Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (41)

39.

Сряда следобед, шестнайсети декември

Преди да излязат на улица Нортелйевеген, Юна отбива край пътя. Камион, натоварен с вдигаща прахоляк баластра, ги подминава. Той изважда лист хартия от джоба на якето си и чете:

— Има още пет жени на име Блау в района на Стокхолм, три във Вестерос, две в Ескилстуна и една извън Стокхолм, в град Умео.

Той отново сгъва листа и се усмихва окуражаващо към Ерик.

— Шарлот — тихо изрича Ерик.

— Нямаше никаква Шарлот — казва Юна и изтрива едно петно от огледалото за задно виждане.

— Шарлот Седершьолд — отговаря Ерик. — Тя беше мила с Ева. Мисля, че по онова време Ева ползваше нейна стая.

— Къде мислиш, че можем да открием Шарлот?

— Преди десет години живееше в Стоксунд, но…

Юна вече е набрал номера на полицията.

— Здрасти, Аня. Да, и на теб. Виж, трябва ми телефонен номер и адрес на жена на име Шарлот Седершьолд. Живее в Стоксунд или поне е живяла там. Да, благодаря. Добре, чакай — казва той, изважда химикалка и пише върху една касова бележка. — Много ти благодаря.

Включва ляв мигач и отново излиза на платното.

— Още ли живее там? — пита Ерик.

— Не, но все пак имаме късмет — казва той. — Живее близо до Римбо.

Ерик усеща как стомахът го присвива от притеснение. Не знае защо, преместването й от Стоксунд го плаши, може би трябва да го тълкува обратно.

— Замъка Хюсби сетери — казва Юна и пъха някакъв диск в уредбата.

Промърморва нещо, че това е музиката на майка му, и внимателно увеличава звука.

— Сайа Варюс — извиква той.

Поклаща тъжно глава и запява:

— Там-там-та-та-ти-тум…

Тъжната музика ехти в цялата кола. Когато песента свършва, остават мълчаливи за момент, после Юна с почти изненадан глас казва:

— Вече не обичам финландска музика.

Той се прокашля няколко пъти.

— Песента беше хубава — казва Ерик.

Юна се усмихва и му хвърля бърз страничен поглед:

— Мама е била там, когато е станала кралица на тангото в Сейнейоки…

Когато излизат от широкия и натоварен път към Нортелйе и завиват по път 77 при Сетуна, върху колата се излива силен дъжд, смесен със сняг. На изток се смрачава и фермите, които подминават, бавно потъват в сумрака.

Юна почуква с пръсти по таблото. Сгорещеният въздух излиза със свистене от парното. Ерик усеща как краката му стават влажни от странния въздух в колата.

— Да видим сега — казва Юна на себе си и продължава през малкото населено място и после направо по тесен път покрай заскрежените полета. В далечината зад висока ограда се вижда голяма бяла къща.

Паркират пред отворените врати на оградата и изминават пеша разстоянието до къщата. Млада жена с кожено яке заравнява чакълената пътека. Тя изглежда уплашена, когато те се приближават. Около нея тича един голдън ретривър.

— Шарлот — извиква жената. — Шарлот.

Зад голямата къща излиза жена, влачеща черен найлонов чувал след себе си. Облечена е в розов пухен елек, дебел сив пуловер, износени дънки и гумени ботуши.

Шарлот — мисли си Ерик. Това наистина е Шарлот.

Няма я стройната, сдържана жена с елегантни дрехи и добре поддържана къса прическа. Жената, която върви към тях, изглежда съвсем различно. Косата й е дълга, съвсем посивяла и сплетена на дебела плитка. Лицето й, осеяно с малки бръчки, е без никакъв грим. По-красива е от всякога — мисли си Ерик. Когато го вижда, лицето й пламва. Отначало изглежда напълно смаяна, а после се усмихва широко.

— Ерик — казва тя и гласът й е непроменен: дълбок, изразителен и топъл.

Пуска чувала за боклук и хваща ръцете му.

— Ти ли си? Колко прекрасно е да те видя отново.

Тя поздравява Юна, стои за момент и ги наблюдава. Една едра жена отваря външната врата и гледа към тях. На врата й има татуировка, облечена е в широко черно яке с качулка.

— Имаш ли нужда от помощ? — провиква се тя.

— Мои приятели са — извиква Шарлот и маха с ръка.

Шарлот гледа усмихнато как едрата жена отново затваря вратата.

