Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), 1875 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1879 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Колониален приключенски роман
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 56 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
OSCEOLA THE SEMINOLE
OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND
by Captain Mayne Reid
New York: Carleton, Publisher, Madison Square
London: S. low, Son & Co, 1877
Майн Рид
ОЦЕОЛА
РОМАН
Преведе от английски Владимир Филипов
Художник Петър Брайков
Редактор Лъчезар Мишев
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Иван Андреев
Коректори Христина Ден кова
Мина Дончева
Американска. IV издание.
ЛГ. V. Издателски номер 157.
Дадена за набор на 24.XII.78.
Подписана за печат на 16.II.79
Излязла от печат на 25.III.79 г.
Формат 16/70/100.
Печатни коли 21.
Издателски коли 27.
Цена 2,40 лв.
ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8
Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.
| Оцеола | |
| Osceola the Seminole | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Първо издание | 1859 г. |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.
Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.
Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.
Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.
Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.
Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.
На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.
Издания на български език
- „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
- „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
- „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
- „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.
Екранизации
- Оцеола – филм на ГДР от 1971 г., с участието на Гойко Митич
Източници
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
- „Оцеола“
- ((en)) „Оцеола“ в Project Gutenberg
| |||||
ГЛАВА XXXIX
ПОДПИСЪТ НА ОЦЕОЛА
Младият вожд беше мълчал до този миг. Само думата „предател“ се бе изтръгнала из устата му, когато Чарлз Оматла взе перото, за да подпише.
Но Оцеола не остана безучастен през цялото време, нито пък изразът му остана безразличен към нещата, които ставаха наоколо. Той не се мъчеше да се сдържа — не се преструваше на равнодушен стоик — това не бе в характера му. Оцеола искрено се бе смял на остроумието на Скакалеца, бе посрещнал с открито одобрение проявата на патриотизъм на Абрам и на другите и се бе мръщил неодобрително на държанието на изменниците.
Сега бе неговият ред да каже думата си. Той стоеше скромно и очакваше да го повикат по име. Към останалите се бяха обърнали по име, тъй като имената им бяха добре известни на пълномощника и преводачите.
Не е необходимо да казвам, че в този съдбовен миг цареше напрегната тишина. Всички — и войници и индиански бойци — очакваха със затаен дъх да видят какво ще стане. Сякаш всеки бе изпълнен с предчувствие, че ще се разиграят някакви решителни събития.
Самият аз бях сигурен, че ще избухне буря и заедно с останалите седях като омагьосан в очакване.
Правителственият пълномощник наруши тишината със следните думи:
— Сега е ваш ред, Пауел. Но преди всичко искам да ви задам един въпрос: вие признат ли сте за вожд?
Тонът, държанието и думите му бяха обидни. Обидата беше нагла и преднамерена. Това ясно личеше от израза на неговото лице. В очите му се четеше злоба, примесена със самоувереност, че му предстои победа.
Въпросът на пълномощника бе излишен и неуместен. Томпсън знаеше много добре, че Пауел е вожд — вярно, младши вожд, но все пак вожд — боен водач на Червените пръчки — най-войнственото племе сред семинолите. Въпросът бе зададен предизвикателно. Пълномощникът искаше да го накара да избухне — всички знаеха, че неговият нрав не е от най-кротките.
Обидата не предизвика очакваното въздействие или поне така ни се стори. Онези, които смятаха, че Оцеола ще отвърне гневно, бяха разочаровани. Той не отговори. Странна усмивка заигра по устните му. Но това не бе язвителна или подигравателна усмивка. С такава спокойна усмивка на господарско пренебрежение един джентълмен удостоява негодника, който му е нанесъл обида. Онези, които видяха това, останаха с впечатление, че младият вожд не отговаря, защото би се унизил, защото обидата бе толкова груба — което бе вярно — че не заслужаваше отговор. Така мислех аз, така мислеха и другите около мене.
