Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Криминален инспектор Юна Лина (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hypnotisören, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Ларш Кеплер. Хипнотизаторът

Шведска. Първо издание

ИК „Enthusiast“, София, 2011

Редактор: Гергана Рачева

Коректор: Снежана Бошнакова

Дизайн на корицата: Вихра Стоева

ISBN: 978-954-2958-41-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Ново цифровизиране и допълване на наличния текст

12.

Вторник вечер, осми декември

Изминали са три часа, откакто Юна отведе Евелин в ареста за предварително задържане Крунеберг. Тя бе настанена в малка килия с голи стени и хоризонтални решетки пред запотения прозорец. От неръждаемата мивка в ъгъла миришеше на повръщано. Евелин просто стоеше до закрепената в стената кушетка със зелен найлонов дюшек и гледаше към него с питащ поглед, когато той я остави там.

След залавянето прокурорът разполага най-много с дванайсет часа, през които да вземе решение дали да я задържи, или да я освободи. Ако той вземе решение за задържане, има отсрочка до 12:00 часа на третия ден, преди да е длъжен да предостави заявление за арест пред съда и да изиска мярка за неотклонение за задържания. Ако той не направи това, то Евелин трябва да бъде освободена. Ако поиска нейното задържане, то най-вероятно това ще бъде като основателно заподозряна.

Юна сега отново е в коридора на ареста с бял, блестящ пластмасов под. Той върви покрай редиците от врати на килиите, боядисани в граховозелено. Мярка собственото си отражение в металните плочи с ръкохватки и ключалки. Бели термоси стоят на пода пред всяка врата. С червени табелки са означени шкафовете с пожарогасители. Една количка за чистене с бяла торба за пране и зелена за боклук е оставена пред рецепцията.

Юна се спира и разменя няколко думи с отговорника от организацията Индивидуална помощ, след което продължава към женското отделение.

Пред една от петте стаи за разпит на ареста стои Йенс Сванейелм, новият главен прокурор за района на Стокхолм. Той изглежда на около двайсет години, но в действителност е на четирийсет. Има нещо момчешко в погледа и детинско в изражението, а това му придава вид, като че никога не е имал разтърсващи преживявания в живота си.

— Евелин Ек — казва Йенс проточено. — Тя ли е принудила малкия си брат да убие семейството?

— Йозеф каза кога…

— Макар че нищо от това, което Йозеф е признал под хипноза, не би могло да се използва — прекъсва го Йенс. — Противоречи както на правото на мълчание, така и на правото да не обвиняваш сам себе си.

— Ясно ми е, макар че това не беше разпит, той не беше заподозрян — отговаря Юна.

Йенс гледа мобилния си телефон и казва:

— Достатъчно е, че разговорът се отнася за нещо, свързано с предварителното разследване, за да бъде приет като разпит.

— Осъзнавам това, но имах други приоритети — пояснява Юна.

— Точно това подозирам, но…

Той млъква и гледа косо към Юна, като че очаква нещо.

— Скоро ще знам какво се е случило — казва Юна.

— Добре звучи — казва Йенс и изглежда доволен. — Защото единственото сведение, което получих, когато поех службата след Анита Ниедел, беше, че ако Юна Лина казва, че той ще разбере истината, то наистина ще го направи.

— Имахме някои спорове.

— Тя намекна за това — усмихва се той.

— Да вляза ли? — пита Юна.

— Ти си водещият разпита, но…

Йенс Сванейелм се почесва по ухото и промърморва, че не иска да участва в никакви предварителни разпити повече, никакви обобщения, нищо неясно.

— Винаги водя диалогично разпитите, ако е възможно — отговаря Юна.

— Ако записваш, не мисля, че се нуждаем от свидетел на разпита, не и в този случай — казва Йенс.

— Предполагам.

— Ще чуем Евелин Ек просто информативно — подчертава Йенс.

— Искаш ли да й връча уведомление, че е заподозряна за извършено престъпление? — пита Юна.

— Трябва сам да решиш, но часовникът тиктака, нямаш много време.

Юна почуква на вратата и влиза в празната стая за разпити, където щорите са спуснати пред прозорците с решетки. Евелин Ек седи с изпънати рамене на стола. Лицето й е затворено, челюстите — стиснати, погледът се взира в плота на масата и ръцете й са скръстени върху гърдите.

— Здравей, Евелин.

