Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА LXIII
ИНДИАНСКО ПРАВОСЪДИЕ

Скоро дойдох на себе си. Индианците бяха все още наоколо, но не се държаха така заплашително, както преди да ме повалят. Напротив, те проявяваха съчувствие към мене. Един от тях бе поставил главата ми на коляното си, а друг се опитваше да спре кръвта, която шуртеше от раната на сляпото ми око. Останалите стояха наоколо и ме гледаха загрижено.

Държанието им ме изненада. Не мислех, че имат други намерения, освен да ме убият. Всъщност, когато се строполих от удара на томахавката и загубих съзнание, бях под впечатление, че съм смъртно наранен. Такова усещане не е рядкост у хора, които внезапно са загубили съзнание от удар.

Изпитах приятното чувство, че живея, че не съм тежко ранен и че хората, които ме заобикалят, нямат намерение да ми навредят. Те си говореха тихо, разглеждаха раната ми и явно бяха доволни, че не са ме убили.

— Ранихме те, но не е опасно — ми каза един от тях на родния си език. — Аз те ударих, халуук! Тъмно беше, приятелю на Изгряващото слънце, не те познахме. Мислехме, че си Ятика-клуко[1]. Неговата кръв искахме да пролеем. Очаквахме да го намерим тук. Той е бил тука. Къде отиде?

Посочих към форта.

— Халуук! — възкликнаха неколцина от индианците разочаровани. После се събраха настрана и започнаха да разговарят тихо.

— Не се страхувай — каза първият, като отново застана при мене. — Приятелю на Изгряващото слънце, няма да ти навредим повече. Но ти трябва да дойдеш с нас при вождовете. Те не са далеч. Ела!

Отново се изправих на крака и може би, ако бях направил отчаян опит, щях да избягам. Но този опит може би щеше да ми струва втори удар, дори и живота. Освен това учтивото държание на индианците ме успокои. Където и да ме водеха, чувствах, че няма защо да се страхувам. Съгласих се без колебание да ги последвам.

Червенокожите се наредиха в индианска нишка, поставиха ме в средата на редицата и тръгнахме през гората. Въпреки тъмнината ние лесно следвахме пътеката, по която бе поел водачът, и за известно време вървяхме бързо. Забелязах, че се движим към мястото, откъдето преди долиташе шумът на битката. Но сега беше тихо. Борбата явно беше свършила. Дори победителите вече не надаваха своето „каха-куин“.

Бяхме минали една миля, когато луната изгря. Гората не бе много гъста и аз ясно можех да разгледам индианците, които ме бяха пленили. Между тях познах един-двама, които бях виждал на съвета. Това бяха бойци от племето микосоки, привърженици на Оцеола. От това заключих, че той е един от вождовете, при които ме водеха.

Предположението ми излезе вярно. Скоро пътеката ни изведе на открито място сред гората, където се бяха събрали около стотина индианци. Малко настрана от тях стоеше по-малобройна група; тя се състоеше от вождове. Сред тях видях Оцеола.

На земята пред мене се откриваше необикновена кървава гледка. Наоколо лежаха трупове с пресни рани, от които течеше кръв. Някои от мъртъвците лежаха така, както ги бе заварила смъртта — паднали по гръб, с очи изцъклени срещу луната. Ножът за скалпиране бе свършил работата си. По черепите на труповете личаха белезникави петна с тъмночервени нишки. Това показваше, че е махната окосмената покривка на главите им. Индианците крачеха насам-натам с прясно одрани скалпове в ръце. Някои бяха закачили скалповете на дулата на пушките си.

Нямаше нищо тайнствено в това, което видях. Всичко ми бе ясно. Убитите мъже бяха от предателските племена — привърженици на Луста Хаджо и Оматла.

Вождовете, както бе уговорено с пълномощника, бяха тръгнали от форт Брук, придружени от специална охрана. Намеренията им бяха станали известни на патриотите; те ги проследили, нападнали ги по пътя и след кратка битка ги разгромили. Повечето от тях бяха загинали в борбата. Малцина бяха успели да избягат заедно с Луста Хаджо, а други, между които и самият Оматла, бяха паднали в плен — смъртта ги бе пощадила, за да умрат при по-тържествени обстоятелства.

Видях пленниците — те бяха вързани за няколко дървета наблизо. Сред тях познах водача им, когото правителственият пълномощник Томпсън бе благоволил да провъзгласи за „крал на семинолите“. Хората наоколо не се отнасяха с голямо почитание към „негово величество“. Мнозина се навъртаха наоколо и явно личеше, че са готови да станат цареубийци и да отнемат живота му без много церемонии. Възпираха ги вождовете, които бяха против насилия — те бяха решили да съдят Оматла според законите и обичаите на своя народ.

Когато пристигнахме, съдът бе започнал. Вождовете се съвещаваха.

Един от индианците, които ме бяха пленили, съобщи за нашето пристигане. Забелязах, че когато той свърши да говори, сред вождовете се разнесе шепот на разочарование. Не бях аз пленникът, когото очакваха. Не ми обърнаха никакво внимание. Оставиха ме свободен; имах възможност да наблюдавам какво вършат.

