Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА XLV
ДВА ДУЕЛА В ЕДИН ДЕН

Може би в този миг щях да сляза от дървото, но омаломощен от чувството на щастие, аз не можех да се помръдна от мястото си. Стрелата бе извадена от гърдите ми, без нейната отрова да остави следа. Кръвта приятно се разливаше по жилите ми. Сърцето ми биеше бодро и свободно. Душата ми тържествуваше. Идваше ми да викам от щастие.

С усилие запазих мълчание, за да дочакам развръзката, тъй като виждах, че драмата още не е свършила.

— Любовница, я виж ти! — възкликна презрително гордата красавица. — Значи такава била целта на вашето предложение за приятелство! Нещастнико, за каква ме мислите? За лагерна блудница или за леконравна жена от племето ямаси. Знайте, сър, не ви отстъпвам по кръв и произход. И макар вашите бледолики приятели да заграбиха наследството ми, има неща, които нито вие, нито те могат да ми отнемат — честта на моето име. Любовница, виж го ти! Глупак! Аз не бих станала дори ваша съпруга. Предпочела бих да скитам гола и боса из дивите гори и да се храня с жълъдите на дъба, отколкото да се продам на вас! Предпочела бих смелият ми брат да прекара във вериги целия си живот, отколкото да го откупя на такава цена. О! Ако той беше тук, ако той бе свидетел на тази гнусна обида! Нещастнико, той щеше да ви повали като тръстика на земята.

Нейният поглед, нейното твърдо и безстрашно държание — всичко ми напомняше за Оцеола, когато той говореше пред съвета. Маюми бе достойна негова сестра.

Самозваният любовник се сви под унищожителните упреци и известно време стоя смутен и жалък.

Имаше защо да се чувствува унижен: той бе направил предложение, което бе посрещнато с насмешка, преживял бе разочарование, а намеренията му бяха осуетени.

Може би само миг преди това той щеше да съумее да подтисне яда си и да остави девойката да си отиде, без да й попречи, но нейните презрителни думи бяха събудили у него някакво безразсъдство. Вероятно едва в този миг той бе решил да постигне насила това, което желае.

Не допусках, че е имал такива намерения, преди да дойде на срещата. Макар да бе известен като развратник, адютантът Скот не бе човекът, който би се впуснал в такава опасна авантюра. Той бе суетен и надут, но му липсваше безразсъдната смелост на похитителя. Едва след като думите на индианската девойка го ужилиха, той бе решил да отиде до крайност.

Маюми му обърна гръб и се отдалечи.

— Не бързай толкова — извика той, като се втурна и я сграбчи за китката, — не бързай толкова, моя мургава красавице! Не мисли, че така лесно можеш да ме отхвърлиш! От месеци те следя и кълна се в бог Феб, че ще те накарам да платиш за неискрените усмивки, с които ме даряваше. Не се опитвай да се съпротивяваш! Тук сме сами и преди да се разделим, аз ще…

Повече не слушах. Бързо напуснах скривалището си — слязох от дървото и се спуснах да й помогна. Но друг ме изпревари.

Хай-Юа се втурна към него със свиреп блясък в очите и с див лудешки смях. В протегнатата си ръка тя държеше гърмящата змия, чиято глава бе проточена напред. Влечугото се поклащаше насам-нататък, което означаваше, че е разярено и е готово за нападение. От време на време се чуваше съскане и зловещият шум, който издаваше с опашката си.

Следващия миг лудата бе лице с лице със злополучния похитител, който изненадан от нейното появяване, пусна девойката, отстъпи назад и изумен, вторачи поглед в странната жена, която се появи пред него.

— Хо, хо! — крещеше лудата, като се приближаваше. — Неговият син, неговият син! Хо! Сигурна съм, че и той е неверен като бащата, като онзи, който онеправда доверчивата Юа. Халуук! Настъпи часът! Луната е в същата четвъртина — също така рогата и зла — усмихва се на злодейството. Хо! Хо! Часът на престъплението е и час на отмъщението. Синът ще изкупи вината на бащата. О, Велик дух, искам отмъщение! Чита мико, да отмъстим!

