Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (38)

36.

Вторник сутрин, петнайсети декември

Рано сутрин голямата сянка на сградата на кметството пада върху фасадата на полицията. Единствено най-високата кула е обляна в слънчева светлина. През първите часове след изгрева сянката от сградата на полицията изчезва и тя е огряна цялата в жълто. Меденият покрив блести, красивите орнаменти от ковано желязо с вградени канали и малки медени коруби, където се събира дъждът и се стича надолу по улуците, са покрити с искрящи капки роса. Светлината я залива през целия ден, а сенките на дърветата се въртят като часовникови стрелки и чак няколко часа преди слънцето да залезе, фасадата отново посивява.

Карлос Елиасон е застанал до своя аквариум и гледа през прозореца, когато Юна чука на вратата му и я отваря едновременно.

Карлос се сепва и се обръща. Виждайки Юна, на лицето му както обикновено се изписват противоречиви чувства. Той го поздравява със смесица от притеснение, радост и неохота, посочва с ръка към стола за посетители и забелязва, че все още държи бурканчето с храна за рибките.

— Точно гледах, че е валяло сняг — казва той неопределено и оставя бурканчето до аквариума.

Юна сяда и поглежда през прозореца. Паркът Крунеберг е покрит с тънък слой сух сняг.

— Може би ще имаме снежна Коледа, кой знае — внимателно се усмихва Карлос и сяда от другата страна на бюрото. В Сконе, където съм израснал, нямаше истински зими. Всичко винаги изглеждаше еднакво. Една сивкава светлина над полетата…

Карлос млъква изведнъж.

— Но ти не си дошъл, за да говорим за времето — казва той остро.

— Не съвсем.

Юна го поглежда спокойно и се обляга назад:

— Искам да поема случая с изчезналото момче на Ерик Мария Барк.

— Не — рязко отговаря Карлос.

— Аз бях този, който започна с…

— Не, Юна, беше ти позволено да го следиш, докато имаше връзка с Йозеф Ек.

— Все още има — упорито отговаря Юна.

Карлос става, прави няколко нетърпеливи крачки и се обръща към Юна:

— Инструкциите ни са пределно ясни, нямаме средства за…

— Мисля, че отвличането е пряко свързано с хипнотизирането на Йозеф Ек.

— Какво искаш да кажеш сега? — раздразнено пита Карлос.

— Че не може да е съвпадение това, че синът на Ерик Мария Барк изчезна само седмица след хипнозата.

Карлос сяда отново и вече не звучи толкова сигурен, опитвайки се да твърди:

— Едно избягало хлапе не е работа за Държавната криминална полиция, просто не става.

— Той не е избягал — кратко казва Юна.

Карлос хвърля бърз поглед към рибите, навежда се напред и казва по-тихо:

— Само защото си малко гузен, Юна, не мога да ти позволя…

— Тогава искам прехвърляне — казва Юна и се изправя.

— Къде?

— В отдела, занимаващ се със случая.

— Отново упорстваш — казва Карлос и се почесва раздразнено по главата.

— Но ще се окажа прав — усмихва се Юна.

— Господи — въздиша Карлос, гледа рибите си и притеснено клати глава.

Юна тръгва към вратата.

— Чакай — извиква Карлос.

Юна спира, обръща се и вдига вежди въпросително.

— Да кажем така — ти не поемаш случая, не е твоят случай, но разполагаш с една седмица да разследваш изчезването на момчето.

— Добре.

— Така че сега няма нужда да казваш „нали ти казах“.

— Добре.

Юна взима асансьора надолу до своя етаж, поздравява Аня, която му маха, без да отклонява поглед от монитора на компютъра, после минава покрай стаята на Петер Неслунд, в която е включено радиото. Един спортен журналист коментира женския биатлон с пресилен ентусиазъм в гласа. Юна се връща назад до стаята на Аня.

— Нямам време — казва тя, без да го поглежда.

— Напротив, имаш — спокойно казва той.

— Заета съм с нещо много важно.

