Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (32)

30.

Неделя следобед, тринайсети декември, Лусия

На покрива на заведението за бързо хранене е монтиран огромен хотдог с усмихната уста, с една ръка поливащ себе си с кетчуп, и с вдигнат палец на другата. Ерик си поръчва хамбургер с пържени картофи, сяда на един от високите столове към тесния плот до прозореца и гледа навън през запотеното стъкло. От другата страна на улицата има ключарско ателие. До различните каси, ключалки и ключове са сложили малки джуджета за коледна украса.

Ерик отваря минералната вода, отпива една глътка и се обажда вкъщи. Чува собствения си глас на секретаря, подканящ го да остави съобщение. Затваря и се обажда на мобилния на Симоне. Тя не отговаря и когато гласовата поща се активира, той казва:

— Здравей, Симоне… Само исках да ти кажа да се съгласиш на полицейска охрана, защото Йозеф Ек, изглежда, ми е много ядосан… Това е всичко.

Празният му стомах го присвива, когато отхапва малко от хамбургера. Наляга го умората. Той набучва препържен картоф на пластмасовата си вилица и мисли за лицето на Юна, след като прочете писмото на Йозеф до Евелин. Като че ли температурата му спадна. Светлосивите му очи станаха като лед, но с невероятна острота.

Юна се обади преди четири часа и каза, че пак са изпуснали Йозеф. Бил е в мазето, но е избягал. Нищо не подсказвало, че Бенджамин е бил там. Обратното, предварителните ДНК тестове бяха показали, че Йозеф е бил сам в стаята през цялото време.

Ерик се опитва да си спомни лицето на Евелин и точните й думи, когато бе разбрала, че Йозеф се е върнал в къщата. Ерик не смята, че Евелин нарочно е пропуснала да им разкаже за тайната стая. Просто я е забравила. Едва когато разбра, че Йозеф се е върнал и се крие в къщата, се сети за тайната стая.

Йозеф Ек иска да ме нарани, мисли си Ерик. Той ревнува и ме мрази, втълпил си е, че аз и Евелин имаме сексуална връзка, и е решил да ми отмъсти. Но не знае къде живея. В писмото иска Евелин да му каже. Ще ми покажеш къде живее, пишеше той.

— Не знае къде живея — прошепва той. — Ако Йозеф не знае къде живея, не той е бил този, който нахлу в къщата ни и отвлече Бенджамин.

Ерик яде още от хамбургера, избърсва ръцете си в салфетката и прави нов опит да се свърже със Симоне. Тя трябва да знае, че не Йозеф Ек е отвлякъл Бенджамин. Чувства облекчение, въпреки че трябва да започне отново и да премисли всичко отначало. Ерик изважда един лист, написва Айда на него, но размисля и го смачква. Симоне трябва да си спомни повече, казва си той, трябва да е видяла нещо.

Тя беше разпитана от Юна Лина, но не си беше спомнила нищо друго. Бяха прекалено фиксирани върху Йозеф и съвпадението, че е избягал преди отвличането на Бенджамин. Сега му се струваше почти немислимо. Дори не се връзва, беше го казвал през цялото време. Първото влизане у тях бе станало, преди Йозеф да избяга. Той е сериен убиец, харесало му е да убива. Да отвлече някого, не е в стила на Йозеф. Единствената, която иска да отвлече, е Евелин, обсебен е от нея, тя е мотивацията му за всичко.

Телефонът звъни и той оставя хамбургера, отново си избърсва ръцете и отговаря, без да поглежда дисплея.

— Да, Ерик Мария Барк на телефона.

Нещо пращи и бучи слабо.

— Ало — казва Ерик по-високо.

Изведнъж се чува тих глас.

— Татко?

Чува се звук, подобен на съскането на горещо олио във фритюрник.

— Бенджамин?

Един хамбургер се обръща на плота за пържене. В телефона нещо бучи.

— Чакай, не чувам.

Ерик си проправя път сред новодошлите клиенти и излиза на паркинга. Снегът танцува около жълтото улично осветление.

— Бенджамин!

— Чуваш ли ме? — пита Бенджамин съвсем отблизо.

— Къде си? Кажи къде си?

— Не знам, татко, нищо не разбирам, в една кола съм, която не спира да се движи…

— Кой те е отвлякъл?

— Събудих се тук, не съм видял нищо, жаден съм…

— Ранен ли си?

— Татко — проплаква той.

— Тук съм, Бенджамин.

— Какво става?

Гласът му звучи детски и уплашен.

— Ще те открия — казва Ерик. — Знаеш ли накъде отивате?

— Чух някакъв глас, звучеше като през дебел плат, точно когато се събудих. Какво беше? Нещо за… някаква къща, мисля…

— Кажи още нещо! Каква къща?

