Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА LXXXII
МЪРТВАТА ГОРА

Изнурени от дългата езда, моите другари скоро задрямаха. Само постовете стояха будни. Аз не можех нито да почивам, нито да спя. Мъката не ми даваше покой.

По-голямата част от нощта прекарах, като обикалях малкото езерце, което блещукаше сред просеката.

Струваше ми се, че разходката ме облекчава. Изглежда, че успокояваше възбудения ми дух и ме отвличаше от тежките размисли.

Сега ме занимаваше нова мисъл. Съжалявах, че не бях изпълнил намерението си и че не бях стрелял по вожда на убийците. Съжалявах, че не бях го убил на място, че чудовището бе избягало и сестра ми се намираше все още в негова власт, може би без никаква надежда за спасение. Обзет от тези мисли, аз винях ловците, че ме възпряха.

Сигурно двамата стари ловци нямаше да ми попречат, ако можеха да предвидят това, което се случи после. Но кой можеше да предвиди тревогата, предизвикана от изстрелите?

Двамината, които бяха стреляли, се намираха пак сред нас. Държанието им, така необикновено и тайнствено, бе породило съмнение в тяхната преданост. Появяването им — те се присъединиха към нас, докато напредвахме към лагера — бе посрещнато с буря от гневни заплахи. Някои дори казваха, че ще ги застрелят и вероятно щяха да изпълнят заплахата си, ако Спенс и Уилямс не бяха намерили незабавно обяснение.

Твърдяха, че се отделили от групата, преди да спрем, без да кажат как. Нищо не знаели за движението на разузнавачите. Не знаели, че индианците се намирали наблизо, загубили се в гората и стреляли за сигнал с надеждата, че ще им отвърнем. Потвърдиха, че срещнали трима души, които не били на коне, но решили, че са индианци и избягали от тях. После видели наблизо групата, познали ни и се присъединили към нас.

Повечето от присъстващите се задоволиха с това обяснение. Какви причини биха имали двамата — мислеха си те — да вдигнат неприятеля в тревога? Кой можеше да ги подозира в такова долно предателство?

Но не всички останаха доволни от обяснението. Чух стария Хикмън да шепти някакви странни думи на другаря си, като многозначително поглеждаше към „заблудилите се“.

— Отваряй си очите, Джим, и наблюдавай тези негодници. Нещо не е в ред.

Тъй като никой нямаше доказателства, за да ги обвини открито, Спенс и Уилямс бяха приети отново в нашите редове и сега спяха на земята редом с другите.

Те лежаха близо до водата. Докато се разхождах, минах няколко пъти край тях. В мрака едва различавах очертанията им. Необикновени чувства ме вълнуваха, когато поглеждах към тях, защото и аз споделях съмненията на Хикмън и Уедърфорд. Не можех да повярвам, че са се отклонили случайно. Подтиквани от някакви долни съображения, те бяха стреляли, за да предупредят индианците за приближаването ни.

След полунощ изгря луната. Нямаш е облаци. Когато луната се издигна над върховете на дърветата, тя обля полянката с поток от блестяща светлина.

Лунните лъчи събудиха спящите. Някои помислиха, че се е съмнало и се изправиха на крака. Едва след като погледнаха нагоре към небето, те разбраха, че са сбъркали.

Всички се събудиха от шума. Някои предложиха да продължим преследването при лунна светлина.

Предложението напълно отговаряше на моето желание, но старите ловци — нашите водачи, се възпротивиха и с право. Те твърдяха, че на открито можели да разчитат следи, но в гората лунната светлина нямало да бъде достатъчно силна.

Можели да използват факли, но това щяло да ни изложи на засада от страна на неприятеля. Дори само на лунна светлина да се движим, пак имало такава опасност. Условията били променени. Сега диваците знаели, че сме по дирите им. Нощем преследваните имали предимство пред преследвачите, дори и когато са по-малко на брой. Тъмнината им давала възможност да извършват внезапни нападения. Така разсъждаваха водачите.

Никой не се противопостави на мнението им. Съгласихме се да почакаме, докато съмне.

Бе време да сменим постовете. Тези, които бяха спали, застанаха на пост, а другите се хвърлиха на земята, за да отпочинат няколко часа.

Уилямс и Спенс също отидоха на пост. Поставиха ги на тази страна на поляната, където Хикмън и Уедърфорд бяха пазили преди това.

