Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА LXXXVI
КУРШУМ ОТЗАД

Струваше ни се, че времето тече бавно, но то не бе защото нямаше какво да правим. През деня индианците възобновяваха от време на време атаките и въпреки бдителността ни още един от нашите хора бе убит, а неколцина леко ранени.

В тези схватки диваците показаха, че са решили да се приближат към нашите линии с прибежки от дърво на дърво.

Ясно разбрахме целта им. Нямаха намерение да се счепкат с нас, макар и броят им да оправдаваше такава тактика. Те сега бяха по-многобройни, отколкото в началото на битката. Пристигнала бе нова група — чухме приветствените викове, с които ги посрещнаха.

Но въпреки че бяха получили подкрепления, индианците не възнамеряваха да се хвърлят в ръкопашен бой. Целта им бе друга. Те разбраха, че като се приближат до нашата линия, ще могат да стрелят в тил по хората от другата страна на полянката, които тогава ще се окажат изложени на техния прицел.

Главната ни грижа бе да предотвратим този ход. Необходимо бе да удвоим нашата бдителност.

Ние грижливо оглеждахме дърветата, зад които знаехме, че се крият диваците. Наблюдавахме ги зорко, така както ловецът на порове наблюдава дупката на животното.

Опитите им да напредват не бяха много успешни. Това струваше неколцина от най-смелите им мъже, тъй като в момента когато някой се опитваше да се втурне напред, се чуваше пукотът на три-четири пушки и поне една от тях винаги улучваше със смъртоносния си пратеник. Индианците скоро се увериха в недостатъците на тази опасна маневра. Когато нощта наближи, те изглежда се отказаха от нея и се задоволиха да ни държат в обсада.

Зарадвахме се, когато слънцето залезе. Смрачи се. Скоро щеше да се стъмни и ние щяхме да отидем до водата. Хората бяха полудели от жаждата, която ги измъчваше през целия ден. Мнозина биха отишли през деня до езерото, ако не ги въздържаха увещанията на по-предпазливите и ако не бе красноречивият пример, на който станаха свидетели. Един, по-безразсъден от останалите, реши да рискува. Той успя да стигне водата, пи до насита и бързаше да се върне на мястото си, когато един изстрел на диваците го просна мъртъв на тревата. Той бе последният човек, когото убиха. Сега неговото безжизнено тяло лежеше на поляната пред очите на другарите му.

Това послужи като предупреждение и въпреки жаждата никой не повтори безразсъдния опит.

Най-после дългоочакваният мрак обгърна земята. В оловното небе мъждееше само сивкава светлина. Сега хората по двама-трима наведнъж започнаха да се приближават до езерото. Подобно на духове те безмълвно се хлъзгаха по откритото място, но свити, с глави, сведени напред, по посока на водата. Не отидохме всички едновременно, макар и всички еднакво да желаехме да утолим жаждата си. Увещанията на стария ловец изиграха ролята си. По-сдържаните се съгласиха да изтърпят още малко мъчение и да дочакат другите да се върнат на поста си.

Разумно бе, че постъпихме така, защото в този опасен миг индианците, които без съмнение подозираха какво става, възобновиха огъня с нова сила.

Без да се мерят, те изстреляха цели залпове по откритото място. Тъмнината не им даваше възможност да се прицелват, но въпреки това куршуми свистяха край ушите ни като рояк оси. Някой извика, че неприятелят напредва и тези, които бяха отишли да пият вода, се втурнаха бързо назад. Някои дори не успяха да наквасят устата си.

През цялото време останах зад дървото. Черният ми помощник също стоеше на поста си като храбър воин. Решихме да се редуваме. Джейк настояваше аз да пия пръв.

Почти се бях съгласил, когато неприятелят отново откри огън. Ние, както и останалите, се страхувахме, че диваците ще напреднат, и съзнавахме колко необходимо е да ги задържим. Решихме да останем още малко на мястото си.

Аз бях надникнал зад дървото с вдигната пушка и чаках да видя огъня на пушката на някой дивак, за да мога да се прицеля, когато изведнъж почувствувах, че нещо блъсна ръката ми и аз изпуснах пушката.

