Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА ХС
СХВАТКА В ТЪМНИНАТА

Гората пламтя цяла нощ, следващия ден и следващата нощ. Дори на втория ден повечето от дърветата все още тлееха.

Те вече не горяха с пламъци, тъй като въздухът бе съвсем спокоен и нямаше вятър, който да раздухва огъня. По стеблата се виждаха червени петна от жар, която тлееше и постепенно гаснеше. Пожарът бавно замираше.

На места огънят бе угаснал съвсем, но австралийските борове вече не приличаха на дървета, а на огромни овъглени и заострени колове, намазани изобилно с катран.

Макар че през някои части на гората вече можеше да се мине, имаше други места, където огънят все още бушуваше достатъчно свирепо, за да затрудни пътя ни. Огнената стихия все още ни обграждаше. Ние бяхме принудени да останем в очертанията на поляната, сякаш ни бе обградила повече от двадесет пъти по-голяма неприятелска армия. До нас не можеше да стигне никаква помощ. Нашето положение беше такова, че дори и неприятелите ни не бяха в състояние „да вдигнат обсадата“.

Предвидливостта на стария ловец ни бе направила голяма услуга. Ако не беше конят, ние щяхме да умрем или най-малкото да страдаме от глад. От четири дни не бяхме яли нищо друго освен шепата шишарки и конското месо. А огнената гора все още ни обграждаше. Нямахме друг избор, освен да останем тук, докато, както се изрази Хикмън „гората се поразхлади“.

Надеждата, че това ще стане след един ден и че може би ще можем да пътуваме в безопасност, ни ободряваше.

Но изгледите пред нас бяха мрачни, както и гледката, която ни заобикаляше. Докато страхът от огнената стихия намаляваше, страхът от живите ни неприятели растеше. Малка бе надеждата да се измъкнем, без да се срещнем с индианците. Те също като нас можеха да тръгнат в гората и сигурно щяха да ни потърсят. Имахме да уреждаме още сметки. Изпитанието не беше минало.

Но сега ние бяхме станали по-свирепи и по-безстрашни. Дори и най-големият страхливец от групата ни бе станал смел и никой не предложи да се крием или да останем на поляната. Бяхме решили да останем докрай заедно, да си пробием път през редовете на врага или да умрем. Това бе старият ни план, но малко изменен.

Чакахме само да падне нощта, за да осъществим плана си. Гората едва ли щеше „да се поразхлади“, колкото желаехме ние, но гладът отново ни караше да бързаме. Конят, който не бе голям, изчезна. Мъчно се задоволяват петдесет гладни стомаха. Костите лежаха наоколо оголени, а частите, които съдържат костен мозък, счупени на парчета и изпразнени от съдържанието им. Дори и от отвратителното влечуго бе останал само скелетът.

Още по-неприятна гледка представляваха телата на двамата престъпника. От топлината те се подуха неимоверно и започнаха да се разлагат. Въздухът бе наситен с неприятен дъх на мъртви човешки тела.

Погребахме нашите другари, паднали в борбата. Някой предложи да заровим и осъдените. Никой не се възпротиви, но и никой не се погрижи. В такива случаи човек става безразличен и това бе главната причина да не погребем двамата нещастника.

С очи отправени на запад, ние с нетърпение очаквахме залез слънце. Докато блестящият слънчев диск бе над хоризонта, ние можехме само да се догаждаме за състоянието на огъня. Тъмнината щеше да ни даде възможност да разберем коя част от гората още гори и да ни покаже каква посока да поемем. Самият огън щеше да ни покаже пътя, стига да стояхме настрана от него.

Здрачът ни завари в напрегнато очакване и доста обнадеждени. Сред обгорените борове мъждееше слаба червеникава светлина. Димът изглеждаше по-малко от преди. Някои смятаха, че пожарът е почти изгаснал. Всички бяха уверени, че е дошло времето да преминем през гората.

Едно неочаквано обстоятелство затвърди тази увереност. Докато чакахме, заваля дъжд. Отначало — едри капки, а после рукна порой, сякаш всички небесни извори бяха отприщени едновременно.

Радостно приветствахме дъжда. Посрещнахме го като добро предзнаменование. Едва се сдържахме да не тръгнем незабавно. По-предпазливите посъветваха другите да имат търпение и да почакаме да стане още по-тъмно. Дъждът продължаваше да се лее. Поради облаците нощта настъпи още по-бързо Когато се стъмни напълно, не се виждаше нито искрица сред дърветата.

„Достатъчно тъмно е — да тръгваме!“ — настояваха нетърпеливите. Всички се съгласиха и потеглихме към лоното на опожарената гора. Движехме се бавно сред черните овъглени стебла. Всеки бе сграбчил здраво оръжието си, готов да го използва. Аз държах пушката си с една ръка — другата висеше в превръзка, закрепена на шията ми.

Не бях сам в нещастието. Шестима от моите другари също бяха „улучени“ и вървяха с мене най-отзад. По-годните вървяха напред. Хикмън и Уедърфорд водеха.

