Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА VIII
КРАЛСКИТЕ ЛЕШОЯДИ

„Значи това си намислил, жълти нехранимайко! Отново искаш да отмъщаваш! Но аз ще те накарам да си платиш, презрян негодник! Ти не знаеш, че съм те видял. Ще съжаляваш за тая подлост, още преди да се стъмни!“

Такива думи се изплъзнаха от устата ми, когато ми се стори, че разбирам намеренията на мулата. В басейна плуваха най-различни видове красиви риби — златни и сребърни рибки, хиодони и червена пъстърва. Те бяха любимци на сестра ми. Тя ежедневно ги посещаваше, хранеше ги и гледаше лудориите им. Неведнъж е наблюдавала техния танц във водата. Те я познаваха, плуваха след нея и взимаха храна от ръцете й. Това й доставяше голямо удоволствие.

Мислех си, че отмъщението на мулата се състоеше именно в следното: той знаеше много добре, че алигаторът се храни с риба, че рибата е неговата естествена храна, знаеше също така, че рибите в езерцето нямат възможност да избягат и че са обречени да станат жертва на алигатора. Този хищник щеше скоро да опустоши рибника, унищожавайки наведнъж стотици безпомощни същества. Разбира се, това щеше да огорчи и наскърби тяхната собственица и щеше да зарадва Жълтия Джейк.

Знаех, че мулатът ненавиждаше сестра ми. Настойчивостта, с която беше искала да го накажат след случката с Вайола, бе разпалила омразата му. Няколко дребни случки я бяха увеличили още повече. Сестра ми се бе отнесла благосклонно към неговия съперник, който ухажваше квартеронката, а на Жълтия Джейк бе забранила да се приближава до Вайола в нейно присъствие. Всичко това беше засилило още повече неговата омраза. Макар и да не се осмеляваше да покаже чувствата си открито, на мене ми беше известно, че той ненавижда сестра ми. Убийството на сърнето бе едно доказателство. А това, което ставаше днес, бе ново доказателство за неговата неукротима злоба.

Той смяташе, че алигаторът ще направи големи опустошения сред рибите. Разбира се, знаеше, че след време ще открият влечугото и ще го убият. Но дотогава алигаторът щеше да унищожи най-хубавите риби.

Никой не би могъл да се досети, че влечугото е било доведено, тъй като неведнъж алигатори, отклонили се от реката или съседните лагуни, се бяха добирали до басейна. Водени от някакъв необясним инстинкт, те отиваха право към водата.

Такива бяха, както ми се струваше тогава, плановете и сметките на Жълтия Джейк.

Впоследствие се оказа, че съм разбрал намеренията му само наполовина. Бях още много млад и неопитен и не можех да си представя до каква крайност може да стигне човешката злоба.

Реших да последвам мулата до къщата, да съобщя какво е направил, за да бъде наказан, а после да събера хора и да унищожим алигатора, преди да е изгълтал рибите в басейна. Но преди да изпълня решението си, елените отново привлякоха вниманието ми. Стадото, състоящо се от един рогат елен и няколко сърни, се бе приближило до басейна. Те се намираха на по-малко от двеста ярда от мене. Изкушението беше голямо. Спомних си обещанието, което бях дал на майка ми. На всяка цена трябваше да го изпълня и да й занеса еленово месо. При това засега никаква опасност не заплашваше рибите. Алигаторът бе току-що закусил. След като бе погълнал цяло куче, нямаше да безпокои рибите поне в продължение на няколко часа. А колкото до Жълтия Джейк — видях го да се отправя към къщи. Можехме да го намерим, когато пожелаем. Наказанието му можеше да почака, докато се върна.

С тези мисли аз изоставих първоначалното си намерение и насочих внимание изключително към дивеча. Сърните все още не бяха в обсега на пушката ми и аз зачаках с надежда, че ще се приближат.

Но чаках напразно. Елените не обичат да се приближават до басейна. Те гледат на островчето от вечнозелена растителност като на опасно място и по навик го избягват. Това е естествено — оттам често ги поздравява свистенето на индианските стрели и подобният на плющенето на бич пукот на ловджийска пушка. Оттам често достигат до тях смъртоносните стрели или куршуми.

Като забелязах, че дивечът не се приближава, а се отдалечава, реших да го последвам. Спуснах се от скалата и през шубраците стигнах до края на равнината.

Излизайки на открито, аз се впуснах напред, отвързах кучетата и извиках: „Дръж!“

Ловът бе превъзходен. Начело на стадото бягаше старият елен. Кучетата следваха елените по петите. Струваше ми се, че никога не бях виждал елени да тичат така стремглаво. Не бяха изминали и двадесетина секунди, а те бяха вече прекосили саваната, широка повече от една миля. Виждах много добре цялото стадо. Нямаше нищо, което да пречи на животните в техния бяг и на погледа на човек, който ги наблюдава.