Юна се опитва да надникне през рамото й.

— Върху какво работиш? — пита той. — Какво е това?

Тя въздиша.

— Това е търг. В момента аз съм дала най-висока цена, но друг един идиот непрекъснато наддава.

— Търг ли?

— Колекционирам фигурки от Лиса Ларшон — кратко отговаря тя.

— Онези малките дебели керамични деца ли?

— Това е изкуство, но ти не разбираш от такива неща.

Тя гледа монитора.

— Почти успях. Само някой друг да не предложи по-висока цена, и ще…

— Имам нужда от помощта ти — упорства Юна. — Нещо, свързано с работата ти. Всъщност е доста важно.

— Чакай, чакай, чакай.

Тя вдига ръка, за да го спре.

— Да, мои са! Мои са! Амалия и Ема са мои. — Тя бързо затваря страницата. — Добре, Юна, стари финландецо. С какво искаш да ти помогна?

— Искам да притиснеш мобилните оператори и да ми осигуриш местоположението на обаждането от Бенджамин Барк в неделя. Искам точна информация откъде се е обадил. До пет минути.

— Боже, колко си кисел — въздиша Аня.

— Три минути — поправя се Юна. — Интернет пазаруването ти коства две минути.

— Гледай си работата — добродушно казва тя, когато той напуска стаята.

Той влиза в офиса си, затваря вратата, преглежда пощата и чете една картичка от Диса. Заминала е за Лондон и пише, че той й липсва. Диса знае, че той ненавижда снимки на шимпанзета, играещи голф или увити в тоалетна хартия, и поради тази причина винаги успява да намери картички с подобен мотив. Юна се колебае дали да обърне картичката, или просто да я изхвърли, но естествено, е любопитен. Обръща я и го побиват тръпки от погнуса. На нея има булдог с пояс, моряшка шапка и лула в устата. Той се усмихва на старанието на Диса и точно закача картичката на корковото табло, когато звъни телефонът.

— Да?

— Получих отговор — казва Аня.

— Бързо стана.

— Казаха, че са имали технически проблеми, но че вече са се обадили на инспектор Кенет Стренг преди час и са му съобщили, че базовата станция се намира в Йевле.

— В Йевле — повтаря Юна.

— Казаха, че още не са напълно готови. След ден-два, във всеки случай тази седмица, ще могат да определят точно къде се е намирал Бенджамин, когато се е обадил.

— Можеше да дойдеш при мен и да ми кажеш това, само на четири метра съм от…

— Да не съм ти прислужница?

— Не си.

Юна написва Йевле на празния лист в тетрадката пред себе си и отново взима телефона.

— Ерик Мария Барк — веднага отговаря Ерик.

— Юна се обажда.

— Какво става? Откри ли нещо?

— Току-що получих приблизителното място на обаждането.

— Къде е?

— Единственото, което знаем засега, е, че базовата станция се намира в Йевле.

— Йевле ли?

— Малко на север от река Далелвен и…

— Знам къде се намира Йевле, просто не разбирам, искам да кажа…

Юна чува как Ерик се движи из стаята.

— Ще имаме точното място тази седмица — казва Юна.

— Кога?

— Надяват се, утре.

Той чува, че Ерик сяда.

— Значи поемаш случая, нали? — пита той с напрегнат глас.

— Поемам случая, Ерик — сухо казва Юна. — Ще намеря Бенджамин.

Ерик се прокашля и когато гласът му отново е уверен, казва бързо:

— Мислих кой би могъл да направи това, и имам едно име, което искам да провериш, беше моя пациентка, Ева Блау.

— Блау, като синьо на немски ли?

— Да.

— Заплашвала ли те е?

— Трудно е за обяснение.

— Веднага ще я проверя.

В слушалката настъпва тишина.

— Бих искал да се срещна с теб и Симоне колкото може по-скоро — казва Юна след малко.

— Така ли?

— Не е правено повторно разиграване на престъплението, нали?

— Разиграване ли?

