Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), 1875 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1879 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Колониален приключенски роман
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 56 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
OSCEOLA THE SEMINOLE
OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND
by Captain Mayne Reid
New York: Carleton, Publisher, Madison Square
London: S. low, Son & Co, 1877
Майн Рид
ОЦЕОЛА
РОМАН
Преведе от английски Владимир Филипов
Художник Петър Брайков
Редактор Лъчезар Мишев
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Иван Андреев
Коректори Христина Ден кова
Мина Дончева
Американска. IV издание.
ЛГ. V. Издателски номер 157.
Дадена за набор на 24.XII.78.
Подписана за печат на 16.II.79
Излязла от печат на 25.III.79 г.
Формат 16/70/100.
Печатни коли 21.
Издателски коли 27.
Цена 2,40 лв.
ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8
Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.
| Оцеола | |
| Osceola the Seminole | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Първо издание | 1859 г. |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.
Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.
Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.
Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.
Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.
Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.
На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.
Издания на български език
- „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
- „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
- „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
- „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.
Екранизации
- Оцеола – филм на ГДР от 1971 г., с участието на Гойко Митич
Източници
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
- „Оцеола“
- ((en)) „Оцеола“ в Project Gutenberg
| |||||
ГЛАВА XIII
ПРЕСЛЕДВАНЕТО
Обърнах се. Наистина мулатът бягаше.
Вниманието на всички бе погълнато от стълкновението между Рингоулд и индианеца и за известно време всички бяха забравили престъпника. Ножът, избит от ръката на Пауел, бе паднал в краката на Жълтия Джейк. Като се възползва от бъркотията, той го сграбчи, преряза въжетата около краката си и се измъкна, без някой да успее да го задържи. Неколцина се помъчиха да го хванат, когато се промъкваше през групата, но тъй като беше гол, успя лесно да се изплъзне, с десетина скока излезе от тълпата и побягна към брега на езерото.
Опитът му за бягство изглеждаше безумен. Щяха или да го застрелят, или да го настигнат. Но нима е безумие да бягаш от сигурна смърт, и то каква смърт!
Проехтяха изстрели. Отначало стреляха с пистолети. Всички бяха оставили пушките си подпрени на дърветата или на близката ограда. Собствениците им се втурнаха към тях. Един след друг стрелците започнаха да се прицелват. Последва бърза пукотевица, която напомняше стрелба на отряд пехотинци.
Сред белите имаше добри стрелци. Но не е лесно да се улучи човек, който бяга, за да спаси живота си, и който скача ту насам, ту натам, за да заобикаля пъновете и храстите. След като изгърмя и последната пушка, беглецът все още тичаше, явно незасегнат. След малко той се хвърли във водата и смело заплува към отсрещния бряг.
Някои започнаха да зареждат пушките си отново. Други, като сметнаха, че няма време за губене, ги захвърлиха, свалиха набързо шапки, палта и ботуши, втурнаха се към езерото и се хвърлиха подир беглеца.
Само след няколко минути картината се измени. Мястото, където щеше да се извърши екзекуцията, се обезлюди. Половината от хората се намираха на брега, те крещяха и размахваха ръце. Другата половина — двадесетина на брой — бяха във водата. Те плуваха мълчаливо — само главите им се показваха на повърхността. Далеч пред тях, на около петдесет крачки от първия преследвач бе самотният плувец, когото гонеха. Неговата глава с черни гъсти къдри ясно личеше над водата. От време на време се показваха жълтият му врат и рамене. В отчаяната си борба за живот той полагаше неимоверни усилия да увеличи разстоянието между себе си и преследвачите.
Това беше странна сцена! Напомняше лов на елени, когато отчаяното животно се хвърля във водата и хрътките с лай се спущат след него. Но сега цареше още по-голяма възбуждение, защото и жертвата, и преследвачите бяха хора.
Но в разгорещеното преследване участвуваха и кучета! Хрътки и булдози участвуваха заедно с господарите си в трескавата гонитба. Наистина странна сцена.!
