Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Криминален инспектор Юна Лина (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hypnotisören, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Ларш Кеплер. Хипнотизаторът

Шведска. Първо издание

ИК „Enthusiast“, София, 2011

Редактор: Гергана Рачева

Коректор: Снежана Бошнакова

Дизайн на корицата: Вихра Стоева

ISBN: 978-954-2958-41-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Ново цифровизиране и допълване на наличния текст

8.

Вторник преди обяд, осми декември

На път през болничния коридор, след като бе оставил Бенджамин в училище, Ерик си мисли колко глупаво беше да коментира татуировката на врата на Айда. Така изглеждаше самодоволен и надут в техните очи.

Двама униформени полицаи го пускат да влезе в отделението. Пред стаята, в която лежи Йозеф Ек, вече го чака Юна Лина. Когато вижда Ерик, той се усмихва и му махва, както правят малките деца, като отваря и затваря дланта си.

Ерик спира до него и поглежда към пациента през остъклената врата. Плик с почти черна кръв виси над него. Състоянието му е все по-стабилно, но по всяко време могат да се появят нови кръвоизливи в черния дроб.

Лежи по гръб в леглото, устата му е плътно затворена, коремът бързо се надига и отпуска, а пръстите от време на време потрепват.

Нов катетър е поставен в сгъвката на другата му ръка. Сестрата подготвя преливане на морфин. Скоростта, с която се влива системата, е забавена.

— Прав бях, когато казах, че извършителят е започнал от спортното игрище — казва Юна. — Първо е убил бащата, Андерш Ек, после е отишъл в къщата и е убил Лиза, малката дъщеря, помислил е, че е убил и сина, а после е убил и майката, Катя.

— Патологът потвърди ли?

— Да — отговаря Юна.

— Разбирам.

— Така че, ако намерението на извършителя е да унищожи цялото семейство — продължава Юна, — тогава остава само голямата дъщеря, Евелин.

— Ако не е разбрал, че момчето е още живо — казва Ерик.

— Точно така, но ние можем да го защитим.

— Да.

— Трябва да открием извършителя, преди да е станало прекалено късно — казва Юна. — Трябва да чуя какво знае момчето.

— Но аз съм длъжен да преценя какво е най-доброто за пациента.

— Може би най-доброто за него е да не загуби сестра си.

— Аз също съм мислил за това, разбира се, ще погледна пациента още веднъж — казва Ерик. — Но всъщност вече съм убеден, че е прекалено рано.

— Добре — отговаря Юна.

Даниела влиза облечена в елегантно червено палто, движи се с бързи крачки, казва, че трябва да тръгва, и му подава до половината попълнен медицински картон.

— Смятам, че съвсем скоро — обяснява Ерик на Юна, — само след няколко часа, пациентът ще се събуди дотолкова, че да може да се разговаря с него. Но след това… трябва да разберете, чака ни дълъг терапевтичен процес. Един разпит може така да влоши състоянието на момчето, че…

— Ерик, няма значение какво мислим ние — прекъсва го Даниела. — Прокурорът вече е взел решение, смята, че са налице основателни причини.

Ерик се обръща и поглежда въпросително към Юна.

— Значи нямаш нужда от нашето одобрение? — пита той.

— Не — отговаря Юна.

— Какво чакаш?

— Мисля, че Йозеф вече достатъчно се е измъчил — отговаря Юна. — Не искам да го излагам на нещо, което може да му навреди, но същевременно трябва да открия сестра му, преди убиецът да я намери. А момчето вероятно е видяло лицето на похитителя. Ако не ми помогнеш да го разпитам, ще го направя по традиционния начин, но естествено, предпочитам най-добрия подход.

— И кой е той? — пита Ерик.

— Хипноза — отговаря Юна.

Ерик го поглежда, след което бавно казва:

— Дори не ми е разрешено да хипнотизирам…

— Говорих с Аника — казва Даниела.

— Какво каза тя? — пита Ерик и не може да се стърпи да не се усмихне.

— Решението съвсем не е популярно — да позволиш прилагането на хипноза върху нестабилен пациент, който освен това е непълнолетен, но тъй като аз отговарям за пациента, тя остави на мен да направя преценката.

— Наистина ми се иска да избегна това — казва Ерик.

— Защо? — пита Юна.

— Не смятам да го обсъждам, но съм обещал повече да не хипнотизирам, мое решение, което все още мисля за правилно.

