Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА L
ПО СЛЕДИТЕ НА ЕДИН СТРАНЕН КОННИК

Малко войски бяха пристигнали досега във Флорида, макар че се придвижваха части от Нови Орлеан, от форт Моултри, Савана, Мобил и от други лагери, където бяха настанени войниците на Съединените щати. Корпуси от доброволци обаче бяха свикани набързо в по-големите градове на Джорджия, Каролина и Флорида, Във всяко поселище бяха свикани годните за военна служба, за да се присъединят към войските и да участвуват в кампанията.

Решиха, че е уместно да съберат войници и от поселищата край река Суони — моя роден край. Възложиха изпълнението на тази задача на Галахър, а мене назначиха за негов лейтенант.

С голяма радост посрещнах заповедта. Щях да се отърва от еднообразната служба на фортовия гарнизон, която ми бе омръзнала. Още повече се зарадвах на възможността да прекараме по-дълго време у дома, за което вече копнеех.

Заедно с мене се радваше и Галахър. Страстен ловец, прекарал целия си живот сред градските стени или във фортовете по атлантическото крайбрежие, той рядко бе имал щастието да ходи на лов за лисици или елени. Обещах му, че ще може да ходи на лов, колкото душата му иска, тъй като горите на Суони изобилстват с всякакъв вид животни.

Затова с готовност приехме мисията да наберем новобранци. Сбогувахме се с другарите от форта и потеглихме с леки сърца и приятни предчувствия. Не по-малко се радваше и Черният Джейк, комуто бе домъчняло за „старата плантация“.

Индианците още не бяха извършвали нападения в района на река Суони. Тя се намираше далеч от поселищата на враждебно настроените племена или поне вън от обсега на досегашните нападения. Жителите на поселищата край реката стояха спокойно по домовете си и се чувствуваха в безопасност, но все пак съставиха отряд от доброволци и патрули, които постоянно сновяха насам-нататък.

Често получавах писма от майка си и Вирджиния. В тях не се чувствуваше никакво безпокойство. Сестра ми особено бе сигурна, че индианците изобщо няма да ги тревожат.

Общо взето, аз не бях толкова спокоен и затова изпълних с най-голяма готовност заповедта да тръгна за плантациите край река Суони.

Скоро ние галопирахме по горския път и се приближавахме към местата, където премина моето детство. Този път не се натъкнахме на никаква засада. Въпреки това бяхме предпазливи. Потеглихме един час след издаването на заповедта и вероятно враговете ми не бяха узнали за движенията ми. Със смелия Галахър до мене и следван от моя верен оръженосец, нямаше защо да се страхувам от открито нападение на бели.

Страхувах се само да не се натъкнем на червенокожи, тъй като червенокожите бяха сега наши открити врагове. Такава опасност съществуваше и ние взехме всички предохранителни мерки да избегнем подобна среща.

На няколко места открихме пресни следи от индианци. В калта личаха отпечатъци от мокасини и подкови.

На едно място намерихме остатъци от огън, който още пушеше, а наоколо следи от червенокожи. Група индианци бе лагерувала там.

Не срещнахме нито бели, нито червенокожи, докато не преминахме запустялата плантация край потока и приближихме брега на реката. Там за пръв път видях човек. Беше някакъв конник. От пръв поглед разбрахме, че е индианец. Той се намираше на голямо разстояние и не можехме да различим чертите на лицето му. Но дрехите, държанието му, червеният пояс и гамаши и преди всичко щраусовите пера, които се вееха над главата му, показваха, че е семинол. Той яздеше голям вран кон и току-що бе излязъл от гората на откритото място, до което бяхме стигнали и ние. Изглежда конникът ни видя в същия миг, в който и ние го съзряхме. Той явно желаеше да избегне срещата.

След като ни разгледа, индианецът обърна жребеца, препусна в галоп и отново се скри в гората.

Галахър непредпазливо пришпори коня си и го последва. Аз щях да го посъветвам да не тръгваме след него, но ми се стори, че конникът е Оцеола. В такъв случай нямаше никаква опасност, а освен това от приятелски чувства желаех да срещнем младия вожд, за да си поговорим. С такива намерения аз също пришпорих коня ш последвах в галоп приятеля си. Джейк препусна след мене.