Съветът, който съдеше пленения вожд, скоро свърши. Предателството на Оматла им бе добре известно; нямаше какво да разискват надълго: разбира се, той бе намерен за виновен и осъден да заплати с живота си. Присъдата бе произнесена в присъствието на всички. Предателят трябваше да умре.

Възникна и един друг въпрос. Кой ще бъде палачът?

Имаше мнозина доброволци да изпълнят присъдата — да отнемеш живота на предател според разбиранията на индианците е благородно дело. Лесно щеше да се намери палач.

Мнозина изявиха желание, но съветът не прие услугите им. Това бе въпрос, който трябваше да разрешат с гласуване.

Гласуваха незабавно. Всички знаеха за клетвата на Оцеола. Затова неговите привърженици настояваха той да отмъсти. Единодушно го избраха да изпълни присъдата. Оцеола прие.

С нож в ръка той се приближи към вързания пленник, който трепереше. Всички се събраха, за да видят съдбоносния удар. Подтикван от някакво жестоко любопитство, аз не можах да се стърпя и се приближих заедно с останалите.

Стояхме сред мъртва тишина, очаквайки всеки миг да видим как ножът ще потъне в сърцето на престъпника.

Видяхме издигнатата ръка и удара, но не видяхме рана — нямаше кръв! Ножът разряза ремъците, които обвързваха пленника и Оматла бе освободен.

Чу се шепот на неодобрение. Какво искаше да каже Оцеола? Да не би да имаше намерение да остави Оматла да избяга? Да остави да избяга предателят, осъден от съвета на вождовете, от целия народ?

Но скоро разбрахме, че той няма такива намерения.

— Оматла — каза Оцеола, като погледна сурово противника си. — По-рано те смятах за смел мъж, почитан от племето си и от целия народ на семинолите. Белите те подкупиха. Направиха те предател на своята страна и на нашата кауза. Въпреки това ти няма да умреш като куче. Ще те убия не по такъв начин. Отвращавам се от мисълта да убия безпомощен и невъоръжен човек. Ще се бием честно и хората ще видят, че правдата ще възтържествува. Върнете му оръжието. Да се защищава, ако може.

Неочакваното предложение бе посрещнато с известно неодобрение. Мнозина, възмутени от предателството на Оматла и все още възбудени от неотдавнашната битка, биха го заклали, както бе вързан. Но те разбраха, че Оцеола ще постъпи, както бе решил, и не му оказаха съпротива.

Един от бойците излезе напред и подаде оръжието си на осъдения вожд. Даде му само томахавката и ножа си — Оцеола щеше да се бие със същите оръжия.

След това тълпата мълчаливо се отдръпна и противниците останаха сами в центъра.

Борбата бе колкото кратка, толкова и кървава.

Още с първия си замах Оцеола изби брадвата от ръката на противника си и миг след това с друг удар повали Оматла на земята. За миг победителят се наведе над падналия противник с гол нож, чието острие лъскаше на лунната светлина. Когато се изправи, стоманата бе загубила блясъка си. Тя бе потъмняла от червена кръв.

Оцеола удържа клетвата си. Той бе промушил сърцето на предателя. Оматла бе мъртъв.

По-късно белите нарекоха тази постъпка на Оцеола убийство. Но това не е вярно. Това не бе убийство, както не бе убийство и смъртта на Чарлз, на Калигула, на Тарквини[2] и на стотици други тирани, които са подтискали или предавали родината си. Общественото мнение в такива случаи не е справедливо. То се определя от предразсъдъците на времето и се мени, както хамелеонът мени цветовете си. Лицемерие, срамна непоследователност! Убиец е само онзи, който убива с престъпна цел. Оцеола не бе убиец.

Намирах се в необикновено положение. Вождовете все още не бяха обърнали внимание на присъствието ми. Аз изпитвах опасения въпреки вниманието от страна на хората, които ме доведоха. Страхувах се да не би членовете на съвета, възбудени от това, което се бе случило и бидейки във война с нас, да ми отредят съдба, подобна на съдбата на Оматла. Затова с неспокойство очаквах да благоволят да ми обърнат внимание. Не мина дълго време и страховете ми се разсеяха. Веднага щом свърши с Оматла, Оцеола се приближи и приятелски ми подаде ръка, която аз бях щастлив да приема също така приятелски.

Той изказа съжаление, че неговите хора са ме ранили и пленили. Обясни грешката, после повика един от своите хора и му нареди да ме заведе обратно във форта. Нямах желание да оставам повече на злощастното място. Сбогувах се с вожда и последвах водача по пътеката.

Близо до езерото индианецът ме остави. Прибрах се зад портите на форта без други приключения.

Бележки

[1] Ятика-клуко — красноречивият оратор: правителственият пълномощник. Б.авт.

[2] Карл I (1625–1649) — екзекутиран по време на английската буржоазна революция. Калигула Кай Цезар — римски император, жесток тиранин, убит от заговорници (41 г. пр. н. е.) Тарквини Горди — последният цар на Рим (534–509 г. пр. н. е.) — изпратен в изгнание след установяване на републиканската власт. Б.пр.