— И правилно ли е в този случай? — пита Юна.

— Наистина не знам.

— Направи едно изключение — казва Даниела.

— Хипноза значи — свежда глава Ерик.

— Искам да опиташ веднага щом прецениш, че пациентът е дори малко възприемчив към хипноза — казва Даниела.

— Би било добре и ти да присъстваш — казва Ерик.

— Аз взех решението да се приложи хипноза — обяснява тя. — При условие че ти поемеш отговорността за пациента оттук нататък.

— Значи оставам сам?

Даниела го гледа с уморено лице и казва:

— Работила съм цяла нощ, бях обещала на Тиндра да я придружа до училище, довечера ще се обяснявам с нея, но сега наистина трябва да се прибера вкъщи и да се наспя.

Ерик я гледа как минава по коридора. Червеното палто се развява след нея. Юна поглежда към пациента. Ерик отива до тоалетната, заключва вратата, измива лицето си, издърпва няколко хартиени салфетки и избърсва челото и страните си. Изважда телефона си и се обажда на Симоне, но никой не отговаря. Опитва на домашния номер, изслушва сигналите и съобщението на телефонния секретар. Когато сигналът за записване се включва, вече не знае какво да каже:

— Сиксан, аз… трябва да ме изслушаш, не знам какво си мислиш, но нищо не се е случило, може би не те интересува, но обещавам, че ще намеря начин да ти докажа, че съм…

Ерик млъква, знае, че думите му вече нямат значение. Беше я излъгал преди десет години и още не е успял да й докаже любовта си по никакъв начин, не и дотолкова, че тя да му се довери отново. Прекъсва разговора, излиза от тоалетната и отива до стъклената врата, където чака криминалният инспектор, загледан навътре в стаята.

— Какво представлява всъщност хипнозата? — пита инспекторът след известно време.

— Става дума за променено състояние на съзнанието, близко до сугестията и медитацията — отговаря Ерик.

— Добре — казва Юна бавно.

— Когато се говори за хипноза, всъщност се има предвид хетерохипноза, при която един човек хипнотизира друг с определена цел.

— Например?

— Примерно да предизвика отрицателни халюцинации.

— Какво представлява това?

— Най-често срещаната е за потискане на съзнателното регистриране на болка.

— Но болката нали съществува?

— Зависи как дефинираш понятието болка — отговаря Ерик. — Естествено, пациентът отговаря с физиологични реакции на болкови стимули, но не изпитва болка, дори е възможно да се извърши хирургическа намеса под клинична хипноза.

Юна записва нещо в бележника си.

— На неврофизиологично ниво — продължава Ерик — мозъкът функционира по особен начин по време на хипноза. Части от мозъка, които ние рядко използваме, неочаквано се активират. Хипнотизираният все пак е дълбоко отпуснат, изглежда почти спящ, но ако се направи ЕЕГ, мозъчната активност показва човек, който е буден и наблюдателен.

— Момчето отваря очи от време на време — казва Юна и поглежда през стъклената врата.

— Забелязах.

— Какво ще стане сега? — пита той.

— С пациента ли?

— Да, когато го хипнотизираш.

— При динамична хипноза, в терапевтичен контекст, пациентът почти винаги поставя себе си в позицията на едно наблюдаващо аз и на по-малко преживяващо и действащо аз.

— Наблюдава себе си отстрани, все едно е на театър?

— Да.

— Какво ще му кажеш?

— Първото и най-важно е да го накарам да се почувства сигурен, преживял е ужасяващи неща, така че ще започна, обяснявайки какво възнамерявам, и после ще премина към релаксация. Ще говоря успокояващо как клепачите натежават, за желанието да затвориш очи, за дълбоките вдишвания през носа, ще минавам през тялото от горе надолу и ще се връщам обратно.

Ерик изчаква, докато Юна записва.

— После следва нещо, което се нарича индукция — казва Ерик. — Вмъквам един вид скрити команди в това, което казвам, и карам пациента да си представя места и прости действия, предизвиквам пътуване в мислите все по-далече и по-далече, докато нуждата му да контролира ситуацията почти изчезне. Малко е като четенето на книга, когато стане толкова вълнуващо, че вече не осъзнаваш, че седиш и четеш.

— Разбирам.