Тя бързо поглежда нагоре с уплашен поглед. Той сяда на стола срещу нея. И тя като брат си е красива, чертите на лицето й съвсем не са забележителни, но са симетрични. Има светлокафява коса и интелигентен поглед. Юна забелязва, че лицето й, което на пръв поглед може би изглежда обикновено, става все по-красиво и по-красиво, колкото повече го наблюдаваш.

— Имах намерение да поговорим малко — казва той. — Ти какво ще кажеш?

Тя свива рамене.

— Кога за последен път се видя с Йозеф?

— Не помня.

— Вчера ли беше?

— Не — отговаря тя учудено.

— Преди колко дена беше?

— Кое?

— Искам да знам кога си срещнала Йозеф за последен път — повтаря Юна.

— Значи, това беше страшно отдавна.

— Посещавал ли те е във вилата?

— Не.

— Никога? Никога ли не те е посещавал във вилата?

Тя едва-едва повдига рамене:

— Не.

— Но той знае къде е вилата — нали?

Тя кима.

— Идвал е там като дете — отговаря тя и го поглежда продължително със светлокафявите си очи.

— Кога е било това?

— Не знам… Била съм на десет, бяхме се настанили във вилата на леля Соня едно лято, когато тя беше в Гърция.

— Йозеф не е идвал повече там след това?

Погледът на Евелин внезапно се отмества встрани към стената зад Юна.

— Не мисля — казва тя.

— А колко дълго си живяла ти във вилата на леля си?

— Преместих се там точно след началото на семестъра.

— През август.

— Да.

— Живяла си там от август, това са четири месеца. В тази малка вила на остров Вермдьо. Защо?

Отново погледът й отскача встрани, някъде там, зад главата на Юна.

— За да уча на спокойствие — отговаря тя.

— В продължение на четири месеца?

Тя бавно сменя положението на тялото си в стола, кръстосва крака и се почесва по челото.

— Нужно ми е да бъда оставена на мира — въздиша тя.

— Кой те безпокои?

— Никой.

— В такъв случай защо е нужно да бъдеш оставена на мира?

Тя се усмихва малко тъжно:

— Обичам гората.

— Какво учиш?

— Обществени науки.

— И се издържаш със стипендия?

— Да.

— Къде си пазаруваш храна?

— Карам колело до остров Салтарьо.

— Далеч ли е?

Евелин вдига рамене:

— Не.

— Срещала ли си някого там?

— Не.

Той гледа гладкото младо чело на Евелин.

— Не си се срещала там с Йозеф?

— Не.

— Евелин, слушай ме — казва Юна с по-сериозен тон. — Малкият ти брат Йозеф каза, че той е убил баща ти, майка ти и малката ти сестра.

Евелин гледа вторачено в масата, миглите й треперят. Лека червенина плъзва по бледото й лице.

— Той е само на петнайсет години — продължава Юна.

Юна гледа тънките й ръце и сресаната блестяща коса, която се спуска върху крехките рамене.

— Защо мислиш, че той казва, че е убил семейството си?

— Какво да мисля? — пита тя и поглежда нагоре.

— Изглежда вярваш, че говори истината — казва Юна.

— Така ли?

— Не изглеждаше изненадана, когато казах, че е признал убийствата — продължава Юна. — Беше ли изненадана?

— Да.

Тя седи съвсем неподвижно на стола, отпаднала и опустошена вътрешно. Тънка бръчка на тревога се е образувала между веждите на гладкото й чело. Изглежда много уморена. Устните й се движат, като че тя се моли или шепне нещо на себе си.

— Той затворен ли е? — пита тя внезапно.

— Кой?

Тя не вдига поглед към него, когато отговаря, а говори беззвучно долу към масата:

— Йозеф? Затворили ли сте го?

— Боиш ли се от него?

— Не.

— Мислех си, че може би носиш пушка, защото се боиш от него?

— Ходя на лов — отговаря тя и среща погледа му.

Струва му се, че има нещо странно в нея, нещо, което той все още не разбира. Не е обичайното — вина, гняв или омраза. По-скоро нещо, което напомня за гигантска съпротива. Той не може да го обозре. Някакъв защитен механизъм или бариера, която не прилича на нищо, което е срещал досега.

— Зайци? — пита той.

— Да.

— Вкусни ли са?

— Не особено.

— Какъв вкус имат?

— Сладък.

Юна си спомня как тя стоеше в студения въздух пред вилата. Опитва се да види събитията в тяхната последователност.

