Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (16)

14.

Четвъртък вечер, десети декември

Юна поглежда към празния и тъмен коридор. Вечер е, часът е почти осем, само той е останал в целия отдел. На всички прозорци светят коледни звезди и електрическите свещници създават мека отразена светлина върху черните стъкла. Аня е сложила една купа с коледни лакомства на писалището му и той не спира да яде от тях, докато пише коментарите си към протокола от разпита на Евелин.

След като първите лъжи на Евелин бяха разкрити, прокурорът бе взел решение да я задържи. Беше я информирал, че е заподозряна за участие в убийствата, и за правото да се ползва от помощник на защитата. Едновременно със задържането й предварителното разследване бе получило отсрочка от три дена, преди решението за искане на арест да бъде взето. Тогава те или щяха да имат достатъчно силни основания за подозрения срещу нея, че съдът да ги прецени като годни за предявяване на обвинение, или тя щеше да бъде освободена.

Юна знае много добре, че лъжите на Евелин съвсем не означават, че тя е виновна за някакво престъпление, но ще му бъдат нужни три денонощия да проучи какво крие тя и защо.

Разпечатва протокола, поставя го при пощата за изпращане до прокурора, проверява дали пистолетът му е заключен както трябва в шкафа за оръжие, после взима асансьора надолу, излиза от сградата на полицията и сяда в колата.

При площад Фрихемсплан Юна чува, че телефонът му звъни, но не успява да го извади от палтото си. Попаднал е в хастара от вътрешната страна през някаква дупка в джоба.

Светофарът се сменя в зелено и колите зад него започват да надуват клаксоните. Той отбива на автобусната спирка пред ресторант Харе Кришна, изтърсва телефона от палтото и връща обаждането.

— Тук е Юна Лина. Преди малко ми позвънихте.

— О, много добре — отговаря полицейски помощник Рони Алфредсон. — Не сме сигурни какво да правим.

— Говорихте ли с приятеля на Евелин, Сораб Рамадани?

— Не мина много добре.

— Проверихте ли в работата му?

— Нямам предвид това — отговаря Рони. — Той е тук, вътре в апартамента, само че не иска да отвори, не желае да говори с нас. Казва, че трябва да изчезваме, че смущаваме съседите, че го тормозим заради това, че е мюсюлманин.

— Какво сте му казали?

— Абсолютно нищо, само че имаме нужда да ни помогне за нещо, направихме точно каквото ти каза.

— Разбирам — казва Юна.

— Да разбием ли вратата?

— Сега ще дойда. Засега го оставете.

— Да чакаме ли пред входната врата в колата?

— Да, благодаря.

Юна включва мигач, завива, търси мястото покрай небостъргача на вестник Дагенс Нюхетер и по-нататък по Вестербрун. В тъмнината светят всички прозорци и светлини на града, така че небето се вижда като сив мъглив похлупак над тях.

Отново си мисли за разследването на местопрестъплението, че има нещо необичайно в схемата, която се очертава. Някои обстоятелства изглеждат чисто и просто несъвместими. На червена светлина на светофара на улица Хеленеборгсгатан Юна използва да отвори папката, която е поставена на дясната предна седалка. Бързо прехвърля снимките от местопрестъплението в спортната зала. Три душа без прегради помежду им. Отблясъкът от светкавицата на камерите блести в белия порцелан. На една снимка се вижда съоръжение за подсушаване на вода с дървена дръжка. Пръчката стои облегната на стената. Гумената пластина е заобиколена от голяма локва кръв, вода и мръсотия, косми, лепенки за рани и опаковка течен сапун.

Около канала на пода се вижда една цяла ръка. Оголената топка на ставата е заобиколена от хрущял и прекъсната мускулна тъкан. Ловджийският нож със счупен връх е захвърлен до душа.

Нолен намери върха му с помощта на компютърна томография, беше заседнал в тазовата кухина на Андерш Ек.

Силно увреденото тяло е оставено на пода между дървената пейка и извитите пластмасови шкафове. Червено спортно яке виси на една кука. Навсякъде има кръв, върху пода, по вратите и пейките.

Юна барабани по кормилото в очакване светлината на светофара да се смени, и си мисли, че техниците запазиха много следи и отпечатъци от пръсти, фибри и косми. Става дума за огромни количества ДНК от стотици лица, но все още нищо, което може да се свърже с Йозеф Ек. Много от събраното количество ДНК беше замърсено и смесените снимки са толкова сложни, че анализът на криминално-техническата лаборатория беше затруднен.

Обясни на криминалните сътрудници, че трябва да се концентрират в търсенето на кръв от бащата върху Йозеф Ек. Голямото количество кръв от второто местопрестъпление, което покриваше цялото му тяло, не означаваше нищо. Всички в типовото жилище бяха покрити с кръвта един на друг. Ако върху Йозеф имаше кръв от малката сестра, то не беше по-странно от факта, че върху нея имаше кръв от него. Но ако откриеха кръв от бащата върху Йозеф или следи от Йозеф в съблекалнята, то той можеше да бъде свързан и с двете местопрестъпления. Достатъчно бе да открият улики срещу него в съблекалнята, за да бъде повдигнато обвинение.

