправя в леглото.

— Добре ли си? — пита тя.

Юна гледа ръцете си. Въпреки че ги е мил старателно, му се струва, че усеща едва доловима миризма на кръв по пръстите си. Беше седял на колене, притискайки най-голямата рана в корема на мъжа, чиято кола Йозеф Ек открадна. Раненият беше в ясно съзнание през цялото време, говореше оживено и почти превъзбудено за сина си, който току-що завършил гимназия и за пръв път заминавал съвсем сам за Северна Турция, за да се срещне с баба си и дядо си. Мъжът бе погледнал Юна, бе видял ръцете му върху корема си и с учудване бе установил, че изобщо не го боли.

— Не е ли странно? — беше попитал той, гледайки Юна с ясния, искрящ поглед на дете.

Юна се бе опитал да говори спокойно, беше обяснил на мъжа, че ендорфините са причината да не усеща болка в момента. Тялото му се намира в шок и се защитава от допълнителното натоварване на нервната система.

Мъжът бе млъкнал и бе попитал спокойно:

— Това ли е да умреш?

Почти се бе опитал да се усмихне на Юна:

— Изобщо ли не боли?

Юна отвори уста да отговори, но в същия момент пристигна линейката и той почувства как някой внимателно отмества ръцете му от корема на мъжа и го отвежда няколко метра настрани, докато медицинският персонал качва човека на носилка.

— Юна? — отново пита Диса. — Как си?

— Добре съм — отговаря той.

Чува я да се движи, звучи, като че пие вода.

— Искаш ли втори шанс? — пита го тя.

— Много искам.

— Въпреки че не ти пука за мен. — Гласът й е суров.

— Знаеш, че не е така — отговаря той и изведнъж усеща, че е безкрайно уморен.

— Извинявай — казва Диса. — Радвам се, че си добре.

Те приключват разговора.

Юна остава неподвижен за миг и се вслушва в звънтящата тишина, която цари в сградата на полицията, после става, вади оръжието си от окачения до вратата кобур, разглобява го и бавно започва да почиства и смазва всяка част. После отново сглобява пистолета, отива до оръжейния шкаф и го заключва.

Миризмата на кръв е изчезнала. Вместо това, ръцете му миришат силно на оръжейна смазка. Сяда да пише доклад до прекия си началник Петер Неслунд, за да обясни защо е преценил за нужно и оправдано да използва служебното си оръжие.