— Ако повдигнеш ръката на пациента ето така, и я пуснеш, ръката трябва да остане повдигната, каталептична, след като индукцията приключи — обяснява Ерик. — След индукцията, чрез обратното броене задълбочавам хипнозата още повече. Обикновено броя, други карат пациента да визуализира преливащи сиви цветове, за да размият границите на мисълта. Това, което чисто практически се случва, е всъщност, че страхът и критичното мислене, които блокират определени спомени, се преодоляват.

— Ще успееш ли да го хипнотизираш?

— Ако не се съпротивлява.

— Какво става тогава? — пита Юна. — Какво става, ако се съпротивлява?

Ерик не отговаря. Наблюдава момчето през стъклото, опитва се да разчете по лицето му доколко е податливо.

— Трудно е да се каже какво ще измъкна, може да има твърде относителен смисъл — обяснява той.

— Не търся свидетелски показания, трябва ми само насочване, описание, нещо, за което да се хвана.

— Значи това, което трябва да търся, е човекът, който им е сторил това?

— Най-добре би било име или място, или някаква връзка.

— Нямам представа как ще се развият нещата — казва Ерик и си поема въздух.

Юна влиза вътре с него, сяда на един стол в ъгъла, събува си обувките и се обляга назад. Ерик приглушава осветлението, взима малка метална табуретка и сяда до леглото. Внимателно започва да обяснява на момчето, че иска да го хипнотизира, за да му помогне да разбере какво се е случило вчера.

— Йозеф, през цялото време ще седя тук — казва Ерик спокойно. — Няма от какво да се страхуваш. Можеш да се чувстваш в пълна безопасност. Тук съм заради теб, няма да казваш нищо, което не искаш, и можеш сам да прекратиш хипнозата, когато решиш.

Едва сега Ерик започва да усеща колко му е липсвал този процес на хипнотизиране. Сърцето му бие учестено. Трябва да се опита да успокои вълнението си. Не трябва да се бърза, процесът не бива да се форсира. Пациентът трябва да се изпълни със спокойствие, да му се позволи да потъне и да се наслади на своя собствен лек ритъм.

Лесно е да накара момчето да се отпусне, тялото му вече е в покой и сякаш е в очакване.

Когато Ерик отваря уста и започва индукцията, усеща, че все едно никога не е преставал да хипнотизира: гласът му е плътен, трезв и спокоен. Думите идват така лесно и естествено, избликват, пълни с монотонна мекота и приспиваща, снижаваща се тоналност.

Веднага усеща засилената възприемчивост на Йозеф. Като че ли момчето интуитивно се вкопчва в сигурността, която Ерик предлага. Нараненото му лице натежава, чертите се разтеглят и устата се отпуска.

— Йозеф, ако искаш… Представи си летен ден — предлага Ерик. — Всичко е толкова прекрасно, толкова приятно. Излегнал си се на дъсчената палуба на малка дървена лодка, която бавно се поклаща. Чуваш бълбукането на водата и гледаш нагоре към малките облачета, които се движат по синьото небе.

Момчето реагира толкова добре на индукцията, че Ерик се пита дали да не забави малко процеса. Знае, че болезнени събития често могат да засилят чувствителността към хипноза, че вътрешният стрес може да изпълнява функцията на двигател с обратно действие, спирането става неочаквано бързо и скоростта спада моментално до нулата.

— Сега ще започна да броя в обратен ред и с всяко число, което чуваш, ще се отпускаш все повече. Ще усетиш как те изпълва дълбоко спокойствие и колко приятно е всичко около теб. Отпусни пръстите на краката, глезените, прасците. Нищо не те притеснява, всичко е изпълнено със спокойствие. Единственото, което трябва да слушаш, е моят глас, числата, които изреждам. Сега се отпускаш още повече, ставаш по-тежък, отпускането минава над коленете, през бедрата към слабините. Усещаш как едновременно с това потъваш надолу, плавно и приятно. Всичко е спокойно и тихо, без никакво напрежение.

Ерик поставя ръка на рамото на момчето. Погледът му е насочен към корема и с всяко издишване той изрича числа в обратен ред. Понякога нарушава логическата последователност, но през цялото време продължава обратното броене. Усещане за необикновена лекота и физическа сила изпълват Ерик с напредването на процеса. Той брои и същевременно вижда себе си как потъва в съвсем прозрачна и богата на кислород вода. Почти беше забравил усещането за синьо море, за океан. Усмихнат се спуска покрай огромна скала. Покрай цепнатина в бреговия отвес на сушата, която продължава надолу към необятни дълбини. Малки мехурчета блестят във водата. С чувство на блаженство в тялото, той потъва в безтегловност надолу покрай грапавата стена на скалата.

