Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (28)

26.

Неделя сутрин, тринайсети декември, Лусия

Ерик се събужда в тясното легло в кабинета си в болницата. Посред нощ е. Той поглежда часовника на телефона. Часът е почти три. Взима ново хапче, после лежи, треперейки, под одеялото, докато тръпките се разнесат из тялото му и тъмнината го завладее.

Няколко часа по-късно се събужда със силно главоболие. Взима обезболяващо, отива до прозореца и погледът му се плъзга нагоре по мрачната фасада със стотици прозорци. Небето е бяло, но всички прозорци все още са тъмни. Ерик се навежда напред, докосва хладното стъкло с върха на носа си и си представя, че в момента гледа себе си от всички прозорци едновременно.

Оставя телефона на бюрото и се съблича. Малката душкабина мирише на пластмаса и дезинфектант. Топлата вода се стича по главата и врата му и се удря с трополене в плексигласа.

След като се е подсушил, избърсва част от замъгленото огледало, навлажнява лицето си и си слага пяна за бръснене. Случайно малко от пяната влиза в ноздрите му и той я издухва. Докато се бръсне, видимата повърхност от огледалото намалява и се свива около един все по-малък овал.

Мисли за това, как Симоне каза, че вратата е била отворена още вечерта преди Йозеф Ек да избяга от болницата. Събудила се е и я е затворила. Но тогава не може да е бил Йозеф Ек. Как би могло? Ерик се опитва да разбере какво е станало през нощта. Има прекалено много въпроси без отговор. Как е успял да влезе Йозеф Ек? Може би просто е тропал на вратата, докато Бенджамин се е събудил и му е отворил. Ерик си представя как двете момчета стоят и се гледат на слабото етажно осветление. Бенджамин е бос, с щръкнала коса, стои по детската си пижама и с уморени очи гледа по-голямото момче. Би могло да се каже, че си приличат, но Йозеф е убил родителите си и малката си сестра, току-що е убил със скалпел една медицинска сестра в болницата и сериозно е ранил мъж при Северното гробище.

— Не — казва си Ерик. — Не вярвам на това, не се връзва.

Кой би могъл да влезе, на кого би отворил Бенджамин, на кого Бенджамин или Симоне биха доверили ключ? Може би Бенджамин е мислел, че Айда ще дойде. Може би е била тя. Ерик си казва, че трябва да помисли за всичко. Може би Йозеф е действал заедно с някой друг, някой, който му е помогнал с вратата, може би Йозеф наистина е смятал да дойде първата нощ, но не е успял да избяга. Затова е била отворена вратата, такава е била уговорката.

Ерик е готов с бръсненето, измива си зъбите, взима телефона от масата, поглежда часовника и се обажда на Юна.

— Добро утро, Ерик — казва дрезгав глас с финландско произношение.

Юна сигурно е видял номера на Ерик на дисплея.

— Събудих ли те?

— Не.

— Извинявай, че се обаждам пак, но… — Ерик кашля.

— Случило ли се е нещо? — пита Юна.

— Не сте намерили Йозеф, нали?

— Трябва да говорим със Симоне и да преговорим всичко подробно.

— Макар да не мислиш, че Йозеф е отвлякъл Бенджамин?

— Да, не мисля — отговаря Юна. — Но не съм сигурен, искам да огледам апартамента, да говоря със съседите и да се опитам да намеря свидетели.

— Да кажа ли на Симоне да ти се обади?

— Няма нужда.

Капка вода се стича от кранчето от неръждаема стомана и с кратък, отсечен звън пада в мивката.

— Все още смятам, че трябва да се съгласиш на полицейска охрана — казва Юна.

— Аз съм в Каролинската болница и не мисля, че Йозеф ще се върне тук доброволно.

— А Симоне?

— Питай нея, може и да е размислила — казва Ерик. — Въпреки че вече има кой да я защитава.

— Да, точно така, чух за това — весело казва Юна. — Малко ми е трудно да си представя какво е Кенет Стренг да ти е тъст.

— И на мен — отговаря Ерик.

— Разбирам — смее се Юна и млъква.

— Йозеф опитвал ли се е да избяга онзи ден? — пита Ерик.

— Не, не мисля, нищо не говори за това — отговаря Юна. — Защо питаш?

— Някой е отключил вратата предишната нощ, точно както тази нощ.

— Убеден съм, че бягството на Йозеф бе провокирано от това, че му казах, че ще бъде задържан, а той разбра това едва в петък вечерта — бавно казва Юна.