Ерик Мария Барк й беше взел пушката. Държеше я през ръка и тя беше счупена. Евелин примижаваше срещу него в слънчевата светлина. Слаба и висока, с пясъчнорусата си коса във висока, плътна конска опашка. Сребриста пухкава жилетка и ниско скроени джинси, влажните спортни обувки, боровете зад нея, мъхът на земята, боровинковите храстчета и стъпканата мухоморка.

Внезапно Юна открива пукнатина в думите на Евелин. Вече се докосна до тази мисъл, но я бе загубил след това. Сега пукнатината отново се вижда съвсем ясно. Когато говореше с Евелин във вилата на лелята, тя седеше напълно неподвижно на канапето с ръце, притиснати между бедрата. На пода, при краката й, лежеше снимка в рамка с формата на гъба мухоморка. На снимката се виждаше малката сестра на Евелин. Седеше между родителите си и слънчевата светлина блестеше в големите й очила.

Малката сестра трябва да е била на четири, може би пет години на снимката, мисли си Юна. Снимката, с други думи, не е правена преди повече от година.

Евелин посочи, че Йозеф не е бил във вилата от много години, но Йозеф описа фотографията по време на хипнозата.

Разбира се, може да има няколко копия на снимката в други рамки, изглеждащи като гъба мухоморка — мисли Юна. Възможността тази снимка да е била премествана, също съществува. И Йозеф освен това може да е бил във вилата без знанието на Евелин.

Но — казва си той, може да бъде и пукнатина в разказа на Евелин. Съвсем не е невъзможно.

— Евелин — казва Юна. — Питам се за нещо, което ти каза преди малко.

На вратата на стаята за разпит се чука. Евелин се стряска и тялото й потреперва. Юна става и отива да отвори. Главният прокурор Йенс Сванейелм го моли да излезе за малко.

— Ще я пусна — казва Йенс. — Това са само глупости, нямам абсолютно нищо, един невалиден разпит с нейния петнайсетгодишен брат, който намеква, че тя…

Йенс млъква, когато среща погледа на Юна.

— Попаднал си на нещо — казва той. — Нали?

— Няма значение — отговаря Юна.

— Лъже ли?

— Не знам, може би…

Йенс се поглажда по брадичката, мисли.

— Дай й сандвич и чаша чай — казва той накрая. — Така ще имаш един час, преди да взема решение дали да я задържим, или не.

— Не е сигурно, че това ще доведе до нещо.

— Но ще направиш опит?

Юна поставя пластмасовата чашка с английски чай и сандвича върху картонена чинийка пред Евелин и след това сяда на стола.

— Мислех си, че може би си поогладняла — казва той.

— Благодаря — отговаря тя и изглежда по-весела за момент.

Ръката й трепери, когато яде сандвича и събира трохите от масата.

— Евелин, във вилата на леля ти има една снимка, която е поставена в рамка с вид на гъба.

Евелин кима. Беше я купила в Мура, реши, че ще стои добре във вилата и…

Тя млъква и духа чая си.

— Имате ли и други рамки, които изглеждат така?

— Не — усмихва се тя.

— А снимката винаги ли е стояла във вилата?

— Накъде биеш? — пита тя едва-едва.

— Не, нищо, просто това, че Йозеф говори за тази снимка, трябва да я е виждал и си мислех дали ти може да си забравила нещо.

— Не.

— Само това е — казва Юна и се надига.

— Тръгваш ли си?

— Евелин, аз ти вярвам — казва Юна сериозно.

— Изглежда, всички си мислят, че аз съм замесена.

— Но ти не си — нали така?

Тя поклаща глава.

— Не по този начин — казва Юна.

Тя бързо изтрива сълзите от лицето си.

— Йозеф дойде веднъж на вилата, пристигна с такси и носеше торта — казва тя с отпаднал глас.

— На твоя рожден ден?

— Той… той имаше рожден ден.

— Кога беше това? — пита Юна.

— На първи ноември.

— Преди месец горе-долу — казва Юна. — Какво се случи?

— Нищо — отговаря тя. — Бях изненадана.

— Не беше ли казал, че ще идва?

— Нямаме връзка.

— Защо не?

— Необходимо ми е да си бъда сама.

— Кои знаеха, че живееш във вилата?

— Никой, единствено моят приятел… всъщност, той се раздели с мен, само приятели сме, но той ми помага. Казва на всички, че живея при него, отговаря, когато мама се обажда и…

— Защо?

— Искам да ме оставят на мира.

— Йозеф идвал ли е и друг път?

— Не.

— Това е важно, Евелин.

— Не е идвал друг път — отговаря тя.

— Защо излъга за това?

— Не знам — прошепва тя.

— За какво още си излъгала?