Още в болницата Худинге доктор Сигрид Кранс получи инструкции от Линчьопинг, където се правят ДНК анализите в Швеция, че всички биологични следи от Йозеф трябва да бъдат съхранени.

При парка Хьогалидспаркен Юна се обажда на Ериксон, доста дебел мъж, който е дежурен криминален техник за разследване на местопрестъплението в Тумба.

— Престанете — отговаря тежък глас.

— Ериксон? — шегува се Юна. — Ериксон? Даваш ли признаци на живот?

— Спя — следва умореният отговор.

— Сори.

— Всъщност съм на път за вкъщи.

— Намерихте ли нещо от Йозеф в съблекалнята? — пита Юна.

— Не.

— Разбира се, че сте намерили.

— Не — повтаря Ериксон.

— Мисля, че проявяваш небрежност.

— Бъркаш — отговаря спокойно Ериксон.

— Попритисна ли нашите приятели в Линчьопинг? — пита Юна.

— С цялата ми тежест — отговаря той.

— И?

— Не намериха ДНК от бащата върху Йозеф.

— И на тях не им вярвам — казва Юна. — Той беше целият в…

— Нито капка — прекъсва го Ериксон.

— Не може да бъде.

— Така или иначе, бяха адски доволни, когато го съобщиха.

— Лабораторията?

— Не. Дори и микрокапчица, нищо.

— Значи… как пък толкова да нямаме късмет?

— Ами явно, че нямаме.

— Не.

— Очевидно ще трябва да се съсредоточиш върху това — казва Ериксон.

— Окей.

Прекъсват разговора и Юна си мисли, че това, което прилича на загадка, понякога може да се дължи само на случайности. Подходът на извършителя и на двете местопрестъпления изглежда идентичен: неистови намушквания и агресивни опити за разчленяване. Затова е много странно, че не намериха кръв от бащата върху Йозеф, ако той е извършителят. Би трябвало целият да бъде залят с кръв до такава степен, че да привлече вниманието — мисли си Юна и отново се обажда на Ериксон.

— Да?

— Сетих се нещо.

— След цели двайсет секунди!

— Претърсихте ли женската съблекалня?

— Никой не е бил там. Вратата беше заключена.

— Вероятно жертвата е носила ключовете със себе си.

— Но…

— Проверете канала в душовете на женската тоалетна — казва Юна.

След като заобикаля Тантолунден, Юна навлиза по една алея и паркира пред блока, който гледа към парка. Пита се къде ли е спряла очакващата го полицейска кола, проверява адреса и преценява вероятността Рони и колегата му да са почукали на погрешна врата. Разтегля уста. Това би обяснило нежеланието на Сораб да ги пусне вътре, тъй като, в такъв случай, той дори не се казва Сораб.

Вечерният въздух е хладен. Той върви бързо в посока към входната врата и мисли за това, как Йозеф описа развитието на събитията в жилището, когато беше под хипноза. Ако престъплението наистина е било извършено по този начин, то Йозеф не е направил нищо, за да скрие престъплението междувременно, той не се защитава. Не мисли за последиците, оставя се да бъде целият залят в кръв.

Юна си мисли, че Йозеф Ек може би е описал чувството под хипнозата, един объркан и яростен бунт, докато чисто физически, външно, на място, в действителност е бил изключително контролиран, подходил е методично и е носил гумирани дрехи, които са го покривали изцяло, взел е душ в женската съблекалня, преди да се отправи към жилището.

Трябва да говори с Даниела Ричардс, да разбере кога според нея Йозеф Ек ще бъде достатъчно здрав, за да издържи един разпит.

Юна влиза през входната врата, изважда телефона си и наблюдава лицето си, отразено в черните полета на шахматно разграфената кахлена стена. Светлото измръзнало лице, сериозният поглед и русата разрошена коса. Пред асансьора отново се обажда на Рони, но не получава отговор. Може би са направили последен опит и Сораб ги е пуснал. Юна се качва до апартамент №6, изчаква една майка с детска количка да слезе надолу с асансьора, след това отива до вратата на Сораб и звъни.

Изчаква малко, чука, чака няколко секунди, а след това с ръка натиска отвора за пощата и казва:

— Сораб? Казвам се Юна Лина. Полицай съм, криминален инспектор.

Отвътре се чува някакъв звук, като че някой се е облегнал тежко на вратата, но отново бързо се премества от там.

— Ти си единственият, който е знаел къде се намира Евелин — продължава той.

— Нищо не съм направил — казва някакъв мъж с нисък глас от апартамента.

— Но ти си разказал, че…

— Нищо не знам — крещи той.

— Добре — казва Юна. — Но искам да отвориш вратата, да ме погледнеш и да кажеш, че нищо не знаеш.

— Махай се оттук, върви си!

— Отвори вратата!

— Какво, по дяволите… Не можете ли да ме оставите на мира, нищо общо нямам с това, не искам да бъда замесван. — Гласът му е пълен с отчаяние.

Млъква. Чува се дишането му, удря с ръка върху нещо там, вътре.

