Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (25)

23.

Събота сутрин, дванайсети декември

Симоне има чувството, че устата й е пълна с парченца стъкло. Изпитва ужасна болка, когато си поема въздух. Пробва да докосне небцето си с език, но той е подут и неподвижен. Опитва се да отвори очи, но клепачите й едва се отварят. Не може да разбере какво вижда. Бавно се появяват плъзгащи се лампи, метални предмети и завеси.

Ерик седи на стол до нея и я държи за ръката. Очите му са хлътнали и уморени. Симоне се опитва да каже нещо, но гърлото й е цялото разранено:

— Къде е Бенджамин?

Ерик се сепва.

— Какво каза? — пита той.

— Бенджамин — прошепва тя. — Къде е Бенджамин?

Ерик затваря очи и устата му изглежда напрегната, преглъща и среща погледа й.

— Какво си направила? — тихо пита той. — Намерих те на пода, Сиксан. Почти нямаше пулс и ако не те бях намерил…

Той прокарва ръка през устата си и говори през пръсти:

— Какво си направила?

Дишането й е затруднено. Преглъща няколко пъти. Разбира, че са й промивали стомаха, но не знае какво да каже. Няма време да обяснява, че не се е опитала да се самоубие. Няма значение какво мисли той. Не и сега. Когато се опитва да поклати глава, й прилошава.

— Къде е той? — прошепва тя. — Изчезнал ли е?

— Какво имаш предвид?

По бузите й се стичат сълзи.

— Изчезнал ли е? — повтаря тя.

— Ти лежеше на пода в антрето, скъпа. Бенджамин вече беше излязъл, когато станах. Скарали ли сте се?

Тя се опитва отново да поклати глава, но няма сили.

— Имаше някой в апартамента ни… някой, който го взе — едва казва тя.

— Кой?

Тя плаче, скимтейки.

— Бенджамин? — пита Ерик. — Какво е станало с Бенджамин?

— О, боже — промърморва тя.

— Какво е станало с Бенджамин? — почти изкрещява Ерик.

— Някой го отвлече — отговаря тя.

Ерик изглежда уплашен, оглежда се наоколо, прокарва трепереща ръка по устните си и пада на колене до нея.

— Разкажи ми какво се е случило — казва той със спокоен глас. — Симоне, какво се е случило?

— Видях как някой влачи Бенджамин през коридора — почти безгласно казва тя.

— Как така го влачи, какво имаш предвид?

— Събудих се през нощта от убождане в ръката, бяха ми сложили инжекция, някой ми направи…

— Къде? Къде са ти били инжекцията?

— Не ми ли вярваш?

Тя се опитва да навие ръкава на болничния халат, той й помага и намира малък червен белег по средата на ръката й. Когато опипва подутината около убождането, лицето му губи всякакъв цвят.

— Някой отвлече Бенджамин — казва тя. — Не можах да го спра…

— Трябва да разберем с какво си инжектирана — казва той и натиска копчето за повикване.

— Остави това, не ме интересува, трябва да откриеш Бенджамин.

— Ще го открия — кратко казва той.

В стаята влиза сестра, получава кратки инструкции за кръвната проба и бързо излиза.

— Какво стана? Сигурна ли си, че си видяла някой да влачи Бенджамин през коридора?

— Да — отчаяно отговаря тя.

— Но не видя кой беше?

— Той влачеше Бенджамин за краката по коридора и навън през вратата. Аз лежах на пода… не можех да помръдна.

Сълзите потичат отново, той я прегръща и тя плаче уморено и жално, трепереща, притиснала лице в гърдите му. Когато малко се е успокоила, леко го отблъсква от себе си.

— Ерик — казва тя. — Трябва да откриеш Бенджамин.

— Да — отговаря той и излиза от стаята.

Сестрата почуква на вратата и влиза. Симоне затваря очи, за да не я гледа как пълни четирите малки шишенца с кръв.

 

 

Ерик върви към кабинета си в болницата, мислейки за пътуването с линейката сутринта, след като бе намерил Симоне безжизнена на пода, почти без никакъв пулс. Скоростното пътуване през оживения град и отдръпващите се встрани коли, качващи се на тротоара. Промиването на стомаха, енергичността на лекарката, спокойната й деловитост. Кислородната маска и тъмният монитор, показващ нарушен сърдечен ритъм.