От брега все още се чуваха случайни изстрели. Тези, които останаха, бяха заредили пушките си. Отделни куршуми плясваха във водата далеч зад беглеца. Той вече нямаше защо да се страхува, че ще го улучат — бе извън обсега на пушките.
Всичко ми се струваше като насън. Така неочаквано събитията следваха едно след друго, че не можах да повярвам на сетивата си и се съмнявах дали всичко това е действителност. Само преди малко престъпникът лежеше, вързан и безпомощен, а до него се издигаше кладата, на която щеше да изгори. Сега той плуваше свободен. Палачите му бяха безнадеждно далеч зад него. Толкова бърза бе промяната, че изглеждаше нереална. И все пак всичко бе станало пред очите ни.
Преследването във водата е различно от преследването по суша. Макар да ставаше въпрос за живот и смърт, и преследвачите и беглецът напредваха бавно. Ние, които останахме на брега, в продължение на половин час наблюдавахме необикновеното състезание.
Първоначалното възбуждение бе преминало, но интересът на тези, които наблюдаваха, не отслабваше. Някои продължаваха да викат и махат с ръце, макар с това да не можеха да повлияят на изхода. Никакви окуражителни думи не можеха да увеличат скоростта на преследвачите. И без заплахи беглецът се стремеше неудържимо напред.
Докато стояхме на брега и бездействахме, имахме достатъчно време за размишления. Стана ни ясно защо мулатът бе потърсил убежище във водата. Ако се беше опитал да избяга през полята, кучетата щяха да го разкъсат или пък преследвачите щяха да го настигнат, тъй като мнозина бягаха по-бързо от него. Малцина обаче плуваха по-бързо от Жълтия Джейк и той добре знаеше това. Поради тази причина бе предпочел водата пред гората. И наистина сега имаше по-големи възможности да избяга. Но в края на краищата струваше ни се, че той няма да успее да се спаси. Островът, към който се бе отправил, се намира на около половин миля от брега, но зад него се простира водно пространство, широко повече от миля. Той щеше да достигне до него преди преследвачите. А после? Дали възнамеряваше да остане там с надеждата да се укрие в храстите? Островът, голям няколко акра, бе покрит с гъста гора от големи дървета. Някои растяха близо до брега. Клоните им, украсени със сребриста тиландзия[1] се свеждаха над водата. Но какво от това? Мечка или подгонен вълк можеха да намерят убежище там, но не и роб, извадил нож срещу господаря си. Не! Не! Ще претърсят всяка педя от храсталака. На острова нямаше къде да се скрие.
Може би имаше намерение само да отпочине там и като си поотдъхне, да поеме отново по водата към отсрещния бряг. Един добър плувец би могъл да направи това, но мулатът едва ли щеше да успее. Нагоре и надолу по реката сновяха лодки и пироги. Бяха отишли вече да ги викат и много преди той да успее да пресече голямото разстояние, поне половин дузина лодки щяха да порят водите след него. Не, не можеше да избяга нито на острова, нито по водата зад острова. Щяха да го хванат. Така си мислеха зрителите, които наблюдаваха преследването от брега.
Напрежението нарасна, когато плувците наближиха острова. Така е винаги, когато приближава развръзка. Развръзката наистина наближаваше, но тя се оказа съвсем различна от тази, която очаквахме.
Всички очакваха да видят как беглецът ще достигне острова, как ще се изкачи на брега и ще изчезне сред дърветата. Очакваха да видят как преследвачите ще излязат на сушата по петите му и може би да разберат по виковете им, че са го хванали, преди да успее да прекоси гората и да навлезе във водата от другата страна на острова.
Зрителите очакваха такава развръзка, която не можеше да закъснее, тъй като сега мулатът бе наближил брега. Няколко замаха и той щеше да бъде на острова. Той плуваше с черната сянка на дърветата. Клоните сякаш надвисваха над главата му. Струваше ни се, че е достатъчно да вдигне ръце, за да се хване за тях.
Главната група на преследвачите бе все още на петдесет ярда след него, но неколцина, минали напред, се намираха на половината на това разстояние. От мястото, гдето гледахме, ни се струваше, че те бяха още по-близо до беглеца. Смятахме, че плуват вече до него и че всеки миг ще го хванат.