— Не, не беше къща… а дървен замък.

— Къде?

— Сега спираме, татко, колата спря, чувам стъпки — казва Бенджамин с ужасѐн глас. — Не мога да говоря повече.

Чува се странен, ровещ звук, нещо изскърцва и Бенджамин изкрещява, гласът му е разстроен и пронизителен, звучи ужасно уплашен:

— Остави ме, не искам, моля, обещавам да…

Настъпва тишина, разговорът е прекъснат.

Сухи снежинки се въртят над паркинга пред заведението за бързо хранене. Ерик гледа телефона, но не смее да го използва, не иска да рискува да блокира друго обаждане от Бенджамин. Чака пред колата. Надява се, че Бенджамин ще се обади отново. Опитва се да си спомни целия разговор, но непрекъснато губи нишката. Страхът на Бенджамин ехти в главата му. Осъзнава, че трябва да каже на Симоне.

Върволица от червени стопове се вие на север и се разделя като змийски език: надясно към университета и Е18, и наляво към Каролинската болница и Е4. В едва пълзящия поток на пиковия трафик има хиляди коли. Ерик знае, че остави ръкавиците и шапката си до хамбургера в заведението за бързо хранене, но не го интересува.

Когато се качва в колата, ръцете му треперят толкова силно, че не може да вкара ключа. Налага се да използва и двете си ръце. Настилката проблясва сива и влажна от мокрия сняг, той дава заден в тъмнината и завива наляво по улица Валхалавеген.

Ерик паркира на улица Дьобелнсгатан, слиза с големи крачки до улица Лунтмакаргатан, усеща някакво странно отчуждение, когато влиза през вратата и продължава нагоре по стълбите. Звъни на вратата, чака, чува стъпките, малкото щракане, когато металното капаче на шпионката е отместено настрана. Чува как вратата се отключва от вътрешната страна. След малко Ерик отваря вратата и влиза в тъмното антре. Симоне се е отдръпнала назад и стои малко по-нататък в коридора със скръстени на гърдите ръце. Облечена е с дънки и със синия плетен пуловер и изглежда много мрачна.

— Не си вдигаш телефона — казва Ерик.

— Видях, че си звънял — глухо изрича тя. — Нещо важно ли искаше?

— Да.

По лицето й избива целият страх и ужас, който се е опитвала да скрие. Тя държи ръка пред устата си и го гледа втренчено.

— Бенджамин ми се обади преди половин час.

— Боже господи…

Симоне се приближава.

— Къде е? — пита тя с повишен глас.

— Не знам, той сам не знаеше, нищо не знаеше…

— Какво каза тогава?

— Че се намира в някаква кола.

— Ранен ли беше?

— Не мисля.

— Но какво…

— Чакай — прекъсва я Ерик. — Трябва да ползвам телефона, може би разговорът може да бъде проследен.

— На кого ще се обадиш?

— На полицията — отговаря той. — Имам познат, който…

— Ще говоря с татко — ще стане по-бързо — прекъсва го Симоне.

Тя взима телефона, а той сяда на ниската пейка в тъмното антре и усеща, че лицето му гори.

— Спеше ли? — пита Симоне. — Татко, аз трябва… Ерик е тук, говорил е с Бенджамин, трябва да проследиш разговора. Не знам. Не, аз не съм… Ето, говори с него…

Ерик става и ръкомаха, когато тя се приближава, но все пак взима телефона и го слага до ухото си.

— Ало.

— Разкажи какво се е случило, Ерик — казва Кенет.

— Исках да говоря с полицията, но Симоне каза, че ти можеш да проследиш разговора по-бързо.

— Може да е права.

— Бенджамин ми се обади преди половин час. Не знаеше нищо, нито къде се намира, нито кой го е отвлякъл, единствено знаеше, че се намира в кола… и докато говорехме, колата спря, Бенджамин каза, че чува стъпки, после извика нещо и стана тихо.

Ерик чува как Симоне сподавя сълзите си.

— От своя телефон ли се обади? — пита Кенет.

— Да.

— Защото беше изключен… Опитах се да го проследя още онзи ден, знаеш, телефоните изпращат сигнали до най-близката станция дори когато не се използват.

Ерик слуша и мълчи, докато Кенет бързо обяснява, че според параграфи от 25 до 27 от Закона за телекомуникациите, мобилните оператори са длъжни да помагат на полицията, ако минималното наказание за разследваното престъпление е най-малко две години затвор.

— Какво могат да открият? — пита Ерик.

— Точността е променлива, зависи от станциите и от комутаторите, но с малко късмет, скоро ще имаме местоположение с радиус от сто метра.

— Побързай, трябва да побързаш.