— Ще проверим кой е имал възможност да види похитителя на Бенджамин. Вкъщи ли сте след половин час?

— Ще се обадя на Симоне — казва Ерик. — Ще те чакаме там.

— Добре.

— Юна — казва Ерик.

— Да?

— Знам, че обикновено става въпрос за часове, за да се залови похитителят. Че първото денонощие е определящо — бавно казва Ерик. — А вече са изминали…

— Не вярваш ли, че ще го намерим?

— Това е… Не знам — прошепва Ерик.

— Обикновено не греша — тихо отговаря Юна с ясен глас. — И аз смятам, че ще открием твоето момче.

Юна затваря телефона. После взима листчето с името на Ева Блау и отново влиза при Аня. В стаята й се усеща силна миризма на портокали. До компютъра с розова клавиатура стои купа с различни цитрусови плодове, а на стената виси голям лъскав плакат, показващ една мускулеста Аня да плува бътерфлай на Олимпийските игри.

Юна се усмихва.

— Участвах в щафетното плуване в казармата, трябваше да мога да преплувам десет километра със сигнално знаме. Но бътерфлай никога не съм го умеел.

— Прахосване на енергия, това представлява.

— Мисля, че е красиво — приличала си на плуваща русалка — казва Юна.

В гласа на Аня има известна гордост, когато се опитва да обясни:

— Усъвършенстването на координацията е доста трудно, става дума за обратен ритъм и… както и да е.

Аня се протяга доволно и големият й бюст почти докосва Юна, който е застанал до бюрото й.

— Да — казва той и изважда листчето. — Сега искам да ми провериш някого.

Усмивката на Аня застива.

— Така и предполагах, че ще искаш нещо от мен, Юна. Беше прекалено хубаво, прекалено приятно. Помогнах ти с онази телефонна антена и ти влезе тук с чаровната си усмивка. Почти си помислих, че ще ме поканиш на вечеря и нещо…

— Ще те поканя, Аня. Когато му дойде времето.

Тя поклаща глава и взима листчето от ръката на Юна.

— Проверка на човек. Спешно ли е?

— Много е спешно, Аня.

— Но защо тогава седиш и се закачаш с мен?

— Мислех, че искаш…

— Ева Блау — замислено повтаря Аня.

— Не е сигурно, че това е истинското й име.

Аня притеснено хапе устни.

— Измислено име — казва тя. — Това не е много. Нямаш ли нищо друго? Адрес или нещо подобно.

— Не, нямам. Единственото, което знам, е, че е била пациентка на Ерик Мария Барк в Каролинската университетска болница преди десет години, вероятно само за няколко месеца. Но провери в регистрите, не само обичайните, а и във всички останали. Има ли някоя Ева Блау, записана в университета? Ако си е купувала кола, трябва да фигурира в регистъра на транспортни средства… дали някога си е изкарвала виза, има ли карта за някоя библиотека… различни дружества, клубове за въздържатели, искам да провериш и регистъра за защитени самоличности, жертви на престъпления…

— Да, да, тръгвай вече — казва Аня, — за да мога да си върша работата.

 

 

Юна спира аудиокасетата, на която Пер Мюрберг, с характерната си смесица от спокойствие и енергия, чете романа на Фьодор Достоевски Престъпление и наказание. Той паркира колата до Лао Вай, азиатския вегетариански ресторант, който Диса все го кара да посетят. Хвърля поглед през прозореца и се впечатлява от аскетичната, проста красота на дървените мебели и липсата на излишни украшения в помещението.

Когато позвънява у Симоне, Ерик вече е там. Те се поздравяват и Юна обяснява накратко какво смята да направи.

— Ще разиграем отвличането, доколкото можем. Единствено ти, Симоне, наистина си била тук, когато се е случило.

Тя кима мрачно.

— Така че ти ще играеш себе си. Аз съм похитителят, а ти, Ерик, ще бъдеш Бенджамин.

— Добре — казва Ерик.

Юна поглежда часовника.

— Симоне, по кое време мислиш, че е станало влизането?