Момчето показва ясни признаци, че се намира в състояние на хипнотичен покой. Пълната отпуснатост е сложила отпечатъка си върху страните и устата му. Ерик винаги е смятал, че лицата на пациентите стават по-широки, като че ли по-плоски. Не толкова красиви, но беззащитни и лишени от всякаква преструвка.

Ерик потъва все по-дълбоко, протяга ръка и докосва скалната стена, покрай която се спуска. Кристалната вода бавно се обагря в розово.

— Сега си дълбоко отпуснат — казва Ерик спокойно. — И всичко е много, много приятно.

Очите на момчето блестят изпод полузатворените клепачи.

— Йозеф… опитай се да си спомниш какво се случи вчера. Започна като един напълно обикновен понеделник, но вечерта някой идва вкъщи.

Момчето мълчи.

— Сега ще ми разкажеш какво се случва — казва Ерик.

Момчето кима едва забележимо.

— В твоята стая ли си? Там ли си? Музика ли слушаш?

Няма отговор. Устните се помръдват объркано, търсещо.

— Майка ти беше вкъщи, когато се върна от училище — казва Ерик.

Момчето кима.

— Защо? Знаеш ли? Дали защото Лиза е вдигнала температура?

Момчето кима и овлажнява устните си.

— Какво правиш, когато се върнеш от училище, Йозеф?

Момчето прошепва нещо.

— Не те чувам — казва Ерик. — Искам да говориш така, че да те чувам.

Устните на момчето се раздвижват и Ерик се навежда напред.

— Като огън, съвсем като огън — промърморва той. — Опитвам се да премигна, влизам в кухнята, но нещо не е наред, между столовете нещо пращи и един яркочервен огън плъзва по пода.

— Откъде идва огънят? — пита Ерик.

— Не помня, нещо се случи преди това…

Отново млъква.

— Върни се там за малко, преди огънят да се появи в кухнята — казва Ерик.

— Там има някой — казва момчето. — Чувам как някой чука на вратата.

— На външната врата?

— Не знам.

Лицето на момчето изведнъж става напрегнато, то простенва неспокойно и редът долни зъби се оголва в странна гримаса.

— Няма страшно — казва Ерик. — Няма страшно, Йозеф, тук си в безопасност, спокоен си и не изпитваш страх. Само наблюдаваш какво се случва, не си там, само гледаш събитията от разстояние и нищо не те застрашава.

— Краката са светлосини — шепне той.

— Какво каза?

— Чука се на вратата — казва момчето неясно. — Отварям, но няма никой, не виждам никого. Но чукането продължава. Разбирам, че някой се закача с мен.

Пациентът диша учестено, коремът му се движи конвулсивно.

— Какво става сега? — пита Ерик.

— Отивам в кухнята и си взимам филия.

— Ядеш сандвич?

— Но сега чукането отново започва, звукът идва от стаята на Лиза. Вратата е открехната и виждам, че нощната лампа е запалена. Внимателно побутвам вратата с ножа и поглеждам вътре. Лиза лежи в леглото си. С очилата си е, но е със затворени очи и диша тежко. Лицето й е бледо. Ръцете и краката й не помръдват. И тогава накланя глава назад, така че гърлото й е съвсем стегнато, и започва да рита с крака по ръба на леглото. Рита все по-бързо и по-бързо. Казвам й да престане, но тя продължава, все по-силно. Крещя и ножът вече е започнал да ръга, мама се втурва в стаята и ме дърпа. Обръщам се и ножът изскача, нещо просто извира от мен, взимам още ножове, страх ме е да спра, трябва да продължа, не мога да престана, мама лази през кухнята, подът е целият червен, трябва да изпробвам ножовете върху всичко, върху себе си, върху мебелите, стените, удрям и ръгам, и изведнъж се уморявам и си лягам. Не знам какво става, нещо ме боли вътре в тялото и съм жаден, но нямам сили да помръдна.

Ерик усеща как виси заедно с момчето дълбоко долу в кристалната вода, краката им се движат леко и той следи скалната стена с поглед, все по-дълбоко надолу, тя няма край, водата само потъмнява и става синьо-сива, а след това примамливо черна.

— Беше видял — пита Ерик и чува собствения си глас да трепери, — преди това беше видял баща си.

