Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (26)

24.

Събота вечер, дванайсети декември

Едва вечерта най-после изписват Симоне от болницата. В апартамента цари пълен хаос, чаршафите са извадени в коридора, лампите светят, кранчето в банята тече, обувките са разхвърляни из антрето, телефонът е захвърлен на паркета и батериите му са до него.

Ерик и Симоне се оглеждат наоколо с ужасното, притискащо усещане, че нещо в дома им завинаги е загубено за тях. Предметите са станали чужди, безсмислени.

Симоне вдига един стол, сяда и започва да си събува ботушите. Ерик спира водата в банята и после влиза в стаята на Бенджамин. Гледа боядисания в червено плот на бюрото. Учебниците до компютъра, подвързани със сива амбалажна хартия. На корковото табло е закачена негова снимка от времето в Уганда — усмихнат и загорял, с ръце в джобовете на лекарската престилка. Ерик докосва дънките на Бенджамин, метнати на облегалката на стола заедно с черната тениска.

Връща се в хола и вижда, че Симоне държи телефона в ръка. Тя слага обратно батериите и започва да набира някакъв номер.

— На кого се обаждаш?

— Ще се обадя на татко — отговаря тя.

— Можеш ли да изчакаш малко?

Тя го оставя да вземе телефона от ръцете й.

— Какво искаш да кажеш? — уморено пита тя.

— Нямам сили да се срещна с Кенет, не сега, не…

Той млъква, оставя телефона на масата и прокарва ръка по лицето си, преди да започне отначало:

— Не можеш ли да разбереш, че не мога да оставя всичко, което имам, в ръцете на баща ти?

— Можеш ли да разбереш, че…

— Престани с това — прекъсва я той.

Тя го поглежда наскърбено.

— Сиксан, малко ми е трудно да си подредя мислите в момента. Не знам, имам чувството, че само искам да крещя или каквото и да е… нямам сили да понеса присъствието на баща ти тук.

— Приключи ли? — казва тя и протяга ръка за телефона.

— Става дума за нашето дете — изрича той.

Тя кима.

— Може ли да е така? Може ли да става дума за него? — продължава той. — Искам аз и ти да търсим Бенджамин… заедно с полицията, точно както трябва да бъде.

— Имам нужда от баща си — казва тя.

— Аз имам нужда от теб.

— Не вярвам на това — отговаря тя.

— Защо не вярваш…

— Защото ти само искаш да ме контролираш — прекъсва го тя.

Ерик прави една обиколка и спира.

— Баща ти е пенсиониран, не може да направи нищо.

— Има контакти — казва тя.

— Така мисли, мисли, че има контакти, мисли, че още е инспектор, но е просто обикновен пенсионер.

— Не знаеш…

— Бенджамин не е хоби — прекъсва я Ерик.

— Не ме интересува какво говориш.

Тя гледа телефона.

— Не мога да остана тук, ако той дойде.

— Не прави това — тихо казва тя.

— Просто искаш да дойде тук и да ти каже, че съм сгрешил, че всичко е по моя вина, точно както направи, когато научихме за болестта на Бенджамин, за всичко е виновен Ерик, искам да кажа, разбирам, че е в твоя полза, но за мен е…

— Смешен си — прекъсва го тя с усмивка.

— Ако той дойде тук, аз си тръгвам.

— Не ми пука — сурово изрича тя.

Раменете му се отпускат надолу. Полуобърната настрани, тя набира номера.

— Не го прави — моли я Ерик.

Тя не го поглежда. Той знае, че няма как да остане. Невъзможно е да остане тук, когато дойде Кенет. Оглежда се наоколо. Няма нищо, което да иска да вземе със себе си. Слуша сигналите на телефона в тишината и вижда сянката от миглите на Симоне да трепери върху бузата й.

— Да те вземат дяволите! — казва той и отива в антрето.

Докато Ерик си обува обувките, чува Симоне да говори с Кенет. С плачещ глас го моли да дойде колкото може по-бързо. Ерик взима якето от закачалката, напуска апартамента, затваря вратата и я заключва. Слиза по стълбите, спира, обмисля дали да се върне и да каже нещо, да й обясни, че не е справедливо, че това е неговият дом, неговият син, неговият живот.

— По дяволите! — прошепва той, продължава надолу и излиза на тъмната улица.

 

 

Симоне седи до прозореца и вижда отражението на лицето си като прозрачна сянка във вечерния мрак. Когато вижда стария нисан примера на баща си да паркира непозволено пред входа, й се налага да сдържи сълзите си. Когато се чука на вратата, тя вече е в антрето, отваря с веригата, затваря, маха веригата и опитва да се усмихне.

— Татко — казва тя и сълзите потичат.

