Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Криминален инспектор Юна Лина (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hypnotisören, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Ларш Кеплер. Хипнотизаторът

Шведска. Първо издание

ИК „Enthusiast“, София, 2011

Редактор: Гергана Рачева

Коректор: Снежана Бошнакова

Дизайн на корицата: Вихра Стоева

ISBN: 978-954-2958-41-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Ново цифровизиране и допълване на наличния текст

25.

Неделя сутрин, тринайсети декември, Лусия[1]

Симоне се събужда в пет сутринта. Кенет сигурно я е отнесъл до леглото и я е сложил да спи. С трепет и надежда в гърдите, тя отива право в стаята на Бенджамин, но това чувство се изпарява, когато спира на прага.

Стаята е пуста.

Тя не плаче, но си мисли, че вкусът на сълзи и страх е пропил всичко, както една капка мляко размътва бистра вода. Опитва да насочи мислите си, не смее да мисли за Бенджамин, не наистина, не смее да допусне страхът да я обземе.

Лампата в кухнята свети.

Кенет е покрил масата с листове хартия. Полицейското радио е на мивката и бръмчи. Той седи неподвижен и за момент се е вторачил пред себе си, после потърква брадата си няколко пъти.

— Добре че поспа малко — казва.

Тя поклаща глава.

— Сиксан?

— Да — промърморва тя, отива до мивката, пълни шепи със студена вода и изплаква лицето си. Избърсва се с кухненската кърпа и поглежда отражението си в прозореца. Навън е още тъмно, но декемврийското утро скоро ще настъпи със сребристия си отблясък и зимния студ.

Кенет пише на парче хартия, премества един лист и записва нещо в една тетрадка. Тя сяда на стола срещу баща си и се опитва да разбере къде Йозеф може да е завлякъл Бенджамин, как е могъл да влезе в апартамента им и защо е взел точно Бенджамин, а не някой друг.

— Любимият син — прошепва тя.

— Какво каза? — пита Кенет.

— Не, нищо…

Тя мисли за това, че еврейското значение на името Бенджамин е любимият син. Рейчъл от Стария завет е била съпруга на Яков. Той работил в продължение на четиринайсет години, за да може да се ожени за нея. Рейчъл родила двама синове, Йозеф, тълкувателя на фараонските сънища, и Бенджамин, любимия син.

Лицето на Симоне се сгърчва от сподавен плач. Мълчаливо, Кенет се навежда към нея и я прегръща през раменете.

— Ще го намерим — казва той.

Тя кима.

— Получих този куп документи точно преди да се събудиш — казва той и потупва една папка на масата.

— Какви са тези листове?

— Ами, къщата в Тумба, където Йозеф Ек… Това е докладът от огледа на местопрестъплението.

— Не си ли пенсиониран?

Той се усмихва и бута папката към нея. Тя я отваря и чете систематичното описание на отпечатъци от пръсти, длани, следи от влачени тела, косми, остатъци от кожа под нокти, повреди по острието на ножа, гръбначен мозък върху чифт пантофи, кръв по телевизора, кръв по хартиената лампа, по килима и пердетата. Няколко снимки се подават от найлонов плик. Симоне се опитва да не ги гледа, но очите й все пак успяват да възприемат една ужасяваща картина: ежедневни предмети, библиотеки, шкаф на музикална уредба, всичко е покрито с черна кръв.

На пода лежат осакатени тела и части от тела.

Тя се изправя, отива до мивката и се опитва да повърне.

— Извинявай — казва Кенет. — Не помислих… Понякога забравям, че не всички са полицаи.

Тя затваря очи и вижда уплашеното лице на Бенджамин и тъмна стая с под, покрит със засъхнала кръв. Навежда се напред и повръща. Струйки слуз и жлъчка покриват чашите за кафе и лъжичките. Когато изплаква уста и чува как пулсът й бие силно в ушите, я хваща страх, че изпада в пълна истерия.

Държи се за мивката и диша тежко, успокоява се и поглежда Кенет.

— Няма нищо — тихо казва тя. — Просто не мога да свържа всичко това с Бенджамин.