Ерик поклаща глава, прокарва палец по устните си и забелязва, че тапетите на банята напомнят на сиви ламинирани плочки.

— Не се връзва — въздиша той.

— Видя ли вратата да стои отворена? — пита Юна.

— Не, Сиксан… Симоне е станала.

— Има ли някакво основание да лъже?

— Не съм мислил за това.

— Не е нужно да отговаряш сега.

Ерик се вглежда в очите си в огледалото и за втори път си помисля: ами ако Йозеф е имал съучастник, който е подготвил нещо вечерта преди отвличането, някой, който просто е бил изпратен да провери дали копираният ключ става? Помощникът е искал само да се убеди, че ключът отваря вратата, но се е престарал и е влязъл в апартамента. Не е могъл да се стърпи да не влезе и да погледне спящото семейство. Ситуацията му е предоставила удоволствието да почувства, че владее положението, и е решил да си направи шега със семейството, като остави хладилника и фризера отворени. Може би е разказал всичко на Йозеф, описал е посещението си, как изглеждат стаите, кой къде спи.

Това би обяснило защо Йозеф не ме е открил — мисли Ерик. Защото първата нощ спях на мястото си до Симоне в леглото.

— Евелин беше ли в ареста на полицейското управление в сряда? — пита Ерик.

— Да.

— Цял ден и цяла нощ?

— Да.

— Там ли е още?

— Преместена е в един от защитените ни апартаменти за преспиване. Но сме й сложили двойна охрана.

— Контактувала ли е с някого?

— Знаеш, че трябва да оставиш полицията да си върши работата — казва Юна.

— Върша своето — Ерик говори тихо. — Искам да говоря с Евелин.

— Какво ще я питаш?

— Дали Йозеф има приятели, някой, който би му помогнал.

— Мога и аз да я питам.

— Може би знае кой би могъл да съдейства на Йозеф, може би познава приятелите му и знае къде живеят.

Юна въздиша и казва:

— Много добре знаеш, че не мога да те оставя да водиш частно разследване, Ерик. Дори и аз лично да смятах, че е в реда на нещата, просто…

— Не мога ли да присъствам, когато говориш с нея? — пита Ерик. — Работил съм с травмирани хора дълги години и…

За няколко секунди настъпва тишина между тях.

— Ела след час в преддверието на Държавното полицейско управление — казва Юна след малко.

— Там съм след двайсет минути.

— Добре, след двайсет минути — повтаря Юна и затваря телефона.

Без мисъл в главата, Ерик отива до бюрото си и отваря най-горното чекмедже. Между химикалки, гумички и кламери има различни блистери с хапчета. Взема три различни хапчета в ръката си и ги гълта.

Мисли, че трябва да каже на Даниела, че няма да има време да присъства на сутрешното заседание, но после забравя. Излиза от стаята си и бърза към столовата. Без да сяда, изпива чаша кафе пред аквариума, проследявайки с поглед ято неонови тетри, които обикалят около пластмасов кораб, после завива един сандвич в няколко салфетки и го слага в джоба си.

Слизайки към партера с асансьора, вижда себе си в огледалото и среща празния си поглед. Лицето му е тъжно и безучастно. Наблюдава се и мисли за всмукващото усещане в корема при падане отвисоко, усещане, което е почти сексуално и същевременно е силно свързано с един вид безпомощност. Останал е почти без сили, но хапчетата го издигат на светло място, където всичко е с ясни очертания. Ще издържи още малко — мисли той. Няма да се разпадне. Единственото, което трябва да направи, е да издържи достатъчно дълго, за да намери сина си. След това всичко може да се разпадне.

Докато шофира към срещата с Юна и Евелин, Ерик се опитва да премисли какво е правил и къде е бил през изминалата седмица. Скоро осъзнава, че ключовете му неведнъж биха могли да бъдат копирани. В четвъртък якето му, с ключовете в джоба, бе закачено в един ресторант на Сьодермалм без никакъв надзор. Също така е било на стола в офиса в болницата, висяло е на закачалка в болничното кафене, както и на много други места. Същото сигурно важеше и за ключовете на Симоне и Бенджамин.

Минавайки покрай безпорядъка около ремонта на площад Фридхемсплан, Ерик с трудност изважда телефона от джоба на якето и набира номера на Симоне.

— Ало? — отговаря тя с притеснен глас.

— Аз съм.

— Случило ли се е нещо?

На заден план се чува бучене, като от някаква машина, после изведнъж става тихо.