Тя се прокашля.

— Не съм сигурна… но вестникът още не беше дошъл… значи, преди пет. Когато ставах да пия вода, беше два часът… после лежах будна известно време… така че някъде между два и половина и пет.

— Добре, тогава нагласявам часовника на три и половина, за да имаме някакво средно време. Ще отключа вратата и ще се промъкна до Симоне в леглото, ще симулирам, че я инжектирам, и после ще отида в стаята на Бенджамин — това си ти, Ерик — и там инжектирам теб и започвам да те влача вън от стаята, по коридора и през външната врата. По-тежък си от сина си, затова ще компенсираме времето с някоя и друга минута. Симоне, опитай се да се движиш по същия начин както тогава. Легни в същата позиция по същото време. Искам да знам какво си видяла, точно какво си могла да видиш или просто да усетиш.

Симоне кима с бледо лице.

— Благодаря — прошепва. — Благодаря, че правиш това.

Юна я поглежда с леденосивите си очи:

— Ще намерим Бенджамин.

Симоне бързо прокарва ръка по челото си:

— Отивам в спалнята — дрезгаво казва тя и гледа как Юна излиза от апартамента с ключовете в ръка.

Тя лежи под завивките, когато Юна влиза. Той се движи бързо към нея, не тича, но е целеустремен. Симоне изпитва гъдел, когато той вдига ръката й и се преструва, че я инжектира. Срещайки погледа на Юна, който стои наведен над нея, тя си спомня как се събуди от осезаемо убождане в ръката, как видя някой да се измъква през вратата и да тръгва към коридора. От самата мисъл мястото на убождането я засърбява неприятно. Когато вижда гърбът на Юна да изчезва, тя се изправя в леглото, разтърква ръката си и бавно става. Излиза в коридора, присвива очи към стаята на Бенджамин и вижда Юна, наведен над леглото. Изведнъж просто изговаря думите, като че ли са кънтели в паметта й:

— Какво правите? Мога ли да вляза?

Тя продължава колебливо до шкафа в антрето. Тялото й си спомня как изгуби цялата си сила и падна. Краката й се подкосяват и тя си спомня как потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в черен вакуум, прекъсван от все по-кратки проблясъци. Тя се опира полуседнала на стената и вижда как Юна влачи Ерик за краката. Паметта възпроизвежда невъобразимото: как Бенджамин се опитваше да се задържи за рамката на вратата, как главата му се удари на прага и как се пресягаше към нея с все по-слаби движения на ръцете.

Когато Юна влачи Ерик покрай Симоне и погледите им се срещат, като че ли в коридора за съвсем кратко се появява фигура от дим или пара. Тя гледа лицето на Юна отдолу. То се сменя и за миг в съзнанието й проблясва обликът на похитителя. Едно лице в сянка и жълтата ръка около глезена на Бенджамин. Сърцето на Симоне бие силно, когато чува как Юна изтегля Ерик на стълбището и затваря вратата след себе си.

В апартамента се усеща неприятна атмосфера. Симоне не може да се отърси от чувството, че отново е била упоена; когато се изправя и чака да се върнат, тялото й е тромаво и схванато.

Юна влачи Ерик по издраскания мраморен под на площадката и същевременно търси с поглед, пробва различни ъгли и се надига, за да открие места, където може да е имало свидетели. Опитва се да разбере колко надолу по стълбите може да вижда и му хрумва, че в този момент някой всъщност би могъл да стои пет стъпала по-надолу, плътно до парапета, и да го наблюдава. Той продължава към асансьора. Подготвил се е и е отворил вратата. Когато леко се навежда, първо вижда лицето си в лъскавия обков на вратата и после плъзгащата се стена зад себе си. Юна вкарва лежащия Ерик в асансьора. През решетката вижда вратата вдясно, процепа за пощата с месинговата табелка с името, но в другата посока вижда само стена. Касата на вратата засенчва лампата на площадката. Вътре в асансьора Юна насочва поглед към голямото огледало, върти се на всички посоки, но не вижда нищо. Прозорецът на стълбището през цялото време остава скрит. Не забелязва нищо ново, поглеждайки през рамо. Но изведнъж вижда нещо неочаквано. Под определен ъгъл, в малкото, поставено накриво огледало, се вижда право в блестящата шпионка на апартамента, който през цялото време е изглеждал скрит. Затваря вратата на асансьора и отбелязва, че малкото огледало все още му позволява да вижда вратата. Ако някой стои зад нея и гледа през ключалката, мисли той, този човек би могъл да види лицето ми съвсем ясно. Но ако си премести главата само пет сантиметра в някоя посока, видимостта веднага изчезва.

