Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), 1875 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1879 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Колониален приключенски роман
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 56 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
OSCEOLA THE SEMINOLE
OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND
by Captain Mayne Reid
New York: Carleton, Publisher, Madison Square
London: S. low, Son & Co, 1877
Майн Рид
ОЦЕОЛА
РОМАН
Преведе от английски Владимир Филипов
Художник Петър Брайков
Редактор Лъчезар Мишев
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Иван Андреев
Коректори Христина Ден кова
Мина Дончева
Американска. IV издание.
ЛГ. V. Издателски номер 157.
Дадена за набор на 24.XII.78.
Подписана за печат на 16.II.79
Излязла от печат на 25.III.79 г.
Формат 16/70/100.
Печатни коли 21.
Издателски коли 27.
Цена 2,40 лв.
ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8
Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.
| Оцеола | |
| Osceola the Seminole | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Първо издание | 1859 г. |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.
Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.
Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.
Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.
Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.
Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.
На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.
Издания на български език
- „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
- „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
- „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
- „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.
Екранизации
- Оцеола – филм на ГДР от 1971 г., с участието на Гойко Митич
Източници
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
- „Оцеола“
- ((en)) „Оцеола“ в Project Gutenberg
| |||||
ГЛАВА LXIV
БАНКЕТ СЪС ЗЛОПОЛУЧЕН КРАЙ
Тъй като служебният дълг ми повеляваше, направих доклад за сцената, на която неволно бях станал свидетел. Той предизвика оживление във форта. Веднага изпратиха един отряд на местопроизшествието, на който бях назначен за водач.
Това беше истинска глупост. Търсенето се оказа безрезултатно, нещо, което всеки можеше да предвиди. Разбира се, намерихме мястото и труповете, с които вълците бяха пирували, но не открихме жив индианец. Дори не можахме да открием по коя пътека са се оттеглили. Отрядът се състоеше от неколкостотин души — всъщност почти целия гарнизон на форта. Ако бяхме по-малко на брой, по всяка вероятност щяхме да се натъкнем на неприятеля.
Смъртта на Оматла бе най-сериозното произшествие до този миг; във всеки случай с най-важни последствия. Оматла бе провъзгласен за крал от белите. Убивайки го, индианците показаха презрението си към властта, която го бе короновала, а така също и решението си да се противопоставят на всички подобни вмешателства. Оматла бе под прякото покровителство на белите вождове, обезпечен с обещание, а така също и с договор. Затова неговото убийство представляваше удар срещу покровителите му. Правителството трябваше да отмъсти за смъртта му.
Но произшествието имаше по-голямо значение за индианците, особено за хората на Оматла. Ужасени от примера и уплашени от възможността за подобни отмъщения, насочени срещу тях, мнозина от племето на Оматла — помощник-вождове и бойци, изоставиха съюзниците си и се присъединиха към патриотите. Други племена, които досега се колебаеха, подтиквани от същите съображения заявиха, че са съгласни с волята на целия народ и вдигнаха оръжие, без повече да се колебаят.
Смъртта на Оматла бе не само сурово наказание, но и отличен политически ход от страна на враждебно настроените индианци. Този ход потвърждаваше големите способности на човека, който го бе замислил и изпълнил.
Оцеола се бе заклел да отмъсти и Оматла бе първата му жертва. Скоро падна и втората. Не мина дълго време и трагичната смърт на предателя бе затъмнена от друго, още по-вълнуващо и значително събитие. Едно от главните действащи лица в тази драма изчезна от сцената.
Като се върнахме във форта, се установи, че припасите бързо намаляват. Наличните не можеха да изхранят такава голяма войскова част — дълго време щеше да мине, преди във форт Кинг да пристигнат нови припаси. Щяхме да станем жертва на обичайната непредвидливост на правителствата, непривикнали на военни действия. Дажбите станаха толкова малки, че почти гладувахме. По всичко изглеждаше, че скоро и това няма да имаме и че ни очаква едва ли не гладна смърт.
Положението беше критично. Точно тогава главнокомандващият се прояви като голям патриот. Освен високия си военен пост генерал Клинч бе също и гражданин на Флорида — едър собственик и плантатор. Богатата му плантация се намираше недалеч от форт Кинг. Стотици акри царевица зрееше по неговата земя. Без да се бави, генералът отреди царевицата да бъде разделена на войниците. Но вместо да прекарат припасите при войските, направиха тъкмо обратното — войските бяха откарани при храната, която трябваше да бъде обрана, преди да се изяде. По такъв начин четири пети от войската, която и без това не беше многобройна, бе изтеглена от форта, оставяйки зад себе си доста слаб гарнизон. На плантацията построиха набързо ново укрепление, наречено форт Дрейн.
Явиха се злонамерени хора, които подмятаха, че в този случай добрият генерал бил подтикван не само от патриотизъм. Разправяха, че „чичо Сам“ — познат като платежоспособен и щедър купувач, бил поканен да плати доста добра цена за царевицата на генерала. Освен това, докато армията лагеруваше на плантацията му, той нямаше защо да се страхува от нападение на индианците. Може би това бяха само подмятания на шегаджиите от лагера.
Аз не получих заповед да тръгна за плантацията. Генералът не ме обичаше и затова вече не бях офицер от щаба му. Службата ми ме задържа във форт Кинг, където остана и правителственият пълномощник.