Бях почти сигурен, че непознатият конник е Оцеола. Стори ми се, че познах щраусовите пера, а пък и Джейк ми бе казал, че младият вожд язди хубав черен кон. По всяка вероятност това бе той. Исках да извикам на Оцеола да спре, препуснах напред и задминах Галахър, чийто кон бе по-бавен от моя.

Скоро навлязохме в гората, в която бе изчезнал конникът. Видях пресните следи, но нищо друго. Извиках високо името на младия вожд. Казах и кой го вика, но единственият отговор бе ехото на гората.

Яздих по следите известно време, като продължавах да викам. Никой не ми отвърна. Конникът или не желаеше да отговори на виковете ми, или пък вече се намираше толкова надалеч, че не долавяше какво казвам.

Разбира се, нямаше да го настигна, ако той сам не пожелаеше да спре. Цяла седмица можеше да яздим по следите му, без да го догоним. И Галахър и аз разбирахме това и се отказахме от преследването. Отправихме се към пътя с намерение да продължим, но аз си спомних за една по-пряка пътека, която водеше до пристана на реката. Отправихме се към нея.

Не след дълго пак попаднахме на следи от кон. Явно, бяха следите на ездача, когото току-що бяхме преследвали. По всичко личеше, че той беше минал оттук, преди да го видим. Следите идваха в права линия от мястото, към което бяхме се отправили ние.

Разгледах отпечатъците. Забелязах, че са мокри. Краищата им бяха просмукани с вода. Водни капки личаха и по сухите листа край следите. Значи ездачът бе преплувал реката.

Тези факти ме накараха да се замисля. Какво е търсил индианецът от другата страна? Ако е бил Оцеола, както предполагах, какво е правил там? В тези смутни времена всеки индианец, който се приближи до поселището, рискува живота си. Очаква го сигурна смърт, ако го открият и хванат. Следователно индианецът, който и да е бил, е имал основателни причини да отиде от другата страна. Какви причини? Ако е бил Оцеола, какви са били подбудите му? Бях озадачен. Не ми идваше нищо друго наум, освен че младият вожд е отишъл отвъд реката, за да разузнава, което не е недостойно деяние за индианците.

Това бе твърде вероятно. И все пак не можех да го повярвам. Изведнъж над мене като че се надвеси облак. Някакво неопределено предчувствие започна да гнети душата ми. Сякаш някакъв демон шептеше в ушите ми: „Не, не е така!“

Конникът сигурно е прекосил реката. Но все пак да проверим!

Ние бързо продължихме да яздим по следата.

След няколко минути излязохме на брега. Следата водеше началото си от водата. Наблизо нямаше други отпечатъци от копита. Да, той е бил оттатък реката.

Пришпорих коня си, хвърлих се във водата и преплувах на другия бряг. Моят приятел ме последва, без да задава въпроси.

Излязохме на отсрещния бряг. Скоро открих отпечатъците от копитата на черния кон и мястото, гдето той е навлязъл в реката.

Продължих по следите, без да се спирам. Галахър и Джейк яздеха подире ми.

Галахър, учуден от моята настойчивост, ми зададе няколко въпроса, на които аз отговорих несвързано. С всяка измината минута предчувствията ми ставаха все по-мрачни. Сърцето ми биеше бързо и изпълваше гърдите ми със странна и неописуема болка.

Следата ни заведе до една малка полянка сред горичка от магнолии. Там тя свършваше. Бяхме стигнали края й. Машинално разгледах земята. Седях като замаян на седлото си. Мрачните предчувствия бяха изчезнали. Изместиха ги още по-черни мисли. Земята бе покрита с отпечатъци от копита на коне, които са спирали тук. Повечето от отпечатъците принадлежаха на черния кон. Но имаше и други, два пъти по-малки — следи от малко пони[1].

— Божичко, масса Джордж — промърмори Джейк, като приближи и се наведе към земята. — Вижте там! Това е следа от малката Бяла лисица. Сигурно мис Вирджиния е била тук!

Бележки

[1] Пони — порода дребни коне. Б.пр.