— Аз… аз превърнах замъка в приют за жени. Има толкова много място, така че приемам жени, които имат нужда от убежище. Пускам ги да живеят тук, заедно готвим, грижим се за къщата… докато почувстват, че искат отново да предприемат нещо сами, всъщност всичко е много просто.

— Звучи добре — казва Ерик.

Тя кима и прави жест към вратата, за да ги покани вътре.

— Шарлот, трябва да открием Ева Блау — казва Ерик. — Помниш ли я?

— Разбира се, че я помня. Тя беше първата ми гостенка тук. Аз живеех в едното крило, а…

Тя замлъква.

— Странно, че я споменаваш — продължи тя отново. — Ева ми се обади преди няколко седмици.

— Какво искаше?

— Беше ядосана — казва Шарлот.

— Да — въздиша Ерик.

— Защо е била ядосана? — пита Юна.

Шарлот си поема въздух. Ерик чува как вятърът свири в голите клони на дърветата и вижда, че някой се е опитал да направи снежен човек с малкото паднал сняг.

— Ядосана беше на Ерик.

Той усеща да го побиват тръпки, когато мисли за острото лице на Ева Блау, агресивния й глас, пронизващия й поглед и липсващия връх на носа й.

— Обеща да не хипнотизираш повече, но ненадейно, преди седмица, отново си започнал. Беше на всички първи страници, говориха за това и по телевизията. Естествено, много хора се разстроиха.

— Бях принуден — казва Ерик. — Но това беше изключение.

Тя взима ръката му в своята.

— Ти ми помогна — прошепва тя. — Онзи път, когато видях… помниш ли?

— Помня — тихо казва Ерик.

Шарлот му се усмихва.

— Беше достатъчно, влязох в дървения замък, вдигнах поглед и видях тези, които са ми причинили зло.

— Знам.

— Това никога не би се случило без теб, Ерик.

— Но аз…

— Нещо в мен отново стана цяло тук вътре — казва тя и сочи сърцето си.

— Къде е сега Ева? — пита Юна.

Шарлот леко сбръчква чело.

— След като я изписаха, се премести в апартамент в центъра на Окерсберя и стана член на сектата Свидетелите на Йехова. Отначало поддържахме контакт. Помагах й с пари, но после се изгубихме. Смяташе, че е преследвана, постоянно говореше, че й трябва закрила и че злото е по следите й.

Шарлот пристъпва към Ерик.

— Изглеждаш тъжен — казва тя.

— Синът ми е изчезнал, Ева е единствената ни следа.

Шарлот го гледа разтревожено.

— Дано всичко се оправи.

— Как се казва тя, знаеш ли? — пита Ерик.

— Искаш да кажеш, в действителност ли? На никого не го казва, може би самата тя не знае.

— Добре.

— Но този път се представи като Вероника, когато се обади.

— Вероника ли?

— Взела го е от Кърпата на Вероника^[1].

Те се прегръщат кратко и после Ерик и Юна бързо тръгват обратно към колата. Докато карат на юг, в посока към Стокхолм, Юна отново говори по телефона и моли колежката си да открие жена на име Вероника в центъра на Окерсберя и адрес на Свидетелите на Йехова, на паството или на Залата на Царството^[2].

Докато слуша как Юна говори, някакво тотално изтощение изпълва главата му. Чувства как спомените го връхлитат и очите му бавно се затварят.

— Да, Аня, записвам — чува да казва Юна. — Улица Вестра Банвеген… чакай, улица Сташунсвеген 5, добре, благодаря.

Като че ли времето е завило опашка около себе си и е уловило собствената си нишка, Ерик се събужда, когато минават по дълъг наклон покрай игрище за голф.

— Скоро ще стигнем — казва Юна.

— Заспах — казва Ерик по-скоро на себе си.

— Ева Блау се е обадила на Шарлот същия ден, когато ти се появи на всички първи страници в страната — размишлява Юна.

— И на следващия ден Бенджамин беше отвлечен — казва Ерик.

— Защото някой те е видял.

— Или защото наруших обещанието си никога вече да не хипнотизирам.

— В такъв случай, виновен съм аз.

— Не, беше…

Ерик млъква, не знае какво да каже.

— Съжалявам — казва Юна, гледайки пътя.

Минават покрай магазин за евтини стоки със счупени прозорци. Юна присвива очи в огледалото за обратно виждане. Жена със забрадка мете парчетата стъкло по земята.

— Не знам какво се случи с Ева, докато беше моя пациентка — казва Ерик. — Самонараняваше се и ставаше напълно параноична, винеше мен и хипнозата ми за всичко, не трябваше да я включвам в групата, не трябваше да хипнотизирам никого.