— Исках само да кажа, че трябва да проверите компютъра, не само пощата, а всичко, какво е свалял, кои страници е посещавал, временни папки, ако е чатил и…

— Естествено — прекъсва го тя.

— Няма да те притеснявам.

— Още не сме започнали с компютъра — казва тя.

— Паролата е Дъмбълдор.

— Знам.

Ерик завива по улица Полхемсгатан и надолу по улица Кунгсхолмсгатан, минава покрай сградата на полицията и вижда как тя променя формата си: гладката фасада с цвят на мед, пристройката от бетон и накрая високата първоначална постройка с жълта мазилка.

— Трябва да приключвам — заявява тя.

— Симоне — казва Ерик. — Казала ли си ми истината?

— Какво имаш предвид?

— За това, какво е станало, че вратата е била отворена предишната нощ, че си видяла някой да влачи Бенджамин през…

— Как мислиш? — изкрещява тя и затваря.

Ерик усеща, че няма сили да търси свободно място за паркиране, една глоба няма никакво значение, би имала значение в съвсем друг свят. Без да мисли, завива точно пред сградата на полицията. Гумите изсвистяват и той спира до голямото стълбище, гледащо към сградата на кметството. Късите светлини на колата осветяват красива стара дървена врата, която отдавна не се използва. С издълбани старовремски букви пише Детективски отдел.

Излиза от колата, бързо заобикаля сградата, качва се по наклона на улица Кунгсхолмсгатан към парка и входа на Държавната криминална полиция. Вижда един баща с три деца, облечени с рокли за празника Лусия върху зимните грейки. Дългите бели рокли са опънати върху дебелите дрехи. Децата носят корони със свещи върху шапките и едно от тях държи запалена свещ с надянатата ръкавица. Ерик изведнъж си припомня, че Бенджамин обожаваше да го носят на конче като малък, държеше се с ръце и крака и казваше: „Носи ме, ти си го’ям и си у’ен, тати“.

Входът на Държавната криминална полиция представлява висок светещ стъклен куб. Пред рамкираната в стомана въртяща се врата има метална стойка с кутия за пропуски и въвеждане на код за влизане. Ерик спира задъхан на черната гумена изтривалка пред още една врата с код и четец на карти. Насреща в светлото фоайе, в стъклената стена, има две големи въртящи се врати, където трябва да се набере още един код. Ерик минава по белия мраморен под и отива до рецепцията вляво. Един мъж седи на откритата дървена рецепция и говори по телефона.

Ерик казва по какъв въпрос е дошъл, рецепционистът кима леко, започва да пише на компютъра си, после вдига телефона.

— Обаждам се от рецепцията — казва той с приглушен глас. — Имаш посещение от Ерик Мария Барк.

Мъжът слуша и се обръща към Ерик.

— Слиза — казва любезно той.

— Благодаря.

Ерик сяда на ниска пейка с черна скърцаща седалка и без облегалка. Разглежда една зелена стъклена скулптура, после погледът му се плъзга към неподвижните въртящи се врати. Зад голямата стъклена стена се вижда друг стъклен коридор, продължаващ почти двайсет метра през отворен вътрешен двор до следващата сграда. Изведнъж Ерик вижда Юна да минава покрай канапетата вдясно, натиска някакво копче на стената и излиза през въртящите се врати. Той хвърля обелка от банан в алуминиево кошче за боклук, маха на рецепциониста и после тръгва право към Ерик.

Докато отиват към защитеното жилище на Евелин Ек на улица Хантверкаргатан, Юна се опитва да обобщи какво е разбрал от разпита с нея: потвърдила е, че е отишла в гората с пушката, за да се самоубие. Йозеф дълги години я е изнудвал за сексуални услуги. Ако Евелин не е правила това, което той иска, е малтретирал малката сестра Лиза. Когато е започнал да настоява за секс, Евелин е успяла да си издейства отсрочка, като е казала, че е забранено, преди той да навърши петнайсет. Когато рожденият ден наближил, Евелин се скрила в лятната вила на леля си на остров Вермдьо. Йозеф я е издирвал, бил е при приятеля й Сораб Рамадани и по някакъв начин е успял да го накара да му каже къде се крие Евелин. На рождения си ден Йозеф е отишъл при сестра си във вилата и когато тя отказала да спи с него, й казал, че тя знае какво ще се случи и че тя е виновна за всичко.