Нямаше нищо необяснимо в това. Един куршум бе минал през ръката ми и бе промушил двигателния мускул. Бях издал рамото си прекалено много навън. Раниха ме — това беше всичко.

Първата ми мисъл бе да се погрижа за раната. Чувствувах болка и лесно открих раненото място. Видях, че куршумът бе минал през горната част на дясната ми ръка точно под рамото и бе пробил предната част на куртката ми, за което свидетелстваше разкъсаният плат.

Все още имаше достатъчно светлина, за да забележа тези подробности, а освен това от раната шуртеше гъста кръв.

Започнах да разкопчавам палтото си, за да превържа раната. Джейк бе вече до мене. Той късаше ризата си на ивици.

Изведнъж чух, че той възкликна изненадано, след което последваха думите:

— Божичко, масса Джордж, куршумът е дошъл отзад!

— Отзад ли? — извиках аз, повтаряйки думите му като ехо. Разгледах пак раната.

— Да, масса, да, сигурно отзад е дошъл.

Аз вече имах такива съмнения. Стори ми се, че бях почувствал „куршума да идва отзад“.

Сега разбрах, че не е било само въображение. Като разгледах раната и скъсаното палто на гърдите по-отблизо, разбрах от каква посока е дошъл куршумът. Без съмнение той бе ме ударил откъм тила.

— Боже мой, Джейк! — възкликнах аз. — Така е! Индианците са напреднали от другата страна на поляната. Загубени сме!

Убедени в това, и двамата извърнахме очи към откритото място и в този миг сякаш за потвърждение друг куршум изсвири и се заби с тъп звук в дървото, до което бяхме коленичили. Вторият куршум с положителност идваше от другата страна на полянката. Видях огъня и чух изстрела на пушката.

Какво бе станало с другарите ми от другата страна? Дали са изоставили постовете си и са позволили на индианците да напреднат? Дали всички се бяха струпали край езерото и бяха оставили незащитени позициите си?

Това бяха първите ни предположения. Твърде тъмно бе, за да видим хората в сянката на боровете, но тях сякаш ги нямаше и на откритото. Бяхме озадачени и извикахме високо, за да потърсим обяснение.

Може би нашите другари ни отговориха, но ние не ги чухме, защото в този миг дивият крясък на враговете заглуши всички викове. Пред очите ни се откри гледка, която накара кръвта в жилите ни да замръзне.

Точно по права линия напред от мястото, където стояхме с Джейк и близко до индианците, внезапно от земята избухна пламък. Той изригваше сред огромни облаци дим, издигаше се все по-високо, докато стигна върховете на дърветата. Приличаше на избухването на барут, подпален на земята. Всъщност така и беше. С един поглед разбрахме намеренията на индианците. Те се опитваха да запалят гората.

Успяха веднага да направят това. Щом серните огнени езици докоснаха изсъхналите кичури листа, те пламнаха като прахан. Със скоростта на ракета пламъкът избухна в различни посоки и заигра над върховете на дърветата. Огледахме се. Подобни гледки се виждаха навсякъде. Дивият крясък е бил сигнал за подпалване на огъня. Полянката бе обкръжена от огнена стена — огромна, червена, бушуваща. Цялата гора гореше. Огънят се приближаваше от всички страни, помиташе дърветата, като че ли бяха суха трева, и изпращаше дълги огнени струи високо в небето.

Сега димът около нас бе гъст и тежък. С приближаването на огъня той ставаше все по-гъст. Нагретият въздух бе непоносим. Задушавахме се.

Над главите ни бе надвиснала гибел. Хората започнаха да надават отчаяни викове, но грохотът на горящите борове заглушаваше гласовете им и човек не можеше да чуе дори гласа на приятеля си, който седеше най-близо до него. Изразът на лицата им говореше красноречиво. Преди да ни обвие пушекът, поляната бе така силно осветена, че можехме да се видим един друг необикновено ясно. В лицата на всички се четеше ужас.

Аз обаче нямах възможност дълго да изпитвам подобни чувства — от занемарената ми рана бе изтекло много кръв. Опитах се да отида към откритото място, както правеха другарите ми, но преди да направя и две крачки, краката ми се разтрепераха и аз загубих съзнание.