— Да, долу на футболното игрище — отговаря Йозеф.

Той млъква, изглежда озадачен, гледа пред себе си със сънен поглед.

Ерик вижда, че пулсът му се учестява, и разбира, че кръвното му налягане същевременно пада.

— Искам да се потопиш още по-дълбоко — казва Ерик приглушено. — Потъваш, чувстваш се все по-спокоен, по-приятно и…

— Не мама? — пита момчето с жалостив глас.

— Йозеф, разкажи… срещнал си се и с голямата си сестра, Евелин?

Ерик наблюдава лицето на Йозеф, наясно е, че предположението може да създаде проблем, пропукване на хипнозата, ако се окаже, че греши. Но се налага да направи смел пробив, защото времето няма да стигне, съвсем скоро трябваше да прекъсне хипнозата, състоянието на пациента отново ставаше критично.

— Какво стана, когато срещна Евелин? — пита той.

— Не биваше да ходя при нея.

— Вчера ли беше това?

— Тя се криеше в лятната вила — прошепва момчето, усмихвайки се.

— Коя лятна вила?

— На леля Соня — казва Йозеф уморено.

— Опиши какво се случва във вилата?

— Аз само стоя, Евелин е недоволна, знам какво си мисли — промърморва той. — За нея съм само едно куче, не струвам нищо…

Сълзите на Йозеф се стичат, устата трепери.

— Евелин ли ти казва това?

— Не искам, не е нужно, не искам — скимти Йозеф.

— Какво не искаш?

Клепачите му затреперват конвулсивно.

— Какво става сега, Йозеф?

— Тя казва, че трябва да хапя и да хапя, за да си получа наградата.

— Кого трябва да хапеш?

— Във вилата има една снимка… снимка в рамка, която прилича на зелена мухоморка… това са татко, мама и Кнутет, но…

Тялото му изведнъж се стяга, краката се движат бързо и тромаво, той започва да излиза от твърде дълбоката хипноза. Ерик внимателно го овладява, успокоява го и го връща нагоре няколко степени. Старателно затваря вратите към всички спомени на пациента от деня и всички спомени от хипнозата. Нищо не трябва да остане отворено, когато започне внимателният процес на събуждане.

Йозеф лежи усмихнат на леглото, когато Ерик го оставя. Криминалният инспектор става от стола в ъгъла, излиза с Ерик от стаята и отива до автомата за кафе.

— Впечатлен съм — казва Юна тихо и изважда телефона си.

Усещане за пустота обзема Ерик, усещането, че нещо е безвъзвратно объркано.

— Преди да проведеш следващите няколко разговора, искам да подчертая нещо — казва Ерик. — Пациентът винаги казва истината, когато е в състояние на хипноза, но разбира се, става дума единствено за неговата истина, той говори само за това, което самият той възприема като истина, следователно описва своите собствени субективни спомени, а не…

— Наясно съм — прекъсва го Юна.

— Хипнотизирал съм шизофреници — продължава Ерик.

— Какво искаш да кажеш?

— Йозеф говореше за сестра си…

— Да, че тя е искала от него да хапе като куче и така нататък — казва Юна. Той набира номер и слага телефона до ухото си.

— Не е сигурно, че сестра му е казала да прави тези неща — обяснява Ерик.

— Но може и така да е — казва Юна и вдига ръка, за да накара Ерик да замълчи. — Аня, злато мое…

Един мек глас се дочува от телефона.

— Можеш ли да провериш нещо? Да, точно така. Йозеф Ек има леля на име Соня и тя има къща или лятна вила някъде и… Да, това… много мило.

Юна вдига поглед към Ерик.

— Извинявай, щеше да кажеш още нещо.

— Само че също така не е сигурно, че Йозеф е убил семейството си.

— Но възможно ли е той сам да си е причинил нараняванията? Може ли сам да се е накълцал така? Твоята преценка каква е?

— Отговорът е не, но разбира се, теоретично е възможно — казва Ерик.

— В такъв случай смятам, че нападателят ни лежи там, вътре — заключава Юна.

— И аз така мисля.

— В състояние ли е да избяга от болницата?

— Не — усмихва се Ерик изненадан.

Юна тръгва в посока на коридора.

— До къщата на лелята ли отиваш? — пита Ерик.

— Да.

— Мога да дойда с теб — казва Ерик и тръгва. — Сестрата може да е ранена или в състояние на остър шок.