Ерик си включва телефона в коридора, спира и прослушва всичките си нови съобщения. Вчера полицай на име Роланд Свенсон го бе търсил четири пъти, за да му предложи полицейска охрана. Няма съобщение от Бенджамин или от някой, свързан с неговото изчезване.

Обажда се на Айда и усеща как го облива вледеняваща паника, когато с тънкия си, уплашен глас тя казва, че няма представа къде може да е Бенджамин.

— Може ли да е отишъл до онова място в Тенста?

— Не — отговаря тя.

Ерик се обажда на Давид, стария приятел на Бенджамин от детството. Вдига майката на Давид. Когато казва, че не е виждала Бенджамин от няколко дни, той прекъсва разговора по средата на притеснения й словесен поток.

Набира номера на лабораторията, за да разбере резултата от анализа, но още не могат да отговорят — кръвта на Симоне току-що е пристигнала.

— Ще изчакам на телефона — казва той.

Слуша как работят и след известно време доктор Валдес взима слушалката и казва дрезгаво:

— Да, здравей, Ерик. Изглежда, става дума за рапифен или за нещо подобно със съдържание на алфентанил.

— Алфентанил? Аналгетикът?

— Някой е ограбил болница или ветеринарен кабинет. Тук не го използваме често, дяволски пристрастяващо е. Но изглежда, жена ти е имала страхотен късмет.

— Как така? — пита Ерик.

— Жива е.

Ерик се връща в стаята на Симоне, за да я разпита за детайлите при отвличането и да преговори всичко още веднъж, но вижда, че тя е заспала. Устните й са разранени и напукани от промивката на стомаха.

Телефонът звъни в джоба му и той бърза да излезе в коридора, преди да го вдигне.

— Да?

— Обажда се Линея от рецепцията, имаш посетител.

Минават няколко секунди, преди Ерик да осъзнае, че жената говори за рецепцията тук в болницата, в неврологията, и че тя е Линея Окесон, рецепционистка от четири години.

— Доктор Барк? — пита тя внимателно.

— Посетител ли имам? Кой е?

— Юна Лина — отговаря тя.

— Добре, помоли го да се качи до дневната. Ще го чакам там.

Ерик затваря и остава прав в коридора, мислите минават с невероятна скорост през главата му. Припомня си съобщенията на телефонния секретар за това, как полицаят Роланд Свенсон се е обаждал няколко пъти, за да му предложи полицейска охрана. Какво се е случило? Някой заплашил ли ме е? — пита се Ерик и изведнъж целият изстива и осъзнава колко необичайно е това инспектор от Държавната криминална полиция като Юна Лина да го потърси лично, вместо да се обади.

Ерик отива в дневната и застава пред пластмасовите чинии със сандвичи, усещайки сладникавата миризма на нарязания хляб. Гади му се. Ръцете му треперят, докато си налива вода в издраскана чаша.

Юна идва насам — мисли той, — за да ми каже, че са открили тялото на Бенджамин. Затова идва тук лично. Ще ме помоли да седна и после ще ми каже, че Бенджамин е мъртъв. Ерик дори не иска да допуска тази мисъл, но тя не излиза от главата му. Все по-бързо мислите му завъртат ужасяващи картини — тялото на Бенджамин лежи в канавката до магистралата, в черни чували за боклук в гориста местност, изплувало на кален бряг.

— Кафе?

— Моля?

— Да ви налея ли?

Млада жена с блестяща светлоруса коса стои до машината за кафе и му показва пълната кана. От прясното кафе се вдига пара. Гледа го въпросително. Той разбира, че държи празна чаша за кафе, само поклаща глава и същевременно вижда, че Юна Лина влиза в стаята.

— Да седнем — казва Юна.

Погледът му е притеснен и го отбягва.

— Добре — беззвучно отговаря Ерик след малко.

Сядат на най-вътрешната маса, с хартиена покривка и солница. Юна се почесва по веждата и прошепва нещо.

— Какво? — пита Ерик.

Юна леко се прокашля и казва:

— Опитвахме да се свържем с теб.

— Вчера не вдигах телефона — тихо казва Ерик.

— Ерик, съжалявам, че трябва да ти съобщя, че…

Юна се спира за малко, хвърля му гранитеносив поглед и казва:

— Йозеф Ек е избягал от болницата.