Кенет взима едно одеяло, увива я с него и внимателно я слага отново на стола.

— Ако Йозеф Ек е отвлякъл Бенджамин, значи иска нещо, нали? Защото не е правил подобно нещо преди…

— Може би нямам сили за това — прошепва тя.

— Може ли само да кажа, че смятам, че Йозеф е търсил Ерик — продължава Кенет. — Но когато не го е намерил, вместо него е взел Бенджамин, за да направи размяна.

— Тогава трябва да е жив — нали трябва да е жив?

— Естествено, че е жив — казва Кенет. — Само трябва да разберем къде го е скрил, къде се намира Бенджамин.

— Навсякъде, може да е навсякъде.

— Напротив — казва Кенет. — Почти без изключение става дума за дома или за лятна вила.

— Но това е неговият дом — казва тя с повишен глас и почуква с пръст по снимките.

Кенет избърсва с длан трохите от масата.

— Дютру — казва той.

— Какво? — пита Симоне.

— Дютру, помниш ли Дютру?

— Не знам…

Кенет разказва накратко за педофила Марк Дютру, който бе отвлякъл и измъчвал шест момичета в Белгия. Жули Льожьон и Мелиса Русо бяха умрели от глад, докато Дютру е излежавал кратка присъда за кражба на кола. Ефие Ламбрекс и Ан Маршал са погребани живи в двора.

— Дютру е имал къща в Шарлероа — продължава той. — В мазето построил помещение с двестакилограмова тайна врата. Било е невъзможно да се открие. Единственият начин да откриеш помещението е бил да измериш къщата — мерките отвътре и отвън са били различни. Сабин Дарден и Летисия Делхез са намерени живи.

Симоне се опитва да се изправи. Усеща сърцето си да бие особено. Мисли за това, че съществуват мъже, които изпитват нужда да зазиждат хора и се успокояват от техния страх долу в тъмното и от това, че знаят как те викат за помощ зад глухи стени.

— Бенджамин се нуждае от лекарствата си — прошепва тя.

Симоне вижда как баща й отива до телефона. Набира някакъв номер, изчаква малко и после казва бързо:

— Чарли? Виж, трябва да разбера нещо за Йозеф Ек. Не, става въпрос за къщата му.

За миг настъпва тишина, после Симоне чува някой да говори с груб, нисък глас.

— Да — казва Кенет. — Разбирам, че сте го проверили, аз успях да прегледам доклада от огледа на местопрестъплението.

Другият продължава да говори. Симоне затваря очи и слуша бръмченето на полицейското радио, сливащо се с глухото жужене на гласа от телефона.

— Но не сте измервали къщата? — чува тя как пита баща й. — Не, разбира се, но…

Тя отваря очи и внезапно усеща кратък прилив на адреналин да прогонва сънливостта й.

— Да, би било добре… можеш ли да изпратиш чертежите с куриер? — казва Кенет. — И всички строителни разрешения, които… Да, на същия адрес. Да… Много благодаря. — Той приключва разговора, после се заглежда навън през тъмния прозорец.

— Възможно ли е Бенджамин да се намира в къщата? — пита тя. — А, татко?

— Това ще проверим.

— Хайде тогава — нетърпеливо изрича тя.

— Чарли ще изпрати чертежите с куриер — казва той.

— Какви чертежи? Не ме интересуват никакви чертежи, татко. Какво чакаш? Да отидем там, мога да разбия всяка малка…

— Няма смисъл — прекъсва я той. — Искам да кажа… няма време за губене, но не мисля, че ще спечелим време, ако отидем до къщата и започнем да я събаряме стена по стена.

— Но трябва да направим нещо, татко.

— Къщата е била пълна с полицаи през последните дни — обяснява той. — Ако е имало нещо очевидно, биха го намерили, дори и да не са търсили Бенджамин.

— Но…

— Трябва да погледна чертежите, да видя къде би могло да се построи тайна стая, да извадя мерки, които да сравним с тези, които ще вземем на място.

— А ако няма стая — къде е той тогава?