Когато стигат долу, Ерик става и Юна поглежда часовника.

— Осем минути — казва той.

Връщат се в апартамента. Симоне е в антрето, личи си, че досега е плакала.

— Имаше гумени ръкавици на ръцете — казва тя. — Жълти гумени ръкавици.

— Сигурна ли си? — пита Ерик.

— Да.

— Тогава няма смисъл да търсим отпечатъци — заявява Юна.

— Какво ще правим? — пита тя.

— Полицията вече е говорила със съседите — мрачно казва Ерик, докато Симоне бърше боклуци и прах от гърба му.

Юна изважда лист хартия.

— Да, имам списъка на хората, с които са говорили. Естествено, са се концентрирали на този етаж и апартаментите на долния. Има пет души, с които още не са разговаряли, и един, който…

Той преглежда списъка и вижда, че апартаментът по диагонал на асансьора е задраскан. Това беше вратата, която видя в двете огледала.

— Един апартамент е изцяло зачеркнат — казва Юна. — Това е този от другата страна на асансьора.

— Те бяха на почивка — казва Симоне. — Още ги няма. Шест седмици в Тайланд.

Юна ги поглежда сериозно.

— Време е да разпитаме съседите — кратко казва той.

На вратата с пълна видимост в огледалата на асансьора пише Розенлунд. Апартаментът, който полицаите, провели разпитите, са пренебрегнали, защото собствениците са отсъствали.

Юна се навежда и наднича през процепа за пощата. На изтривалката не се вижда поща или рекламни материали. Изведнъж той чува слаб звук от вътрешността на апартамента. От съседната стая една котка се промъква в антрето. Котката спира рязко и очакващо поглежда Юна, който наднича вътре.

— Никой не оставя котка за шест седмици — бавно изрича Юна сам на себе си.

Котката е заела бдителна поза и слуша.

— Не изглеждаш умряла от глад — казва Юна на животното.

Котката се прозява широко, скача на един стол в антрето и се свива на кравай.

Първият, с когото Юна ще говори, е съпругът на Алис Францен. Когато полицията е звъняла предишния път, само тя е отворила. Семейство Францен живеят на същия етаж като Симоне и Ерик. Апартаментът срещу асансьора е техен.

Юна позвънява и чака. За момент се сеща как като дете е обикалял да продава значки на фондация за помощ на деца и понякога е носил картонена касичка на лутеранската църква. Чувството на отчуждение, преди да надникнеш в чужд дом, и нежеланието в очите на хората, които отваряха вратите си.

Той отново звъни. Отваря жена около трийсетте. Тя го гледа с очакващо и недоверчиво изражение, напомнящо за котката в празния апартамент.

— Да?

— Казвам се Юна Лина — казва той и показва легитимацията си. — Бих искал да разговарям със съпруга ви.

Тя хвърля поглед зад рамото си и пита:

— Първо искам да знам за какво става въпрос. Той е доста зает.

— Става дума за нощта срещу събота, дванайсети декември.

— Но вие вече питахте за това — раздразнено казва жената.

Юна бързо поглежда листа в ръката си.

— Тук пише, че полицията е разговаряла с вас, но не и със съпруга ви.

Жената въздиша навъсено.

— Не знам дали той има време — казва тя.

Юна се усмихва.

— Ще отнеме само няколко минути, обещавам.