Когато двамата ловци се изтегнаха на тревата, забелязах, че избраха място близо до поста, на който дежуреха заподозрените. Лунната светлина им даваше възможност да ги наблюдават.

Макар да се излегнаха, ловците изглежда не заспаха. От време на време поглеждаха към тях. Главите им бяха една до друга, леко издигнати над земята, сякаш си шепнеха нещо.

Продължих да се разхождам както преди. Лунната светлина ми даваше възможност да се движа по-бързо. Сега по-често обикалях малкото езерце.

След известно време чувствата ми се притъпиха. Сякаш мъката и желанието за мъст ме бяха напуснали.

Знаех причината. Това бе обикновено психическо явление, което често се среща. Нервната система, където се бяха породили чувствата, които ме караха да страдам, се бе изтощила и отказваше да действа. Знаех, че това е временно спокойствие — затишие между две бури.

Сега бях в състояние да забележа необикновената обстановка около мене. Лунната светлина ми даде възможност да разгледам подробностите.

Лагерувахме на място, наричано от горските жители „глейд“ — малка поляна в гората без никакви дървета. Нашата полянка бе кръгла, около петдесет ярда в диаметър, с отличителен белег — малко езерце в средата. Езерцето с кръгла форма, широко само няколко ярда, бе тъкмо в центъра на кръглата горска полянка. То бе един от тези необикновени естествени басейни, които се срещат по целия полуостров, сякаш дело на човешка ръка. Бе доста дълбоко. Водата бе студена и бистра. Повърхността й бе посребрена от лунните лъчи.

Полянката не се отличаваше с нищо особено, освен че бе покрита с уханни цветя, които, смачкани от копитата на конете и токовете на хората, миришеха още по-силно.

Картината бе красива.

При по-щастливи обстоятелства щях да я съзерцавам с удоволствие. Но сега не картината занимаваше мислите ми, а нейната рамка.

Около полянката имаше кръг от високи дървета, наредени толкова правилно, сякаш са били посадени от човешка ръка. Зад този кръг, докъдето погледът можеше да проникне в гората, се виждаха други дървета от същата големина и вид. Стеблата им бяха почти еднакво дебели — само някои от тях достигаха два фута диаметър. Всички се издигаха на голяма височина, и то без да се смятат листата и клоните. Дърветата растяха нагъсто, но денем човешкото око не можеше да проникне доста надалече помежду им, тъй като с изключение на ниската палма-джудже нямаше други храсти, които да пречат на погледа. Стеблата на дърветата бяха прави и почти цилиндрични като на палми. Човек можеше да ги вземе за палми, ако не бяха големите листната корони, които завършваха с конусовидни върхове.

Това не бяха палми, а борове — така наречените австралийски борове.

Познавах отлично този вид дървета. Изминавал съм стотици мили под сянката на техните надвиснали кичури от иглоподобен листак.

Така че дърветата не биха породили любопитство, ако не бях забелязал нещо особено във вида им. Вместо да бъдат тъмнозелени, техните дълги провиснали листа изглеждаха жълтеникавокафяви.

Въобразявах ли си, или пък лъжливата светлина на луната променяше техния естествен цвят?

Когато ги забелязах за първи път, приех и дивете вероятности за възможни. Но като продължих да се взирам, разбрах, че греша. Нито си въобразявах, нито пък лунните лъчи бяха виновни. Листакът наистина бе жълтеникавокафяв. Приближих се и видях, че листата бяха увехнали, макар и още да стояха по клоните. Освен това забелязах, че стеблата бяха сухи. Кората им се белеше. Някои от стволовете бяха съвсем голи. Накратко — дърветата бяха мъртви и гниеха.

Спомних си какво бе казал Хикмън, когато ги опипваше, за да открие посоката. Тогава мислех, че само част от дърветата са засегнати. Сега обаче видях, че докъдето стигаше погледът, гората имаше все същия тъмен цвят.

Дойдох до заключение, че всички дървета бяха мъртви. Заключението бе правилно, а обяснението лесно. Големите гъсеници, наречени „сфинкс“[1], са ги нападнали. Цялата гора бе мъртва.

Бележки

[1] Големи рояци от насекомото Sphinx conifcrarum и особено ларвите му се вмъкват под кората на „дьлголистниния“ бор, нападат стеблото и така дървото загива в продължение на една година. Във Флорида се срешат огромни места, покрити само с мъртви борове, опустошени по такъв начин. Бел.авт.