Произнасяйки тези думи, тя скочи и протегна змията напред, сякаш искаше да й даде възможност да клъвне ужасения адютант.

Подтикван от инстинкта за самосъхранение, той машинално извади сабята си и изкрещя:

— Вещице, ако направиш още една крачка, ще те промуша! Назад! Махай се или ще свърша с тебе!

Решителният му тон показваше, че говори сериозно, но лудата не обърна внимание на предупреждението. Тя продължи да се приближава към него, въпреки че вече се намираше в обсега на лъскавото острие, което я застрашаваше.

В този миг се намерих при тях. Бях се втурнал с извадена сабя, за да предотвратя съдбоносния удар, който можеше да бъде нанесен всеки миг. Исках да спася Хай-Юа, която безразсъдно излагаше живота си на опасност.

По всяка вероятност нямаше да успея, ако той не бе забавил удара си.

Ужасен от зловещия вид на жената, която бе го нападнала, или може би уплашен, че тя ще хвърли змията върху него, адютантът отстъпваше назад, обзет от непреодолим страх.

Като направи така една-две крачки, той се намери на брега на езерото, който бе осеян с камъни, препъна се в един от тях, изгуби равновесие и падна с плясък във водата. На това място езерото беше дълбоко и адютантът изчезна във водата. Може би това спаси живота му. В следващия миг той отново се появи на повърхността и бързо се изкачи на брега.

Той все още държеше сабята си в ръка и разярен се втурна към мястото, където стоеше Хай-Юа. Гневните му проклятия показваха, че бе решил да я посече.

Но сабята му не срещна мекото незащитено тяло на жената, нито на влечугото — то се удари в стоманено острие, твърдо и бляскаво като неговото.

Аз вече се бях спуснал между него и жертвата му и бях успял да попреча на Хай-Юа да си отмъсти. Нападателят се приближи, но заслепен от бяс или по-скоро от водата, която се стичаше по лицето му, той не ме видя. Изглежда откри моето присъствие едва когато сабите ни издрънчаха.

Последва миг на мълчание.

— Вие, Рандолф? — възкликна най-после адютантът изненадан.

— Да, лейтенант Скот. Извинете, че се натрапвам, но когато вашият нежен любовен разговор изведнъж се превърна в разпра, реших, че е мой дълг да се намеся.

— Вие сте подслушвал? Чул сте всичко? Откъде накъде, сър, ще ме следите и ще се месите в работите ми?

— Право и задължение на всички хора е да защитават слабите и невинните от намеренията на така наречените Сини бради[1], а вие изглежда сте един от тях.

— Кълна се, че ще съжалявате за тези думи!

— Сега или може би друг път?

— Когато пожелаете!

— Няма по-подходящо време от този момент. Да започваме!

Не си казахме ни дума повече. След миг сабите ни звънтяха в свирепа борба.

Дуелът трая кратко време. След третото или четвъртото нападение промуших противника си в дясното рамо и го обезвредих. Сабята му издрънча върху камъните.

— Раниха ме! — извика той. — Обезоръжен съм — добави, като посочи към падналата сабя — Достатъчно, сър! Удовлетворен съм!

— Но аз не съм и няма да бъда удовлетворен, докато не коленичите върху камъните и не поискате извинение от девойката, която грубо оскърбихте.

— Никога — извика той, — никога! — като изрече тези думи, с които, предполагам, искаше да докаже колко е решителен и смел, адютантът се обърна внезапно и за моя най-голяма изненада избяга от полесражението.

Втурнах се след него и скоро го настигнах. Можех да го пробода в гърба, ако бях кръвожаден, но вместо това се задоволих да го ритна с крак по мястото, което Галахър би нарекъл „задните части“, и след този прощален поздрав го оставих да продължи своето срамно бягство.

Бележки

[1] Синя брада, според приказката на Ш. Перо, било едно същество със синя брада, което се заключвало в кулата си и качвало там телата на убитите си жени. Б.пр.