Ден след ден спокойно минаха няколко седмици. Редките посещения, които правехме на лагера Дрейн, разнообразяваха скучния ни гарнизонен живот. Но те бяха много редки. Фортът бе толкова отслабен, че ние не биваше да се отдалечаваме много от него — индианците бяха на бойна нога. Открихме следи край поста, които показваха, че те са идвали наблизо до форта. Човек не може да отиде на лов или на разходка до близката гора — единствените развлечения за служещите в крайграничните войски — без да се изложи на опасност.
Забелязах, че в този период пълномощникът бе много предпазлив, когато излизаше или се прибираше. Той рядко напускаше укреплението и никога не отиваше по-далеч от постовете. Винаги когато отправяше поглед към гората или към далечната савана, по лицето му минаваше сянка на безпокойство, сякаш се опасяваше от нещо. Това бе след смъртта на предателя-вожд. Пълномощникът бе чул клетвата на Оцеола да убие Оматла. Може би бе разбрал, че клетвата се отнасяше и до него. Може би го мъчеше някакво предчувствие.
Дойде Коледа. По това време хората навсякъде се веселят — сред ледените планини на Севера, по топлите равнини на тропика, на палубата на корабите, сред стените на укрепленията, та дори и в затвора. Крайграничният пост не прави изключение от общото правило. И форт Кинг стана място на дълги празненства. Войниците бяха освободени от занятията и само постовете изпълняваха службата си. Коледа мина наистина весело с помощта на храната, която успяха да намерят и с подкрепата на изобилни дажби „мононгахела“[1].
Търговците, които пътуват с американските армии, са обикновено преуспяващи авантюристи. Разточителните офицери, които купуват с пари или на кредит, често по време на празниците са техни другари и желани събеседници. Такъв бе и търговецът от форт Кинг.
На един от тези празнични дни търговецът бе устроил богата вечеря, каквато никой във форта не можеше да даде. Офицерите бяха поканени; правителственият пълномощник бе почетният гост.
Банкетът се състоя в дома на търговеца, който, както споменах, се намираше извън укреплението, на неколкостотин ярда от него, близо до гората. Вечерята бе свършила и повечето от офицерите се бяха върнали във форта, където имаха намерение да продължат да пият и да пушат. Пълномощникът с пет-шестима други офицери и цивилни гости бе останал, за да се наслади на още една-две чаши вино под гостоприемния покрив на дома, където беше вечерял.
Аз бях между онези, които се прибраха във форта.
Едва бяхме се настанили по местата си, когато ни изненада остър пукот. Ясно бе, че стреляха пушки. В същия миг се чу див вик, който лесно можеше да бъде различен от виковете на цивилизованите хора — бойният вик на индианците.
Нямаше нужда да ни съобщават какво означава тази врява. Врагът се намираше наблизо. Стори ми се, че е нападнат самият форт.
Втурнахме се навън, като всеки от нас се въоръжи с каквото му попадна под ръка.
Но не фортът бе нападнат. Като погледнахме зад оградата, видяхме, че къщата на търговеца бе обградена от група индианци в пълно бойно облекло — нашарени и украсени с пера. Те се движеха бързо, притичваха от място на място, размахвайки оръжието си и крещяха своето „йо-хо-ехи“.
От време на време се чуваха случайни изстрели, когато злокобните пушки на нападателите се насочваха към някоя жертва, която се опитваше да избяга. Портите на форта стояха широко отворени и войниците, които се разхождаха навън, се втурнаха в укреплението с викове на ужас.
Къщата на търговеца бе извън обсега на нашите мускети. Постовете и неколцина други, които по една случайност имаха пушки, дадоха няколко изстрела, но куршумите им не достигнаха индианците.
Артилеристите бързо изтичаха до топовете, но установиха, че конюшните — няколко солидни дървени къщи, се намираха точно на реда на къщата на търговеца и предпазваха врага от техния огън.
Внезапно виковете престанаха. Тъмните фигури на индианците се оттеглиха към гората.
Няколко секунди по-късно те се скриха сред дърветата — изчезвайки сякаш магически от погледите ни.
Офицерът, който командваше форта — човек с нерешителен характер, събра гарнизона и се осмели да го поведе на поход. Но не отидохме по-далеч от къщата на търговеца, където видяхме ужасна гледка.
Търговецът, двама млади офицери, няколко войници и цивилни лежаха мъртви на пода: всеки един от тях имаше по няколко рани.
От всички най-много биеше на очи трупът на правителствения пълномощник. Той лежеше по гръб. Лицето му бе покрито със съсирена кръв, а униформата му бе разкъсана и окървавена. В тялото му бяха изстреляни шестнадесет куршума. В лявата част на гърдите му имаше друга, по-ужасна рана, нанесена с нож, чието острие бе пронизало сърцето му.
И сам можех да се досетя кой бе нанесъл тази рана, дори без разказа на един жив очевидец. Една негърка — готвачка, която се бе потулила зад шкафа, сега излезе от скривалището си. Тя бе видяла всичко и познаваше Оцеола. Той ръководел нападението и последен напуснал полесражението. Негърката го видяла да нанася последния удар, преди да си тръгне — без съмнение, за да изпълни клетвата, която бе дал.
След кратко съвещание се реши да ги преследваме, което бе извършено с голяма предпазливост, но както и по-рано, преследването се оказа безплодно. Не можахме да открием следите на неприятеля.