— Евелин е добре — казва Юна.

Нещо проскърцва леко в пощенския процеп.

— Аз мислех…

Той млъква.

— Искаме само да говорим с теб.

— Истина ли е това, че нищо не се е случило с Евелин?

— Отвори вратата.

— Не искам, казах вече.

— Добре би било да дойдеш с мен.

За миг се възцарява мълчание.

— Идвал ли е тук повече от веднъж? — пита внезапно Юна.

— Кой?

— Йозеф?

— Кой е той?

— Братът на Евелин.

— Той не е бил тук — казва Сораб.

— Кой е бил тук тогава?

— Не разбра ли, че не възнамерявам да говоря с теб?

— Кой е бил тук?

— Не съм казал, че някой е бил тук, нали, само се опитваш да ме измамиш?

— Не, напротив.

Отново става тихо, после се чува сърцераздирателно хлипане от другата страна на вратата.

— Мъртва ли е? — пита Сораб. — Евелин мъртва ли е?

— Защо ме питаш това?

— Не искам да разговарям с теб.

Стъпки се отдалечават навътре в апартамента и после се чува звукът от врата, която се затваря. Висока музика започва да гърми там вътре. Когато Юна слиза надолу по стълбите, той си мисли, че някой е изплашил Сораб да не разкаже къде се крие Евелин.

Юна излиза навън. Въздухът е студен и той вижда двама мъже със спортни якета да стоят при колата му и да чакат. Когато го чуват да се приближава, те се обръщат. Единият сяда върху капака на мотора с телефон на ухото. Юна бързо ги преценява. И двамата са около трийсетгодишни. Този, който седи върху капака на мотора, си е обръснал цялата коса, докато другият има прическа като на ученик. Юна преценява, че мъжът с момчешката фризура тежи повече от сто кила. Може би тренира айкидо, карате или пък кикбокс. Вероятно взима хормони, мисли си Юна. Другият може би носи нож, но вероятно не и огнестрелно оръжие.

Тънък слой сняг е покрил тревните площи.

Юна завива, като че не ги е забелязал, и тръгва към осветената алея.

— Ей, ти — вика единият.

Юна се прави, че не чува, продължава към стълбите до фенерния стълб със зелено кошче за отпадъци.

— Няма ли да си вземеш колата?

Юна се спира и хвърля бърз поглед нагоре към фасадата на сградата. Разбира, че мъжът, който седи върху капака на мотора, говори по телефона със Сораб и че Сораб ги наблюдава от прозореца си.

По-едрият от тях се доближава внимателно, Юна се обръща и тръгва насреща му.

— Аз съм полицай — казва той.

— А пък аз съм малка маймунка.

Юна бързо вади телефона си и се обажда отново на Рони. Мелодията Sweet Home Alabama започва да звучи от джоба на мъжа, който стои отсреща. Той се усмихва широко, взима телефона на Рони и отговаря.

— Да. Ченгето е.

— А за какво става дума? — пита Юна.

— Да оставиш Сораб на мира — той не желае да говори.

— Да не мислите, че му помагате по този начин…

— Това е предупреждение — прекъсва го той. — Не ми пука кой си ти, стой настрана от Сораб.

Юна разбира, че ситуацията може да стане опасна, дава си сметка, че е заключил пистолета си в шкафа за оръжие в полицията, и се оглежда за някакво подръчно средство за защита.

— Къде са колегите ми? — пита той със спокоен глас.

— Чуваш ли ме? Ще престанеш да се занимаваш със Сораб.

Мъжът срещу него бързо се поглажда по момчешката фризура, започва да диша по-бързо, обръща се настрани, приближава се малко и повдига петата на задния си крак няколко сантиметра от земята.

— Тренирал съм като по-млад — казва Юна. — И ако ти ме нападнеш, ще се защитавам и ще ви арестувам.

— Треперим от страх — казва този, който седи върху колата.

Юна не отмества погледа си от мъжа с момчешката фризура.

— Решил си, че ще ме ритнеш в краката — казва Юна. — Тъй като знаеш, че си прекалено тромав за високи ритници.

— Идиот — промърморва мъжът.

Юна се премества надясно, за да отвори линията.

— Ако избереш да риташ — продължава Юна, — то аз няма да отстъпя назад, както си свикнал, а вместо това ще се преместя навътре към сгъвката на коляното на другия ти крак, и когато паднеш назад, ще посрещна врата ти с този лакът.

— Дявол да го вземе, какви глупости дрънка — казва мъжът върху колата.

— Да — хили се другият.

— И ако езикът ти е навън, ще го прехапеш — казва Юна.

Мъжът с момчешката фризура поклаща леко тялото си и когато ритникът идва, той е по-бавен от очакваното. Юна вече е направил първата крачка, когато въртенето на бедрото е започнало. И преди кракът да се протегне и да срещне целта си, Юна рита силно колкото може право в сгъвката на коляното на крака на мъжа с момчешката фризура, върху който той е отпуснал цялата си тежест. Равновесието му и бездруго вече е нарушено и онзи пада назад. Едновременно с това Юна се завърта в кръг и го уцелва във врата с лакът.