— Както изглежда, Йозеф е планирал убийството поне на бащата — казва Юна. — Не знаем причините за избора на ден, но може би е бил случаен — бащата е бил сам на място далеч от дома. В понеделник в спортен сак Йозеф сложил резервни дрехи, два чифта найлонови калцуни, кърпа, ловния нож на баща си, бутилка бензин и кибрит, и после е отишъл с колелото до спортното игрище на Рьодстюхаге. След като убил баща си и го осакатил, взел ключовете от джоба му, отишъл в женската съблекалня, изкъпал се и се преоблякъл, заключил след себе си, на една детска площадка запалил сака с кървавите дрехи и после се върнал с колелото обратно вкъщи.

— А това, което се е случило после в къщата? Било ли е близо до това, което той описа под хипноза? — пита Ерик.

— Не близо, а идентично, така изглежда — казва Юна и се прокашля. — Но не знаем причината, какво го е накарало изведнъж да се нахвърли върху малката сестра и майката.

Той хвърля мрачен поглед към Ерик.

— Може би просто е имал чувството, че не е приключил, че не е наказал Евелин достатъчно.

Малко преди църквата Юна спира пред една врата, изважда телефона, набира някакъв номер и съобщава, че са пристигнали. Набира кода на вратата, отваря и въвежда Ерик в обикновено стълбище със стени на точки.

Качват се на третия етаж, където двама полицаи стоят пред асансьора. Юна се здрависва с тях и после отключва секретната врата без процеп за писма. Преди да отвори изцяло вратата, почуква.

— Може ли да влезем? — пита той през пролуката.

— Не сте го намерили, нали?

Лицето на Евелин е в контражур и чертите й са неясни. Ерик и Юна виждат само тъмна глава с осветени коси.

— Не — отговаря Юна.

Евелин отива до вратата, пуска ги да влязат, после бързо заключва, проверява ключалката и когато се обръща към тях, Ерик вижда, че дишането й е учестено.

— Това е защитено жилище, имаш полицейска охрана — казва Юна. — Никой не може да дава или да търси информация за теб, имаме решение на прокурора по този въпрос. Сега си в безопасност, Евелин.

— Може би, докато съм тук вътре — казва тя. — Но все някога трябва да изляза, а Йозеф умее да чака.

Тя отива до прозореца, поглежда навън и после сяда на канапето.

— Къде може да се крие Йозеф? — пита Юна.

— Мислите, че знам нещо?

— А не знаеш ли? — пита Ерик.

— Ще ме хипнотизираш ли?

— Не — усмихва се той изненадано.

Тя не се е гримирала и очите й изглеждат раними и беззащитни, докато го изучава с поглед.

— Можеш да го направиш, ако искаш — казва и бързо свежда очи.

В апартамента има спалня с широко легло, две кресла и телевизор, баня с душкабина и кухня с трапезария. Прозорците са направени от бронирано стъкло и всички стени са боядисани в мек жълт цвят.

Ерик се оглежда наоколо и я следва в кухнята.

— Доста уютно — казва той.

Евелин вдига рамене. Облечена е с червена блуза и избелели дънки. Косата й е небрежно вързана на кок.

— Днес ще получа някои лични вещи — обяснява тя.

— Това е добре — казва Ерик. — Обикновено човек се чувства по-добре, когато…

— По-добре ли? Какво знаеш ти за това какво би ме накарало да се чувствам по-добре?

— Работил съм с…

— Извинявай, но не ме интересува — прекъсва го. — Казала съм, че не искам да говоря с психолози и съветници.

— Не съм тук като такъв.

— А защо тогава?

— За да се опитам да намеря Йозеф.

Тя се обръща към него и казва рязко:

— Той не е тук.

Без да знае защо, Ерик решава да не казва нищо за Бенджамин.

— Слушай сега, Евелин — спокойно казва той. — Имам нужда от помощта ти, за да проуча кръга от познати на Йозеф.

Погледът й изглежда блестящ, почти трескав.

— Добре — отговаря тя и леко се усмихва.

— Има ли си приятелка?

Очите й потъмняват и устата й става напрегната.

— Освен мен ли имаш предвид?

— Да.

След малко тя поклаща глава.

— С какви хора общува?

— Той не общува с никого — казва тя.

— А съучениците му?

Тя вдига рамене.

— Доколкото знам, никога не е имал приятели.

— Ако има нужда от помощ с нещо, към кого би се обърнал? — пита Ерик.

— Не знам… понякога си говори с пияниците зад магазина за алкохол.

— Знаеш ли кои са, как се казват?

— Единият има татуировка на ръката.

— Какво представлява?

— Не си спомням… мисля, че беше риба.

