Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА XXXVII
ПОСЛЕДНО СЪБРАНИЕ

Пред мен отново се разкри гледката от предишния ден. Войската в сбити редици, в сини униформи и с блестящо оръжие; офицерите от щаба образуваха група около генерала — всички добре закопчани и с тържествен вид; пред тях полукръг от вождове; зад него редици от живописни бойци с нашарени лица, с пера на главите. Наблизо стояха коне. Някои от тях цвилеха, оседлани и готови за път. Други, завързани, спокойно пасяха. Индианки в дълги „хунни“ бързаха насам-нататък, деца и бебета играеха по тревата. Знамена плющяха над главите на войниците, флагчета се вееха над главите на червените бойци. Биеха барабани, звучаха тръби.

И този път картината бе внушителна, макар и не толкова, колкото предишния ден. Веднага биеше на очи, че не присъстват всички вождове. А и половината от бойците ги нямаше. Събранието този път не беше така многолюдно. Това бе доста голяма тълпа, но имаше място за всички да се съберат около съвета.

Крал Онопа не присъстваше. Медната британска корона — блестящ символ на кралската власт, който вчера личеше в центъра на съвета, сега не се виждаше. Нямаше го Холата Мико и други по-незначителни вождове.

Оределите редици на обикновените бойци показваха, че вождовете бяха отвели със себе си и хората, които предвождаха. Повечето от присъстващите индианци изглежда принадлежаха към племената на Оматла, Черната глина и Охала.

Сред вождовете забелязах Хойтл Мати, Арпиуки, негъра Абрам и Джуджето. Зад тях стояха неколцина от техните бойци. Едва ли тези вождове бяха останали, за да се подпишат.

Потърсих с поглед Оцеола. Не бе мъчно да се открие човек с такава забележителна фигура. Той беше застанал на края на оределия полукръг от вождове, на мястото на вожда с най-низш ранг, но това не означаваше, че в действителност той беше най-младшият между вождовете. По всяка вероятност, заемайки това място, той бе проявил чувство за скромност. Тази негова черта бе добре известна. Наистина той бе най-младият от вождовете и по рождение имаше по-малки права да командва от всички други присъстващи тук, но достатъчно беше човек да го погледне и да го сравни с другите, за да разбере, че той именно ръководи всички останали.

Както предишния ден, в държанието му нямаше нищо надуто. Въпреки че видът му бе тържествен и студен, от него лъхаше пълно спокойствие. Той бе скръстил ръце върху широките си гърди. Тялото му почиваше на един крак; другият бе леко отпуснат. Спокойното му лице бе озарено от благороден израз. Изглеждаше като олицетворение на Аполон или — за да не си служа с митологични образи — на благовъзпитан джентълмен, който очаква някаква церемония, на която щеше да бъде обикновен зрител. Досега не беше се случило нищо, което да го развълнува. Не бяха изречени думи, които да разубедят духа му, който сякаш бе задрямал.

Но не след много време неговото спокойствие щеше да се наруши, благата му усмивка щеше да се замени от сурово и напрегнато изражение.

Вглеждайки се в лицето му, човек едва ли би предположил че е възможна такава рязка промяна. Но по-задълбоченият наблюдател би открил, че е възможно. Лицето му приличаше на спокойно небе пред буря, на тих океан, който след миг може да се развълнува от яростен ураган, на излегнал се лъв, който при най-малкото предизвикателство може да избухне в необуздана ярост.

Не изпусках от очи младия вожд през цялото време преди започването на съвета. Мнозина други също го наблюдаваха. Той бе център на внимание, но аз го гледах с особен интерес.

Аз се мъчех да уловя в израза му някакъв знак, че ме е познал, но той не показа това нито с кимване, нито дори с поглед. Веднъж или два пъти погледът му се спря върху мене, а после се отмести към другите — сякаш бях един от тълпата на неговите бледолики противници. Изглежда не си спомняше за мене. А може би мисълта му бе заета с важни мисли и затова не ме забелязваше.