Кенет я прегръща и когато тя усеща добре познатата миризма на кожа и тютюн от коженото му яке, за няколко секунди се пренася обратно във времето, когато беше дете.

— Тук съм, миличка — казва Кенет.

Той сяда на стола в антрето, с нея в скута си.

— Ерик не е ли вкъщи? — пита той.

— Разделихме се — шепне тя.

— О, миличка! — възкликва баща й.

Изважда носна кърпичка, Симоне се свлича от скута му и се изсеква няколко пъти. После той закача якето си на закачалката, забелязва, че връхните дрехи на Бенджамин не са пипани, че обувките му са оставени на рафта за обувки и че раницата му е облегната на стената до входната врата.

Хваща дъщеря си за раменете, внимателно избърсва очите й с палец и я отвежда в кухнята. Там я слага да седне на един стол, изважда кутията с кафе и филтри и пуска машината за кафе.

— Сега ще ми разкажеш всичко — спокойно казва той, докато слага чаши на масата. — Само започни отначало.

И Симоне подробно разказва за първата нощ, когато се събуди от нечие присъствие в апартамента. Как усети миризмата на цигари в кухнята, как входната врата стоеше отворена и как от хладилника струеше мъглива светлина.

— А Ерик? — настоятелно пита Кенет. — Какво направи Ерик?

Тя се колебае, преди да срещне погледа на баща си, и казва:

— Той не ми повярва… каза, че някой от нас е ходил насън.

— По дяволите! — казва Кенет.

Симоне усеща как лицето й отново се набръчква. Кенет сипва кафе, записва си нещо на един лист и я моли да продължи.

Тя разказва за убождането с игла от спринцовка в ръката, което я събуди на следващата нощ, как стана и чу странни звуци, идващи от стаята на Бенджамин.

— Какви звуци? — пита Кенет.

— Гукане — казва тя колебливо. — Или мърморене. Не знам.

— И после?

— Попитах дали мога да вляза, после видях, че там има някой, някой, които се бе надвесил над Бенджамин и…

— Да?

— После краката ми се подкосиха, онемях и паднах, можех само да лежа на пода. Лежах в коридора и гледах как влачеха Бенджамин… Господи, лицето му, беше толкова уплашен. Викаше ме и се опитваше да ме достигне с ръце. Вече не можех да се помръдна.

Тя седи притихнала и втренчено гледа пред себе си.

— Спомняш ли си нещо друго?

— Какво?

— Как изглеждаше? Този, който беше тук.

— Не знам.

— Видя ли нещо?

— Движеше се особено, прегърбено, като че ли го болеше.

Кенет си записва.

— Помисли — подканва я той.

— Беше тъмно, татко.

— А Ерик? — пита Кенет. — Какво правеше той?

— Спеше.

— Спеше?

Тя кима.

— Последните години пие доста приспивателни — казва тя. — Беше си легнал в стаята за гости и не чу нищо.

Погледът на Кенет е изпълнен с презрение и Симоне донякъде разбира защо Ерик си е тръгнал.

— Какви са хапчетата? — пита Кенет. — Знаеш ли как се казват?

Тя хваща ръцете на баща си:

— Татко, не Ерик е обвиняем тук.

Той дърпа ръцете си.

— Насилието срещу деца почти без изключение се причинява от някой в семейството.

— Знам това, обаче…

— Да погледнем фактите — спокойно я прекъсва Кенет. — Извършителят очевидно е имал медицински познания и достъп до лекарства.

Тя кима.

— Видя ли Ерик да лежи в стаята за гости?

— Вратата беше затворена.

— Но не си го видяла. Нали? И не знаеш дали е взел приспивателни онази вечер.

— Не — трябваше да признае тя.

— Гледам само това, което знаем, Сиксан — казва той. — Знаем, че не си го видяла да спи. Може би е бил заспал в стаята за гости, но не знаем това.

Кенет става, изважда хляб от шкафа и сирене от хладилника. Прави сандвич на Симоне и й го подава.

— Защо Ерик е отворил вратата на Йозеф?

Тя го зяпва.

— Какво имаш предвид?

— Ако го е направил — каква причина би могъл да има?

— Мисля, че това е глупав разговор.

— Защо?

— Ерик обича Бенджамин.

— Да, но може би нещо се е объркало. Ерик може би само е искал да говори с Йозеф, да го накара да се обади на полицията или…

— Престани, татко — умолява го Симоне.

— За да намерим Бенджамин, трябва да си зададем тези въпроси.

Тя кима и има чувството, че лицето й е цялото разкъсано. След малко едва доловимо изрича:

— Може би Ерик е помислил, че някой друг чука на вратата.

— Кой?

— Мисля, че се среща с жена на име Даниела — казва тя, без да среща погледа на баща си.