— Семейството е деляло лятна къща близо до Болнес с братята на бащата… имам приятел там, който обеща да отиде. Познава добре района, където семейство Ек са имали вила. Намира се в старата част на вилна зона.

Кенет поглежда часовника и набира някакъв номер.

— Здрасти, Сванте, Кенет се обажда, исках да те питам…

— В момента съм там — прекъсва го приятелят.

— Къде?

— В къщата — казва Сванте.

— Нали само щеше да погледнеш.

— Новите собственици ме пуснаха да вляза. Казват се Шьодин и са…

Чува някой да говори наблизо.

— Шьодин се казват — поправя се той. — Собственици са на къщата повече от година.

— Благодаря за помощта.

Кенет прекъсва разговора. През челото му минава дълбока бръчка.

— А вилата? — пита Симоне. — Вилата, където се е криела сестрата?

— Пращахме хора там няколко пъти, но ти и аз бихме могли да отидем да погледнем въпреки това.

Те мълчат със замислени, самовглъбени погледи. Нещо изтраква през процепа за писма, закъснелият сутрешен вестник пада на пода в антрето. Никой от тях не помръдва. Няколко пощенски кутии в съседство изтракват и после се отваря вратата към улицата.

Изведнъж Кенет усилва звука на полицейското радио. Изпратено е повикване. Някой отговаря, изисква информация. Разменят се кратки реплики, Симоне чува нещо за жена, която е чула викове от съседния апартамент. На мястото се изпраща кола. На заден план някой се смее и започва дълъг разговор за това, защо пълнолетният му малък брат все още живее вкъщи и му мажат филиите всяка сутрин. Кенет отново намалява звука.

— Ще направя кафе — казва Симоне.

От тъмнозелената си платнена чанта Кенет вади карта на Стокхолм. Взима свещниците от масата, слага ги на прозореца и разгръща картата на масата.

Симоне е застанала зад него и наблюдава заплетената мрежа от пътища, влакови релси и автобусни маршрути, които се преплитат, обозначени с червени, зелени, сини и жълти линии. Около тях има гори и геометрични комплекси от предградия.

Пръстът на Кенет проследява жълт път на юг от Стокхолм, минаващ покрай Елвшо, Худинге, Тулинге и надолу към Тумба.

Заедно разглеждат картата на Тумба и Салем. Картата е избледняла и показва старото гарово селище, където до гарата е построен нов център. Личат си проектираните след войната удобства: високи жилищни сгради, магазини, църква, банка и магазин за алкохол. Около това ядро се простират редици от типови жилища и вилни зони. На север от селището има няколко сламеножълти ниви, които след няколко десетки километра са заменени от гори и езера.

Кенет следва имената на улиците в района с типови къщи, свързани една с друга в редици, и загражда една точка сред малките правоъгълници, разположени паралелно като ребра.

— Къде, по дяволите, се бави куриерът? — мърмори Кенет.

Симоне налива кафе в две чаши и подава пакета със захар на бучки на баща си.

— Как е могъл да влезе? — пита Симоне.

— Йозеф Ек ли? Ами, или е имал ключ, или някой му е отворил вратата.

— Не може ли да се отвори с шперц?

— Не и тази брава, прекалено трудно е, в такъв случай е много по-лесно да се разбие вратата.

— Да погледнем ли в компютъра на Бенджамин?

— Трябваше вече да сме го направили. Сетих се за това преди, но съм забравил, май започвам да се уморявам — казва Кенет.

Симоне забелязва, че той изглежда остарял. Никога не се бе замисляла за възрастта му преди. Той я гледа с тъжна уста.

— Опитай се да поспиш, докато проверя компютъра — казва тя.

— Не, по дяволите.

Когато Симоне и Кенет влизат в стаята на Бенджамин, тя изглежда, като че никога не е била обитавана. Бенджамин внезапно изглежда ужасно далеч.

Симоне усеща как й прилошава от страх и как този страх се надига като вълна в стомаха й. Тя поема въздух и преглъща, в кухнята полицейското радио бръмчи, пищи и бучи. Тук вътре в тъмното чака смъртта като скръбно отсъствие, празнота, от която тя никога няма да се възстанови.