— Но на Шарлот си помогнал — възразява Юна.

— Така изглежда — тихо казва Ерик.

Точно след кръговото движение прекосяват влакови релси, завиват вдясно на спортното игрище, минават през един поток и спират до големите сиви блокове.

Юна посочва жабката.

— Би ли ми подал отново пистолета?

Ерик отваря жабката и му подава тежкото оръжие. Юна проверява цевта, пълнителя и предпазителя, преди да го сложи в джоба си.

Бързо прекосяват паркинга и минават покрай площадката с люлки, пясък и катерушка.

Ерик посочва входа, поглежда нагоре и вижда, че на почти всички балкони има светещи лампички и сателитни чинии.

От вътрешната страна на заключената врата на входа стои възрастна жена с проходилка. Юна почуква и маха весело. Тя ги гледа и поклаща глава. Юна показва полицейската си легитимация през стъклото, но тя отново само поклаща глава. Ерик търси в джобовете си и намира пощенски плик с квитанции, които трябваше да занесе в счетоводството. Приближава до вратата, почуква и показва плика. Жената веднага се придвижва до електрическата ключалка и натиска копчето.

— Това пощата ли е? — пискливо пита тя.

— Експресна поща — отговаря Ерик.

— Тук е такава врява — прошепва жената към стената.

— Какво казахте? — пита Юна.

Ерик разглежда таблото с имена и намира Вероника Андершон на първия етаж. Тясното стълбище е надраскано с червен спрей. От шахтата за боклук мирише неприятно. Спират пред вратата, на която пише Андершон, и позвъняват. Нагоре и надолу по стълбите има следи от кални детски ботуши.

— Позвъни отново — казва Ерик.

Юна отваря процепа за пощата и се провиква, че има писмо за нея от наблюдателницата. Ерик вижда как главата на инспектора е отблъсната като от вълна.

— Какво има?

— Не знам, но искам да изчакаш отвън — казва Юна с притеснен поглед.

— Не — отговаря Ерик.

— Ще вляза сам.

Зад някоя от вратите на първия етаж се чупи чаша. Юна изважда кутийка с два тънки стоманени инструмента. Единият е огънат на върха, а другият много прилича на тънък ключ.

Като че ли прочел мислите на Ерик, Юна промърморва, че е напълно в реда на нещата да влезеш в апартамент без съдебно решение за обиск.

— Според новия кодекс е достатъчно да има сериозни основания — казва той.

Току-що е вкарал първия инструмент в ключалката, когато Ерик протяга ръка и натиска дръжката. Вратата не е заключена. Когато отварят, ги лъхва силна смрад. Юна изважда оръжието си и прави рязък знак на Ерик да чака отвън.

Ерик чува как силно бие сърцето в гърдите му, чува бученето на кръвта в ушите си.

Тишината вещае нещо ужасяващо. Бенджамин не е тук. Лампите на стълбището изгасват и тъмнината го застига. Не е съвсем тъмно, но очите му трудно откриват опорни точки.

Изведнъж Юна се появява пред него.

— Мисля, че трябва да дойдеш с мен, Ерик — казва той.

Влизат и Юна запалва лампата. Вратата на банята е широко отворена. Миризмата на разложение е непоносима. В захабената вана без вода лежи Ева Блау. Лицето й е подуто и около устата й лазят мухи. Синята блуза се е вдигнала; коремът е издут и синьо-зелен. По двете й ръце има дълбоки черни разрези. Платът на блузата и русата коса са слепнали със съсирената кръв. Кожата й е светлосива и по цялото тяло се вижда добре очертана кафява мрежа от кръвоносни съдове. Застоялата кръв е изгнила във венозната система. По краищата на очите, ноздрите и устата са се събрали малки жълти яйца на мухи. Кръвта е преляла от канала и е потекла върху малката постелка за баня. Ресните и краищата й са потъмнели. До тялото във ваната лежи кървав кухненски нож.

— Това тя ли е? — пита Юна.

— Да. Това е Ева.

— Мъртва е най-малко от седмица — изрича той. — Коремната кухина е доста подута.

— Виждам — казва Ерик.

— Значи не тя е отвлякла Бенджамин — отбелязва Юна.

— Трябва да помисля — казва Ерик. — Предполагах…

Поглежда през прозореца и вижда ниската тухлена сграда от другата страна на железопътната линия. Ева е могла да вижда Залата на Царството от прозореца си. Той мисли, че това вероятно я е карало да се чувства по-сигурна.