Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА XCII
ЖИВИ ПОГРЕБАНИ

Не се изненадах. По виковете „Мулато Мико“ и по гласа му, който все още помнех, бях разбрал, че той е пристигнал. С ужас очаквах появата му. Но сега, колкото и странно да изглежда, аз го гледах с чувство, сродно на радост. Радвах се при вида на тези три черни пера, които се полюшваха над смръщеното чело.

В първия миг не забелязах нито ядовитите му гримаси, нито злобното тържество, което святкаше в очите му. Единствено ме интересуваха щраусовите пера — към тях бяха отправени мислите ми. Те се намираха на главата на мулата-вожд: това разбулваше една цяла тайна — несправедливите съмнения бяха изтръгнати от сърцето ми. Моят спасител, героят, от когото се възхищавах, ми бе останал верен — Оцеола ми бе верен!

В този миг на радост почти бях забравил страшното положение, в което се намирах. Скоро гласът на мулата ме изтръгна от мислите и ми напомни за надвисналата гибел.

— Карахо[1]! — извика той със злобна радост. — Al fin venganza (Най-после отмъщение!) И двамата, белият и черният, господарят и робът, моят млад тиран и моят съперник! Ха, ха, ха! Мене връзвахте за дърво — продължи той, като избухна в жесток смях, — мене искахте жив да изгорите. Но сега дойде вашият ред. Тука има много дървета. Ще ви покажа по-хубаво нещо. Карамба (дявол да го вземе), да, много по-хубаво! Понякога вързаните пленници бягат, ха, ха, ха! Преди да изгорите, ще ви покажа нещо. Хей там — извика той, като направи знак на един от хората си да се приближи. — Развържи им ръцете! Дигни ги да гледат към лагера! Basta, basta (стига). А сега ти, бял негоднико, ти, черен негоднико, вижте! Какво виждате там?

При тези нареждания неколцина от хората на мулата измъкнаха коловете, за които бяха завързани ръцете ни. Повдигнаха ни да седнем и извъртяха телата ни така, че да гледаме към лагера. Бе посред бял ден — слънцето блестеше ярко в небето. При силната светлина всеки предмет се виждаше съвсем ясно — палатките, конете, пъстрата тълпа хора. Но не тях гледахме — погледите ни бяха приковани върху две човешки фигури — върху сестра ми и Вайола.

Те бяха близко една до друга — така както ги видях по-рано. Вайола седеше с клюмнала глава, а главата на Вирджиния почиваше на скута й. Разрошените им коси висяха в безпорядък. Черните плитки на негърката се смесваха със златните къдри на господарката й. Пазеха ги постовете и изглежда не знаеха, че и ние сме там. Изпратиха човек да им съобщи.

Когато пратеникът отиде при тях, видяхме как и двете трепнаха и отправиха търсещ поглед. В следния миг очите им се спряха върху нас. Сърцераздирателен вик извести, че са ни познали. Те изпищяха едновременно. Чух гласа на Вирджиния да произнася името ми. Аз извиках в отговор. Тя скочи на крака като обезумяла, размаха ръце и се опита да се втурне към мене. Пазачите я хванаха и грубо я повлякоха назад. О, каква мъчителна гледка! Смъртта бих понесъл по-лесно. Не ни позволиха да гледаме повече към тях. Неочаквано ни бутнаха отново по гръб и приковаха китките ни към земята. Лежахме както преди.

Не ни оставиха да се измъчваме само с мислите си. Чудовището продължаваше да стои надвесено над нас, подиграваше ни злобно и подмяташе долни думи за сестра ми и Вайола. О! Какъв непоносим ужас! Разтопено олово да наливаха в ушите ни, пак не бихме се измъчвали толкова много.

Почувствувахме облекчение, когато мулатът престана да ни говори и започна да ръководи приготовленията за нашите мъчения. Знаехме, че съдбоносният край наближава. Самият той го каза, докато даваше нареждания. Бяха ни обещали ужасна смърт, но ние още не знаехме каква ще бъде тя. Скоро узнахме. Видяхме неколцина да се приближават към нас с лопати и търнокопи в ръце. Бяха негри, работници от плантацията, които умеят да си служат с такива сечива.

Те спряха наблизо и започнаха да копаят. Боже мой! Живи ли ще ни погребват?

Това бе първата ми мисъл и в такъв случай смъртта, която ни очакваше, бе ужасна. Но и този път не отгатнах. Бяха решили да понесем друга, още по-ужасна съдба. Мъжете работеха безмълвно и тържествено като гробари. Мулатът ги ръководеше. Той бе в повишено настроение. От време на време ни подвикваше подигравателно и се хвалеше, че умело ще изпълни ролята си на палач.