Дъждът ни шибаше. Нямаше листа по дърветата, които да го възпират. Когато вървяхме под изгорените клони, дъждът бръскаше черната пепел по лицата ни и след това отново го измиваше. Мнозина бяха гологлави. Те бяха поставили шапките си върху затворите на пушките си, за да ги запазят сухи. Други пък ги пазеха под палтата си.

Изминахме около половин миля, без да знаем в каква посока се движим. Никой водач не можеше да намери пътека в такава гора. Стараехме се да вървим в права линия, с намерение да минем в гръб на неприятеля. Тъй като до този миг не ни обезпокоиха, започнахме да се надяваме, че ще успеем.

Уви, това бе само краткотраен лъч на надежда. Бяхме подценили хитростта на червенокожите врагове. Индианците ни бяха наблюдавали през цялото време, бяха вървели По стъпките ни и от известно време се бяха движили успоредно на нас от двете ни страни. Всъщност, докато сме мечтаели за безопасност, ние сме се намирали сред неприятелските редици.

Огънят на дулата на сто пушки сред мрачния дъжд и свистенето на сто куршума бяха първите признаци за тяхното присъствие.

Неколцина паднаха от залпа. Някои отвърнаха на огъня, а други мислеха само как да избягат.

Надавайки пронизителни викове, диваците се втурнаха към нас. В тъмнината техният брой сякаш надминаваше броя на дърветата.

Като се изключат някои случайни пистолетни изстрели, не се чуваше никакъв друг пукот. Никой не мислеше да зарежда отново пушката. Врагът връхлетя върху нас, преди да успеем да изтеглим шомпола. Ножът и секирата щяха да решат изхода на борбата.

Схватката бе толкова кървава, колкото и кратка. Мнозина от нашите смелчаци загинаха. Но преди да падне, всеки от тях уби изпречилия му се неприятел, а дори и двама или трима червенокожи.

Скоро бяхме победени. Врагът бе петорно по-многоброен. Какво друго можеше да се очаква? Те бяха отморени и силни, а ние — слаби и гладни — съвсем изтощени. Мнозина от нас бяха ранени. Какво друго можеше да се очаква?

Не видях много от схватката. Едва ли някой друг е видял повече. Биехме се в непрогледна тъмнина.

С една ръка, и то лявата, аз бях почти безпомощен. Гръмнах с пушката наслуки и успях да извадя револвера си. Но ударът на една томахавка не ми даде възможност да го употребя и ме повали безжизнен на земята.

Бях само зашеметен и когато съзнанието ми се върна, разбрах, че битката е свършила. Макар че беше тъмно, видях няколко черни трупа на земята около мене. Това бяха убитите.

Някои от тях бяха мои другари, други — техните врагове. Повечето от тях лежаха вкопчени един в друг.

Диваците се навеждаха над труповете, сякаш да ги разделят. Те изпълняваха отвратителния обичай, с който завършваха отмъщението си — скалпираха неприятелите си.

Наблизо имаше група индианци. Те стояха прави. Един от тях изглежда даваше нареждания. Дори в тъмнината успях да различа трите веещи се пера. Отново Оцеола!

Не бях свободен. Иначе в същия миг щях да се хвърля и да го сграбча, макар и да знаех, че този опит за отмъщение щеше да отиде напразно. Но аз не бях свободен.

Двама диваци бяха коленичили над мене, сякаш да ми попречат да осъществя намерението си. Набързо видях черния си приятел все още жив. И за него се грижеха по същия начин. Защо не бяха ни убили?

В този миг видях, че към мене идва един мъж. Не бе човекът с щраусовите пера, макар и да изглеждаше, че той го изпрати. Когато се приближи, видях, че носи револвер. Бе настъпил последният ми час. Човекът се надвеси над мене и постави оръжието близо до ухото ми, но за голямо мое учудване стреля във въздуха.

Стори ми се, че не улучи и че отново ще се опита. Но неговата цел бе друга. Той имаше нужда от светлина.

Когато барутът избухна, за миг мярнах чертите на лицето му. Бе индианец. Стори ми се също, че съм го виждал по-рано. От движенията му разбрах, че и той ме познава.

Индианецът бързо се отправи към мястото, гдето държаха Джейк в плен. Револверът му сигурно е бил двуцевен. Видях го отново да стреля и да се навежда по същия начин над проснатия на земята негър. После се изправи и каза:

— Те са. Живи са.

Тези думи изглежда бяха отправени към човека с черните пера, защото, щом ги чу, той издаде някакви възклицания, които не разбрах, и се отдалечи.

Гласът му ми направи силно впечатление. Стори ми се, не бе гласът на Оцеола!

Оставиха ни да лежим на земята само още няколко минути. Доведоха няколко коня. Поставиха ни с Джейк на два от тях и здраво ни вързаха за седлата. Дадоха сигнал и с по един индианец на кон от двете ни страни ни отведоха в гората.