Жената вдига рамене и после се провиква навътре в апартамента:

— Тобиас! Полицията е тук!

След малко се появява мъж с кърпа около кръста. Кожата му изглежда силно загоряла.

— Здравейте — казва той на Юна. — Печах се…

— Звучи приятно — отбелязва Юна.

— Не особено — отговаря Тобиас Францен. — Черният ми дроб страда от недостиг на определен ензим. Обречен съм на солариум по два часа на ден.

— Това вече е друго — сухо казва Юна.

— Искахте да питате нещо?

— Искам да знам дали сте чули или видели нещо необичайно през нощта срещу събота, дванайсети декември.

Тобиас се почесва по гърдите. По загорялата му кожа остават бели черти от ноктите му.

— Да видим, да, тогава беше. Съжалявам, но наистина не мога да си спомня нищо особено. Просто не се сещам.

— Добре, много благодаря — казва Юна и навежда глава.

Тобиас се протяга към дръжката, за да затвори вратата.

— Само още нещо.

Юна кима към празния апартамент.

— Това семейство, Розенлунд — започва той.

— Много са симпатични — усмихва се Тобиас и потръпва. — Не съм ги виждал от известно време.

— Да, на почивка са. Знаете ли дали имат чистачка, или нещо подобно?

Тобиас поклаща глава. Побледнял е под загара и трепери от студ.

— Съжалявам, нямам представа.

— Благодаря — казва Юна и вижда как Тобиас Францен затваря външната врата.

Той минава към следващото име в списъка: Ярл Хамар, на етажа под Ерик и Симоне. Пенсионер, който не си е бил вкъщи, когато полицията е звъняла.

Ярл Хамар е слаб мъж, който очевидно страда от болестта на Паркинсон. Облечен е спретнато, с жилетка и шалче около врата.

— Криминална полиция — повтаря Хамар с дрезгав, почти беззвучен глас и оглежда Юна със замъглен от перде поглед. — Какво иска от мен криминалната полиция?

— Искам само да ви задам един въпрос — казва Юна. — Случайно да сте забелязали нещо необичайно в сградата през нощта срещу събота на дванайсети декември?

Ярл Хамар накланя глава и затваря очи. След малко ги отваря отново и клати глава.

— Взимам лекарства и от тях сънят ми е много дълбок — казва той.

Юна мярка една жена зад Ярл Хамар.

— А съпругата ви? — пита той. — Може ли да говоря с нея?

Ярл Хамар се усмихва накриво.

— Съпругата ми Солвейг беше прекрасна жена. Но за съжаление е под земята, почина преди почти трийсет години.

Слабият мъж се обръща и вдига треперещата си ръка към една тъмна фигура навътре в апартамента:

— Това е Анабела. Тя ми помага с чистене и такива работи. За съжаление не говори шведски, но иначе е безупречна.

Когато чува името си, сенчестата фигура излиза на светло. Анабела изглежда е от Перу, около двайсетгодишна, много ниска, с големи белези от шарка по лицето и небрежно вързана коса.

— Анабела — благо казва Юна. — Soy comisario de policia, Joona Lina.

— Buenos dias — фъфлещо отговаря тя и го гледа с черните си очи.

— Tu limpias mas departamentos aqui? En este edificio?

Тя кима, потвърждава, че чисти и други апартаменти в тази сграда.

— Que otros? — пита Юна. — Кои други?

— Espera un momento — казва Анабела и се замисля за момент, преди да започне да брои на пръсти: — El piso de Lagerberg, Franzen, Gerdman, Rosenlund, el piso de Johansson tambien.

— Розенлунд — казва Юна. — Rosenlund es la familia con un gato, no es verdad?

Анабела се усмихва и кима. Тя чисти апартамента с котката.

— Y muchas flores — добавя тя.

— Много цветя — казва Юна и я вижда как кима.

Юна пита сериозно дали е забелязала нещо особено преди четири нощи, когато Бенджамин изчезна:

— Notabas alguna cosa especial hace cuatros dias? De noche…

Лицето на Анабела застива.