Жените и диваците бойци се тълпяха наоколо и се смееха на шегите му или пък сами отправяха подигравки, при които всички избухваха в крясъци и демоничен смях. Струваше ни се, че се намираме в ада, сред тълпа от кикотещи се дяволи, които се наслаждават на нашите мъки.

Забелязахме, че неколцина от мъжете бяха семиноли. Те бяха индианци, но с по-тъмен цвят на кожата — почти черни. Принадлежаха на племето ямаси — раса, покорена от семинолите и частично претопена от тях. Но повечето от хората бяха черни негри, самбо и мулати, потомци на испанските марони[2] или „бегълци“ от американските плантации. Броят на бегълците бе доста голям. Чух някои от тях да говорят английски. Сигурно сред пъстрата тълпа е имало и от моите роби, макар че никой от тях не се приближи. А аз виждах лицата само на тия, които се надвесваха над нас.

След около половин час копачите свършиха работата си. Извадиха коловете, към които бяхме привързани, и ни замъкнаха при изкопите. Веднага щом ни вдигнаха, аз обърнах очи към лагера, но сестра ми не бе там. Вайола също я нямаше. Бяха ги прибрали в палатките или ги бяха завели зад храстите.

Доволен бях, че ги няма. Щяха да им спестят ужасната сцена макар да не вярвах, че чудовището ги е закарало на друго място, за да не гледат.

Пред нас, изкопани дълбоко в земята, зееха две черни дупки. Не бяха гробове или ако бяха гробове, то нямаха намерение да ни погребват в легнало положение.

Формата им бе необикновена, така както бе необикновена целта, за която ги бяха приготвили.

Скоро щяхме да узнаем предназначението им.

Заведоха ни до края на дупките, сграбчиха ни за раменете и ни блъснаха вътре. Те бяха достатъчно дълбоки и ни стигаха до брадите, когато се изправихме в тях. После нахвърлиха пръст и я утъпкаха около нас. Нахвърлиха още пръст, докато се закриха раменете ни и само главите ни останаха да стърчат над земята.

Положението беше смешно и ние може би щяхме да се смеем, ако не се намирахме в собствените си гробове.

То предизвика бурен смях сред демоничните зрители.

А после? Това ли бе краят на цялата работа? Дали щяха да ни оставят да загинем така, мъчително бавно, от глад и жажда, докато времето сложи край на съществованието ни? О, какви дълги часове на мъка ни очакваха!

Дълги дни на жестоки мъчения щяха да изминат, преди да ни напусне последната искрица живот, дни на ужас и… Но не! Те не бяха свършили с мъченията!

Не! Смъртта, която си бяхме въобразили, че ни е отредена, изглеждаше твърде лека за чудовището-мулат. Изворът на неговата омраза не беше се изчерпал. Той беше приготвил други, още по-непоносими мъчения.

— Карахо! Добре! — извика той, докато се възхищаваше от изобретението си. — По-добре така, отколкото вързани на дърво! Няма опасност от бягство! Карахо, не! Донесете огън!

Донесете огън! Огън значи щеше да бъде последното мъчение. Чухме страхотната дума. От огън щяхме да умрем!

Ужасът ни бе стигнал връхната си точка. Повече не можеше да се ужасим, дори когато видяхме да носят съчки и да ги поставят в кръг около главите ни, дори когато видяхме, че запалиха сухите дърва, дори когато червеният пламък избухна и се разгоря, когато почувствахме жестокия зной по главите си, които скоро щяха да се овъглят като пръчките.

Не, повече не можехме да страдаме. Агонията ни бе непоносима. Ние мечтаехме смъртта да ни спаси. Единственото нещо, което успя да увеличи болките ни, бяха виковете, които се чуваха от другия край на лагера. Даже в тези тежки часове можахме да разпознаем гласовете на сестра ми и Вайола. Безмилостното чудовище ги бе довело, за да бъдат свидетели на нашата екзекуция! Ние не ги видяхме, но дивите им вопли показваха, че присъстват на страхотната сцена. Огънят ставаше все по-силен и по-силен, все по-близко и по-близко лижеха пламъците. Чувах как от допира с огъня косата ми се пърлеше и пращеше.

Зави ми се свят. Дърветата пред мене започнаха да се люлеят, земята да се върти. Струваше ми се, че главата ми ще се пръсне от болка. Чувствата ми ме напуснаха.

Бележки

[1] Карахо — испанска ругатня. Б.пр.

[2] Марони — избягали роби, в Западните Индий и Гвиана, активно подпомагали въстанията на робите. Б.пр.