Развръзката наближаваше, но тя не бе такава, каквато я очаквахме. Преследването свърши по съвсем друг начин. Едва ли бе минало и през ума на беглеца, че съдбата му готви такъв близък и ужасен край — край, какъвто напълно заслужаваше.
Плувецът прекосяваше вече тъмния сенчест пояс край брега. Мислехме, че следващия миг ще навлезе сред дърветата, когато внезапно той се обърна. Пое курс край брега на острова. С учудване наблюдавахме тази маневра. Не можехме да си я обясним. Явно, това даваше предимство на преследвачите, които заплуваха напряко, за да го пресрещнат. Какви бяха причините? Дали не бе успял да намери подходящо място да излезе на сушата? Дори и да беше така, можеше да се хване на клоните и да се добере до брега.
Изведнъж разбрахме отговора на нашите въпроси. Оказа се, че кафявият дървен ствол, който плуваше по водата близо до брега, не е неодушевен, че той е жив и се движи. Пред очите ни той доби форма на голям гущер — това беше отвратителен алигатор!
Кокалестите му челюсти се отваряха широко. Той вдигаше високо назъбената си опашка. Само туловището му беше във водата. Той се накланяше ту на едната, ту на другата страна, вдигнатата опашка удряше водата от време на време, вдигайки пръски като водоскок. Дрезгавият му рев отекваше от далечните брегове и езерото потрепваше от него. Горските птици пърхаха и тревожно писукаха. Бели жерави излитаха с писъци във въздуха. Зрителите стояха ужасени. Преследвачите се спряха във водата. Само един самотен плувец продължаваше да се бори — човекът, който плуваше, за да спаси живота си. На него се спряха очите на алигатора. Защо именно на него, а не на другите? Те всички се намираха на еднакво разстояние от алигатора.
Огромното влечуго се извъртя, замахна отново с опашката си и се втурна към жертвата.
Забравих всичките престъпления на мулата, в този миг почти го съжалявах. Няма ли никаква надежда да се спаси?
Ето той е сграбчил един дъбов клон. Опитва се да се издигне над водата и да се избави от ужасната опасност. Но вече е късно… Чудовището разтваря челюстите си. Чува се трясък — клонът, за който се държеше мулатът, се счупва. Мулатът пада и потъва. Той отива към дъното и изчезва от погледа, а подире му с отворени челюсти алчно се стрелва огромният гущер. И двамата изчезват.
Пяната плава по водата и обгръща листата на счупения клон. Гледаме със затаен дъх. Но нищо не смущава повърхността на водата. Нито мулатът, нито алигаторът излизат на повърхността и водите на езерото скоро се успокояват.
Без съмнение влечугото бе свършило своето дело.
Не беше ли това Божие отмъщение?
Така говореха хората около мене. Преследвачите се обърнаха и поеха обратно към нас. Никой от тях не желаеше да навлезе в злокобната черна сянка на дъбовете по брега на острова. Предстоеше им дълго плуване до брега. Някои от тях едва ли щяха да издържат, ако не бяха пристигнали навреме лодките и пирогите.
Преследвачите видяха лодките и плуваха бавно, докато ги прибраха един по един. След това лодките закараха на острова хората и кучетата. Бяха решили да продължат търсенето, тъй като все още не беше сигурно каква е била съдбата на беглеца. Слязоха на сушата. Кучетата се втурнаха в храстите, а хората се промъкнаха до брега, дето бе станала борбата. Не откриха никакви следи от Жълтия Джейк на сушата. Но по водата имаше следи. Все още плаваше пяна, обагрена червено. Решиха, че без съмнение това бе кръвта на мулата.
— Всичко е наред, момчета! — провикна се грубо един от ловците. — Това е неговата кръв, няма що. Свършено е с него! Проклета гадинка, само ни развали забавлението!
Посрещнаха шегата с шумен смях.
В такъв дух разговаряха ловците на хора, когато се връщаха от преследването.