— Какво?

— Имаш право на полицейска охрана.

Устата на Ерик започва да трепери и очите му се пълнят със сълзи.

— Това ли трябваше да ми кажеш? Че Йозеф е избягал?

— Да.

Ерик е толкова облекчен, че му се иска да легне на земята и да заспи. Бързо избърсва сълзите от очите си.

— Кога е избягал?

— Вчера вечерта… уби една медицинска сестра и много тежко рани мъж — мрачно казва Юна.

Ерик кима няколко пъти и мислите му се свързват по нов, ужасяващ начин.

— Той е дошъл у нас посред нощ и е отвлякъл Бенджамин — казва той.

— Какво говориш?

— Отвлякъл е Бенджамин.

— Видя ли го?

— Аз не, но Симоне…

— Какво се случи?

— Симоне е била инжектирана със силен аналгетик — бавно казва Ерик. — Преди малко получих резултатите, става дума за вещество, което се казва алфентанил и се използва при сериозни хирургически намеси.

— Но тя добре ли е?

— Ще се оправи.

Юна кима и записва името на лекарството.

— Симоне твърди, че Йозеф е отвлякъл Бенджамин?

— Не е видяла лицето му.

— Разбирам.

— Ще откриете ли Йозеф? — пита Ерик.

— Ще го открием, разчитай на това. Полицията е обявила национално издирване — казва Юна. — Ранен е сериозно. Няма да стигне далеч.

— Но нямате ли някаква следа?

Юна го поглежда сериозно.

— Смятам, че ще го заловим скоро.

— Добре.

— Къде се намираше ти, когато е дошъл у вас?

— Спях в стаята за гости — обяснява Ерик. — Бях взел приспивателно и не съм чул нищо.

— Значи когато е дошъл у вас, е видял само Симоне в спалнята?

— Най-вероятно.

— Но това не се връзва — казва Юна.

— Лесно е да не забележиш стаята за гости, повече прилича на гардероб, и ако вратата на тоалетната е отворена, входът не се вижда.

— Не това — казва той. — Имам предвид, че не се връзва с Йозеф… Той не използва спринцовки, поведението му е далеч по-агресивно.

— Може би само ни се струва агресивно — казва Ерик.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би през цялото време е наясно какво прави, имам предвид, не сте открили кръв от бащата по него.

— Не, но…

— Това говори, че действа систематично, хладнокръвно. Ами ако е решил да ми отмъсти, като отвлече Бенджамин?

Настъпва тишина. С периферното си зрение Ерик вижда как русата жена е застанала до машината за кафе, отпива от чашата си и гледа към сградите на болничния комплекс.

Юна поглежда надолу към масата, после среща погледа на Ерик и казва искрено с мекия си, благ финландски говор:

— Наистина съжалявам, Ерик.

 

 

След като се е разделил с Юна пред кафенето, Ерик отива в кабинета си, който също така ползва като стая за пренощуване, когато е в болницата. Не може да повярва, че Бенджамин е отвлечен. Просто е прекалено невероятно, прекалено абсурдно е, че един непознат е влязъл у тях и е влачил сина му по коридора, надолу по стълбите, навън на улицата и го е отнесъл нанякъде.

Нещо не се връзва.

Не е възможно Йозеф Ек да е отвлякъл сина му. Няма начин. Той отказва да го приеме.

Невъзможно е.

С чувството, че ситуацията е изцяло извън контрола му, той сяда на захабеното си бюро и звъни, и звъни, и звъни на едни и същи хора, отново и отново, като че ли от нюансите в гласовете им ще може да разчете дали са пропуснали някоя важна подробност, дали лъжат, или укриват информация.

Чувства се истеричен, когато се обажда на Айда три пъти подред. Първия път я пита дали знае Бенджамин да е имал някакви конкретни планове за почивните дни. Втория път се обажда, за да пита дали тя няма номера на някой друг негов приятел, той вече не знае с кого си общува Бенджамин в училище. Третия път пита дали двамата не са се скарали и после й дава всички телефонни номера, на които може да го намери, включително в болницата и мобилния на Симоне.