Разбира се, аз огледах и равнината, палатките и групите от индианки, които се въртяха около тях. Разгледах внимателно жените една подир друга.

Стори ми се, че видях сред тях безумната индианска кралица. Тя бе заобиколена от няколко жени. Надявах се, че девойката, която тя покровителстваше, е някъде наблизо, но не я видях. Нито една от женските фигури не радваше окото ми — те бяха или твърде ниски, или твърде високи, твърде дебели или твърде кокалести. Тя не беше между тях, защото ако не се беше променила, щях да позная изящните й форми даже и под широката хунна.

Това „ако“ може би ви изненадва. Защо пък да се е променила, питате се вие. Наистина тя може би е пораснала, може би се е развила и е станала зряла жена. В южния климат девойката бързо се превръща в жена. Не, не става дума за това. Макар и да беше твърде млада, закръглените линии на тялото й вече се очертаваха, когато я видях за последен път. Те бяха стигнали своите граници — фигурата й напомняше смелите извивки на перото на Хогарт[1], така характерни за зрялата жена. Не от това се страхувах.

А от какво тогава? Може би от обратното. От това, че тя може би е отслабнала от болести или някаква мъка? Не, не е и това.

Трудно мога да си обясня подозренията, които ме измъчваха — подозрения, породени от случайно дочути думи. Бъбривият офицер, който така самодоволно се хвалеше предишната вечер, бе налял отрова в сърцето ми. Но не, не можеше да става дума за Маюми. Тя беше толкова чиста и невинна! Но защо се вълнувах така? Любовта не е престъпление! Но ако все пак тя… не, и тогава тя нямаше да бъде виновна, а единствено той!

Думите ми са безсилни да предадат мъката, която изпитвах след злощастното „подслушване“ на чуждия разговор. То бе извор на страдания през целия ден. Намирах се в мъчително положение на човек, който е чул твърде много и все пак недостатъчно. Не е чудно тогава, че думите на Хай-Юа ме ободриха. Те прогониха неоснователните съмнения от главата ми и ми вдъхнаха нови надежди. Вярно е, че тя не спомена нейното име, преди аз да го произнеса, но за коя друга можеха да се отнасят думите й „Бедната горска птичка. Нейното бедно сърце ще се облива в кръв и ще се разбие“. Тя спомена „Изгряващото слънце“. Това бе Оцеола; коя можеше да бъде „хайнтклиц“? Коя друга освен Маюми?

Но разказът на лудата можеше да се отнася и до минали дни — да се дължи на впечатления от миналото, оставили дълбоки следи в паметта й. И това бе възможно. Хай-Юа ни познаваше по онова време. Тя често ни срещаше, когато се разхождахме в девствените лесове, идвала е с нас дори и на острова. Безумната кралица можеше с умение да кара кануто си, да язди дивия си жребец, да ходи, където си ще.

Може би някакъв спомен от тези щастливи дни я караше да говори така, обърквайки миналото с настоящето в безредните си мисли. Не дай, Боже!

Тази мисъл ме разтревожи, но не за дълго. Бях се вкопчил в по-приятната мисъл — думите на Хай-Юа бяха сладки като мед! Те ме предпазиха от страховете, които иначе бих изпитвал, когато научих, че се готвят да ме убият. Научавайки, че Маюми продължава да ме обича както преди, аз бях готов да се опълча срещу стократно по-големи опасности. Само малодушните не проявяват смелост под влияние на любовта. Дори страхливецът, окуражен от усмивките на своята любима, става смел.

Аренс Рингоулд стоеше до мене. Тълпата ни притискаше от всички страни и дрехите ни се допираха. Ние дори разговаряхме! Той бе по-учтив от обикновено, дори изглеждаше приятелски настроен. В думите му почти не се проявяваше характерната за него наглост. Но той избягваше погледа ми и навеждаше очи, когато го поглеждах.

А при това той ни най-малко не подозираше, че аз зная, че стоя до човека, който възнамерява да ме убие.

Бележки

[1] Уилям Хогарт — английски художник (18 в.). Б. пр.