Тя става и отново отива до прозореца. Ерик я наблюдава. Дневната светлина пада върху младото й лице и подчертава чертите й. Той вижда как синята артерия пулсира на тънкия й, дълъг врат.

— Възможно ли е да живее при някой от тях?

Тя повдига рамене неопределено.

— Ами…

— Смяташ ли, че е възможно?

— Не.

— Какво мислиш тогава?

— Мисля, че той ще ме намери, преди вие да го намерите.

Ерик гледа как е опряла чело в стъклото и се чуди дали да продължава да настоява. Има нещо в глухия й глас, някаква безутешност, което му подсказва, че знае неща за брат си, които никой друг не може да знае.

— Евелин, какво иска Йозеф?

— Не ми се говори за това.

— Иска ли да ме убие?

— Не знам.

— Как мислиш?

Тя си поема въздух и казва с дрезгав и уморен глас:

— Ако смята, че си застанал между него и мен, ако ревнува, ще го направи.

— Какво ще направи?

— Ще те убие.

— Имаш предвид, ще се опита.

Евелин облизва устните си, обръща се към него и свежда поглед. Ерик иска да повтори въпроса си, но не може да каже нищо. Изведнъж на вратата се чука. Евелин поглежда към Ерик и Юна, изглежда уплашена и влиза в кухнята заднешком.

Отново се чука. Юна отива, поглежда през шпионката и отваря вратата. Двама полицаи влизат в антрето. Единият носи кашон.

— Мисля, че взехме всичко от списъка — казва той. — Къде искаш да оставя нещата?

— Където и да е — прошепва Евелин и излиза от кухнята.

— Може ли един подпис?

Той й подава разписка за доставка и тя се подписва. Юна заключва след тях. Евелин отива до вратата, проверява дали е заключено добре и после отново се обръща към тях:

— Помолих да ми донесат някои неща от вкъщи, които…

— Да, каза ни.

Евелин кляка, маха кафявото тиксо от кашона и го отваря. Изважда сребриста касичка във формата на заек и остъклена картина, представляваща ангел пазител, но изведнъж спира по средата на движението си.

— Фотоалбумът ми — казва тя и Ерик вижда как устата й започва да трепери.

— Евелин?

— Не съм го искала, не съм казвала нищо за…

Тя разгръща първата страница, на която има голям неин портрет от училище. Изглежда четиринайсетгодишна, носи шини и се усмихва срамежливо. Кожата й лъщи и косата й е късо подстригана.

Евелин обръща страницата, един сгънат лист изпада от албума и пада на пода. Тя го вдига, разгръща го и докато го чете, лицето й силно почервенява.

— Той е вкъщи — прошепва и подава писмото.

Ерик изглажда листа и двамата с Юна четат заедно:

Аз те притежавам, само моя си, ще убия останалите, ти си виновна, ще убия шибания хипнотизатор и ти ще ми помогнеш, ще ми помогнеш, ще ми покажеш къде живее, ще ми покажеш как се чукате и купонясвате, и аз ще го убия и ти ще ме гледаш как го правя, и после ще си измиеш онази работа с много сапун и ще те чукам сто пъти, защото тогава ще сме квит и тогава ще започнем отначало само двамата.

Евелин пуска щорите и остава права, с ръце до тялото. Ерик слага писмото на масата и става. Йозеф е в къщата — бързо мисли той. Трябва да е там. Ако е могъл да пъхне писмото във фотоалбума, трябва да е там.

— Йозеф се е върнал в къщата — казва Ерик.

— Къде другаде би могъл да живее? — тихо отговаря тя.

Юна вече е в кухнята и говори по телефона с дежурния инспектор в централата за свръзка.

— Евелин, можеш ли да разбереш как Йозеф е могъл да се скрие от полицията? — пита Ерик. — Там се прави оглед на местопрестъплението вече почти цяла седмица.

— Мазето — отговаря Евелин и поглежда нагоре.

— Какво има в мазето?

— Там има една странна стая.

— Той е долу в мазето — провиква се Ерик към кухнята.

В слушалката Юна чува бавно тракане на клавиатура.

— Предполага се, че заподозреният се намира в мазето — казва Юна.

— Момент — казва дежурният инспектор по телефона. — Трябва да…

— Спешно е — прекъсва го Юна.

След известна пауза дежурният продължава много спокойно:

— Преди две минути е приет сигнал за същия адрес.

— Какво говориш? На улица Йердесвеген 8 в Тумба? — пита Юна.

— Да — отговаря той. — Съседите се обадиха, че има някой в къщата.