Още веднъж се обажда на Давид, който потвърждава, че никой не е виждал Бенджамин след вчерашните часове. Тогава започва да звъни на полицията. Пита какво се случва, дали има напредък. След това Ерик се обажда на всички болници в цялата Стокхолмска област. За десети път звъни на изключения мобилен на Бенджамин, обажда се на Юна и изисква с повишен глас полицията да засили търсенето, Юна да поиска повече хора и го моли да направи всичко възможно.

Ерик отива до стаята, в която лежи Симоне, но остава отвън. Струва му се, че стените се въртят, усеща как нещо го притиска. Мозъкът му се бори да разбере. В главата му кънти непрестанно: „Ще открия Бенджамин, ще открия Бенджамин“.

През остъклената врата Ерик гледа съпругата си. Вече е будна, но лицето й е уморено и объркано, устните са бледи, а тъмните кръгове под очите й са още по-дълбоки отпреди. Червеникаворусата й коса се е заплела от изпотяване. Тя върти пръстена си, усуква го и го притиска към пръста си. Ерик прокарва ръка през косата си и потърквайки брадичката си, усеща колко остра е станала брадата му. Симоне го гледа през остъклената врата, но лицето й не трепва.

Ерик влиза и тежко сяда до нея. Тя го поглежда и свежда поглед. Вижда как устните й се разтеглят в болезнена гримаса. Няколко едри сълзи бликват от очите й и носът й почервенява от плач.

— Бенджамин се опита да ме хване, протегна се към ръката ми — прошепва тя. — Но аз само лежах, не можех да се помръдна.

Ерик казва с тих глас:

— Току-що научих, че Йозеф е избягал, избягал е вчера вечерта.

— Студено ми е — прошепва тя.

Тя отблъсква ръката му, когато той се опитва да я завие със светлосиньото болнично одеяло.

— Ти си виновен — казва тя. — Толкова държеше да хипнотизираш, че…

— Стига, Симоне, вината не е моя, опитах се да спася човек, това ми е работата, да…

— А синът ти? Той не се ли брои? — крещи тя.

Когато Ерик се опитва да я докосне, тя го отблъсква.

— Ще се обадя на татко — изрича тя с треперещ глас. — Той ще ми помогне да намеря Бенджамин.

— В никакъв случай не искам да му се обаждаш — казва Ерик.

— Знаех, че ще кажеш това, но не ми пука за чувствата ти, само искам Бенджамин да се върне.

— Ще го намеря, Сиксан.

— Защо не ти вярвам?

— Полицията прави всичко възможно, а баща ти е…

— Полицията ли? Нали полицията пусна на свобода този луд — ядосано казва тя. — Не е ли така? Няма да направят нищо, за да открият Бенджамин.

— Йозеф е сериен убиец, полицията иска да го открие и ще го открие, но не съм глупав, знам, че Бенджамин не е важен за тях, не им пука за него, не наистина, не както на нас, не както…

— Нали това казвам — раздразнено го прекъсва тя.

— Юна Лина ми обясни, че…

— Той е виновен, нали той те накара да хипнотизираш.

Ерик поклаща глава и преглъща трудно.

— Изборът беше мой.

— Татко би направил всичко — тихо казва тя.

— Искам аз и ти да минем през всяка подробност заедно, трябва да помислим, трябва ни спокойствие, за да…

— Какво, по дяволите, можем да направим? — крещи тя.

Настъпва тишина. Ерик чува как някой включва телевизора в съседната стая.

Симоне лежи в леглото с извърнато настрани лице.

— Трябва да помислим — казва Ерик предпазливо. — Не съм сигурен, че Йозеф Ек е…

— Ти си глупак — прекъсва го тя.

Симоне се опитва да стане от леглото, но няма сили.

— Може ли да кажа нещо?

— Смятам да си взема пистолет и да го открия — казва тя.

— Външната врата бе отворена две нощи подред, но…

— Казах ти — прекъсва го тя. — Казах ти, че има някой в апартамента, но ти не ми повярва, никога не ми вярваш… ако само ми бе повярвал, нямаше да…

— Слушай сега — прекъсва я Ерик. — Йозеф Ек беше в болничното си легло първата нощ. Не е възможно той да е бил в апартамента и да е отворил хладилника.

Тя не го слуша, само се опитва да стане. Ядовито стене и успява да стигне до тесния гардероб, в който висят дрехите й. Ерик стои, без да й помага, гледа я как се облича, като трепери и тихо проклина сама на себе си.