— No — бързо казва тя и се опитва да се оттегли обратно в апартамента на Ярл Хамар.

— De verdad — казва Юна. — Espero que digas la verdad, Anabella. Очаквам, че казваш истината. — Той повтаря, че е много важно, че става дума за едно изчезнало дете.

Ярл Хамар, който през цялото време е стоял и слушал, вдига силно треперещи ръце и казва с немощния си дрезгав глас:

— Трябва да си мил с Анабела, тя е много добро момиче.

— Трябва да ми разкаже какво е видяла — обяснява Юна мрачно и отново се обръща към Анабела: — La verdad, por favor.

Ярл Хамар изглежда безпомощен, когато няколко големи сълзи падат от тъмните, лъскави очи на Анабела.

— Perdon — прошепва тя. — Perdon, seňor.

— Не бъди тъжна, Анабела — казва Ярл Хамар и маха на Юна. — Влезте, не мога да я оставя да стои на стълбите и да плаче.

Те влизат и тримата сядат на лъскавата маса за хранене на Ярл Хамар, който изважда кутия с джинджифилови курабийки, докато Анабела тихо разказва, че няма къде да живее, че е бездомна от три месеца, но успява да се скрие във входа или в мазетата на хората, у които чисти. Когато получила ключовете от апартамента на Розенлунд, за да се грижи за цветята и котката, най-после могла да поддържа личната си хигиена и да спи спокойно. Тя повтаря отново и отново, че не е взела нищо, че не е крадла, не е взимала храна, не е пипала нищо и не ляга в леглата на семейство Розенлунд, а спи на килима в кухнята.

После Анабела поглежда Юна сериозно и казва, че спи много леко, че е така от малка, когато се е грижила за по-малките си братя и сестри. Нощта срещу събота е чула звук от стълбището и се уплашила, събрала нещата си, промъкнала се до външната врата и погледнала през шпионката.

Вратата на асансьора била отворена — казва тя, — но не е видяла нищо. Изведнъж се чули звуци, стенания и бавни стъпки, като че ли възрастен, тежък човек се придвижва.

— Но нямаше гласове?

Тя поклаща глава.

— Sombras.

Анабела се опитва да опише, че е видяла движещи се сенки по пода. Юна кима и пита:

— Какво видя в огледалото? Que viste en el espejo?

— В огледалото ли?

— Могла си да виждаш вътре в асансьора, Анабела — казва Юна.

Анабела се замисля, след което бавно казва, че е видяла една жълта ръка.

— И после — добавя тя, — след малко видях лицето й.

— Жена ли беше?

— Si, una mujer. Да, жена беше.

Анабела обяснява, че жената била с качулка, която хвърляла сянка върху лицето й, но за миг е видяла бузата и устата й.

— Sin duda era una mujer — повтаря Анабела. — Без съмнение беше жена.

— Каква възраст беше?

Тя клати глава. Не знае.

— Млада като теб ли беше?

— Tal vez. Може би.

— Или малко по-възрастна?

Тя кима, но после казва, че не знае, че е видяла жената само за секунди и че лицето всъщност е било скрито.

— Y la boca de la senora? — показва Юна. — Как изглеждаше устата на жената?

— Доволна.

— Доволна ли изглеждаше?

— Si. Contenta.

Юна не успява да получи описание, разпитва за детайли, обръща въпросите, прави предложения, но е очевидно, че Анабела е описала всичко, което знае. Той благодари и на двамата за помощта.

Качвайки се по стълбите, Юна се обажда на Аня. Тя отговаря веднага.

— Аня Ларшон, Държавна криминална полиция.

— Аня, откри ли вече нещо за Ева Блау?

— Работя по въпроса, но ти непрекъснато се обаждаш и ми пречиш.

— Извинявай, но е спешно.

— Знам, знам. Но в момента не мога да ти кажа нищо.

— Добре, обади се веднага щом…

— Престани да ми натякваш — прекъсва го тя и затваря.