Добитъкът бе изпасъл тревата, а по зелената равнина не растяха храсти. Ловът се свеждаше до това, кой е по-бърз — кучетата или елените. А елените тичаха така главоломно, че започнах да се съмнявам, че ще се сдобия с дивеч.

Съмненията ми скоро се разсеяха. Точно накрая на саваната преследването свърши. Кучетата повалиха една сърна и се хвърлиха върху нея. Едно от тях я бе захапало за гърлото. Бързо се отправих към тях. Десет минути по-късно се намирах на мястото и след краткотрайна борба животното бе убито. Бях доволен от кучетата, от лова и от успеха си. Радвах се, че ще удържа на обещанието си и като нарамих животното, се отправих победоносно към къщи.

Когато се обърнах да си вървя, видях сенки от криле по огряната от слънце савана. Погледнах нагоре. Ниско над главата ми летяха две големи птици. Те не се издигаха нагоре. Напротив — кръжеха спираловидно и сякаш с всеки кръг слизаха все по-ниско. Отначало слънцето блесна в очите ми и не можах да разпозная птиците, които размахваха криле зад гърба ми. Лъчите му ярко осветиха кремавата перушина на птиците и аз можах да ги разпозная. Бяха кралски лешояди — най-красивите представители на този вид. Бих казал дори, че са изобщо най-красивите птици. Във всеки случай сигурно е, че те заемат едно от първите места в света на орнитологията[1]. Тези птици живеят в Страната на цветята и не се срещат на север. Тяхното убежище са зелените мочурища и обширните савани на Флорида, равнините на Ориноко и Апуре. В някои части на Флорида те се срещат рядко. Тяхното появяване в околностите на плантациите предизвиква голям интерес, подобен на интереса към полета на орел. Не е така с другите лешояди — cathartes aura u atratus. И двата вида се срещат толкова често, колкото и обикновените врани.

За доказателство, че кралските лешояди са рядкост, мога да заявя, че и сестра ми ги беше виждала само много отдалеч. А тя бе вече дванадесетгодишна и бе родена във Флорида. Наистина тя не беше се отдалечавала много от дома ни и рядко бе напускала границите на плантацията. Спомних си, че тя много искаше да види отблизо една от тези разкошни птици и веднага реших да задоволя желанието й.

Птиците летяха ниско — толкова ниско, че виждах жълтите им гуши, кораловочервените им корони и оранжевите гънки край човките им. Те наистина бяха наблизо — на половин разстояние от обсега на пушката ми, но кръжеха толкова бързо, че само по-добър стрелец от мене можеше да свали някой от тях с куршум.

Затова и не се опитах да стрелям по тях. Хрумна ми друг план и без много да се бавя, се заех да го изпълня.

Разбрах, че лешоядите бяха забелязали сърната, която носех на рамото си. Затова се виеха над главата ми. Планът ми бе съвсем прост. Оставих животното на земята, взех пушката и се отправих към гората. На около петдесет ярда от мястото, където оставих сърната, бяха най-близките дървета и аз се скрих зад едно от тях.

Не стана нужда да чакам дълго. Неподозирайки нищо, птиците кръжеха и се спускаха все по-ниско и по-ниско. Накрая една от тях кацна на земята. Преди още втората да се присъедини към нея, пушката изгърмя и красивото създание се повали безжизнено на земята.

Изплашен от гърмежа, другият лешояд се издигна високо и изчезна зад върховете на кипарисите.

Отново нарамих сърната. Взех птицата в ръка и си тръгнах. Сърцето ми ликуваше. Предвкусвах двойно удоволствие, защото щях да създам двойна радост. Щях да ощастливя двете същества, които ми бяха най-скъпи на света — любещата си майка и прекрасната си сестра. Скоро прекосих саваната и навлязох в портокаловата гора. За да не се забавя, не минах през вратата, а се прекатерих през оградата. Бях толкова радостен, че товарът ми се струваше лек като перце. Въодушевено крачех, без да обръщам внимание на натежалите от плод клони, които се изпречваха на пътя ми. Обрулвах златните портокали, които се търкаляха по всички посоки. Какво значение имаше един кош портокали?

Стигнах до цветната градина. Майка ми стоеше на верандата. Тя ме видя и радостно извика. Аз хвърлих плячката си в краката й. Бях изпълнил обещанието си.

— Какво е това? Птица? — попита майка ми.

— Това е кралски лешояд. Подарък за Вирджиния. Къде е тя? Още ли не е станала? Ах, малка мързелана! Сега ще я събудя. Как може да се спи в такова прекрасно утро!

— Грешиш, Джордж. Тя стана преди повече от час. Игра допреди малко и излезе.

— Къде отиде? В гостната?

— Не, отиде да се изкъпе.

— Да се изкъпе!

— Да, отидоха с Вайола. Но какво…

— О, майко, майко!

— Кажи какво има, Джордж?

— О, Боже мой, алигаторът!

Бележки

[1] Орнитология — наука за птиците, раздел от зоологията. Б. пр.