Ерик затваря, стои с телефона в ръка и го подава на Симоне.

— Какво е това на бузата ти? — пита той.

— Какво? А, нищо не е — отговаря тя.

Гледат се един друг, уморени и раними.

— Искаш ли да влезеш, Ерик? — пита тя.

Той кима, стои за малко, после си събува обувките и влиза вътре. Вижда, че компютърът в стаята на Бенджамин свети, и влиза.

— Откри ли нещо?

Симоне спира на вратата на стаята.

— Няколко мейла между Бенджамин и Айда — казва тя. — Изглежда, са се чувствали застрашени.

— От кого?

— Не знаем. Татко работи по въпроса.

Ерик сяда пред компютъра.

— Бенджамин е жив — тихо казва и я гледа продължително.

— Да.

— Йозеф Ек изглежда не е замесен.

— Каза го на телефонния секретар, че не знае къде живеем — казва тя. — Но нали се обади тук, тогава може би…

— Това е друго — прекъсва я той.

— Така ли?

— От централата в болницата бяха прехвърлили разговора тук — обяснява той. — Помолих ги да го направят, ако има нещо важно. Той няма нито телефонния ни номер, нито адреса ни.

— Но някой е отвлякъл Бенджамин и го е сложил в някаква кола…

Тя млъква.

Ерик чете мейла от Айда, в който тя съжалява, че той живее в къща от лъжи, после отваря прикачената снимка: цветна снимка, направена със светкавица нощем и представляваща жълто-зелена, обрасла поляна. Има малко възвишение към нисък плет. Зад сухия плет се вижда задната страна на кафява дървена ограда. По края на яркото бяло сияние се вижда зелен пластмасов кош за листа и нещо, което прилича на картофена нива.

Ерик търси с поглед, опитва се да разбере какъв е обектът на снимката, дали има някой скрит таралеж или полска мишка някъде. Опитва се да прогледне в мрака отвъд сиянието на светкавицата, дали има човек там, някое лице, но не открива нищо.

— Каква странна снимка! — прошепва Симоне.

— Айда може би просто е прикачила грешна снимка — казва Ерик.

— Това би обяснило защо Бенджамин е изхвърлил писмото.

— Трябва да говорим с Айда за това и за…

— Препарата с коагулационен фактор — изскимтява Симоне изведнъж.

— Знам…

— Даде ли му го във вторник?

Преди да успее да отговори, тя напуска стаята, минава през коридора и влиза в кухнята. Тръгва след нея. Когато и той влиза в кухнята, тя е застанала до прозореца и духа носа си в парче кухненска хартия. Ерик протяга ръка да я погали, но тя се отдръпва. Той знае точно кога за последно е направена инжекция на Бенджамин. Инжекцията с препарат с коагулационен фактор, лекарството, което помага на кръвта му да се съсирва, което го предпазва от спонтанни мозъчни кръвоизливи и от това да прокърви до смърт дори само от едно рязко движение.

— Във вторник преди обяд, в девет и десет му сложих инжекцията. Щеше да кара кънки, но вместо това отиде в Тенста с Айда.

Тя кима и смята наум, правейки гримаси:

— Днес е неделя. Би трябвало да му се сложи нова инжекция утре или вдругиден — прошепва тя.

— Няма опасност още няколко дни — успокоява я Ерик.

Той я поглежда, умореното й лице, красивите черти, луничките. Ниско изрязаните дънки, ръба на жълтото й бельо. Би искал да остане тук, просто да остане, би искал да спят заедно, всъщност би искал да се люби с нея, но знае, че е прекалено рано за всичко това, прекалено рано дори да опита, прекалено рано да започне да копнее.

— Ще си тръгвам — промърморва той.

Тя кима.

Двамата се гледат един друг.

— Обади се, когато Кенет проследи разговора.

— Къде отиваш? — пита тя.

— Трябва да работя.

— В офиса ли спиш?

— Доста практично е.

— Можеш да спиш тук — казва тя.

Той се учудва, изведнъж не знае какво да каже. Но краткото мълчание е достатъчно тя да възприеме погрешно реакцията му като колебание.

— Това не беше покана — бързо казва тя. — Не си въобразявай нищо.

— Нито пък ти.

— При Даниела ли си се преместил?

— Не.

— Вече сме разделени — казва тя с повишен глас. — Така че няма нужда да ме лъжеш.

— Добре.

— Какво? Какво добре?

— Преместих се при Даниела — лъже той.

— Браво — прошепва тя.

— Да.

— Не смятам да питам дали е млада и хубава и…

— Такава е — прекъсва я Ерик.

Отива в антрето, обува си обувките, напуска апартамента и затваря вратата. Преди да тръгне надолу, изчаква, докато я чуе как заключва и пуска секретния синджир.