Включват компютъра, мониторът присветва, лампичките се палят с писукане, перките се завъртат и хард дискът изписва команди. Когато се чува приветствената мелодия на оперативната система, като че част от Бенджамин се завръща.

Взимат си по един стол и сядат. Тя кликва на миниатюрната снимка на Бенджамин, за да влезе.

— Сега ще действаме спокойно и методично, миличка — казва Кенет. — Да започнем с пощата и…

Той млъква, когато компютърът изисква парола, за да продължи.

— Опитай с името му — казва Кенет.

Тя написва Бенджамин, но достъп е отказан. Написва Айда, обръща имената, пише ги заедно. Написва Барк, Бенджамин Барк, изчервява се, когато пробва Симоне и Сиксан, опитва с Ерик, опитва с имената на музикантите, които Бенджамин харесва: Секссмит, Ане Брун, Рори Галахър, Ленън, Таунс ван Зант, Боб Дилън.

— Не става — казва Кенет. — Трябва да намерим човек, който да влезе.

Тя пробва да напише няколко заглавия на филми и режисьори, които Бенджамин споменава, но след малко се отказва, невъзможно е.

— Вече трябваше да сме получили чертежите — казва Кенет. — Ще се обадя на Чарли да видя какво става.

И двамата се сепват, когато на външната врата се чука. Симоне остава в коридора и гледа с разтуптяно сърце как Кенет отива в антрето и натиска дръжката.

 

 

Декемврийската сутрин е забулена в мътна светлина и температурата е няколко градуса над нулата, когато Кенет и Симоне влизат в квартала в Тумба, където е роден и израсъл Йозеф Ек и където на петнайсетгодишна възраст е заклал почти цялото си семейство. Къщата прилича на останалите къщи на улицата. Спретната и скромна. Ако я нямаше синьо-бялата найлонова ограждаща лента, никой не би предположил, че тази къща преди няколко дни е била място на действие на две от най-тежките, най-дълго продължилите и безмилостни убийства в историята на страната.

Велосипед с помощни колела е облегнат на сандък с пясък пред къщата. Ограждащата лента се е отвързала от единия край и се е заклещила в пощенската кутия на отсрещната къща. Кенет не спира, а бавно кара покрай къщата. Симоне присвива очи и поглежда към прозорците. Не се усеща никакво присъствие. Цялата редица къщи изглежда тъмна. Продължават до площадката за обръщане, завиват и се приближават до местопрестъплението, когато телефонът на Симоне изведнъж звъни.

— Ало? — отговаря бързо тя и слуша. — Случило ли се е нещо? — пита тя.

Кенет спира, оставя двигателят да работи, но после завърта ключа, дърпа ръчната спирачка и излиза от колата. От големия багажник изважда лост, ролетка и фенер. Чува как Симоне казва, че трябва да приключва разговора, и затваря багажника.

— Как мислиш? — крещи Симоне по телефона.

Кенет я чува през стъклата на колата и вижда разстроеното й лице, когато излиза от колата с чертежите в ръка. Мълчаливо отиват до бялата врата на ниската ограда. Кенет изважда ключа от хартиен плик, пристъпва към вратата и отключва. Преди да влезе, се обръща към Симоне, кима леко и вижда решителното й лице.

Още с влизането в антрето ги посреща противната миризма на гранясала кръв. За момент Симоне усеща как паника се надига в гърдите й: къщата е изпълнена с отвратителна, сладникава смрад на изпражнения. Хвърля поглед към Кенет. Не изглежда смутен, просто е концентриран, с премерени движения. Минават покрай хола и с периферното си зрение Симоне вижда кървавата стена, неописуемия хаос, ужаса, който извира от пода, и кръвта по кахлената камина.

Странен, пропукващ звук се чува някъде от вътрешността на къщата.

Кенет внезапно спира, спокойно изважда старото си служебно оръжие, маха предпазителя и проверява дали има куршум в цевта.

Отново се чува нещо.

Бавен, тежък звук.

Не звучи като стъпки, а по-скоро като бавно лазещ човек.

Бележки

[1] Празник в чест на света Лусия. — Бел.прев.