Видът на Оцеола можеше да накара пълномощника да замлъкне или поне да промени тактиката си, но той изобщо не бе чувствителен към насмешки. Чувството за срам, както и чувството за справедливост бяха чужди за грубата душа на чиновника и той продължи да изпълнява своя замисъл, без да обръща внимание на презрителното държание на младия индианец.
— Питам ви, вожд ли сте? — пълномощникът повтори въпроса с още по-обиден тон. — Имате ли право да подпишете?
Този път десетина гласа отговориха едновременно на въпроса. Неколцина вождове от кръга и неколцина от бойците, застанали зад тях, извикаха:
— Дали е вожд Изгряващото слънце? Вожд е, разбира се! Има право да подпише.
— Защо поставяте под съмнение правата му? — попита Скакалецът с подигравателен смях. — Когато му дойде времето, той ще покаже какви са те. Обаче това едва ли ще стане сега.
— Не, аз сега ще ги упражня! — каза Оцеола, като се обърна към оратора. Той наблягаше на всяка дума. — Имам право да подпиша и ще подпиша.
Мъчно е да се опише въздействието, което предизвика това неочаквано съобщение. Всички — бели и червенокожи — бяха изненадани. Няколко минути събранието се вълнуваше — всички гласове се смесиха в обща глъчка. От всички страни долитаха възклицания. Всички изразяваха изненадата си по различен начин в зависимост от политическите си убеждения. В гласовете на едни се чувствуваше радост, а в други — яд и гняв. Дали Оцеола бе казал това? Добре ли бяха чули. Щеше ли Изгряващото слънце да потъне толкова скоро зад облаците? След всичко случило се, след всички негови обещания, щеше ли да стане предател?
Такива въпроси си задаваха вождовете и бойците, които бяха против преселването. А хората от другата партия не можеха да скрият удоволствието си. Всички знаеха, че ако Оцеола подпише, това ще сложи край на преговорите и преселването ще се осъществи. Братята Оматла нямаше вече от какво да се страхуват — бойците патриоти, които бяха дали клетва да се борят, може би щяха да се противопоставят, но между тях нямаше водач като Оцеола, който да ги обедини. Без него духът на съпротивата щеше да отслабне; патриотите щяха да се отчаят.
Скакалецът, Облакът, Коа Хаджо, Абрам, Арпиуки и Джуджето бяха поразени. Оцеола — човекът, на когото най-много разчитаха, смелият подбудител и водач на съпротивата, откритият враг на всички, които защитаваха идеята за преселение, истинският патриот, в когото всички вярваха, на когото всички се доверяваха — щеше сега да ги изостави, сега — в решителния час, когато неговата измяна щеше да се окаже съдбоносна за делото им.
„Подкупили са го! — казваха си те. — Патриотизмът му е бил лицемерен, а съпротивата му — долна измама! Подкупил го е пълномощникът. Той е работил за него през цялото време. Исти-хулва-счай[1]. Неговата измяна е по-черна от предателството на Оматла!“
Така си шепнеха един на друг вождовете, като в същото време гледаха Оцеола свирепо като тигри.
Аз самият не знаех какво да мисля за предателството на Пауел. Той заяви, че ще подпише договора. Какво по-ясно от това? Личеше от държанието му, че е готов да го направи. Изглежда очакваше само пълномощникът да го покани.
Бях сигурен, че намеренията на Оцеола не са били известни на правителствения пълномощник. Всеки, който го погледнеше в този миг, щеше да разбере, че не е съучастник в предателството. Той, както всички присъстващи, ако не и повече от тях, бе явно изненадан от изявлението на Оцеола. Неочакваното съгласие така го изуми, че за известно време той загуби дар слово.
Накрая каза със заекване.
— Много добре, Оцеола. Приближете се и подпишете.
Тонът на Томпсън бе променен. Той говореше ласкателно. Пред него се откриваха нови възможности. Оцеола щеше да подпише и да се съгласи с преселването. Така пълномощникът щеше да изпълни поставената му от върховното правителство задача, и то с умение, което щеше да увеличи неговия престиж. „Старият Хикъри“ щеше да е доволен. А после? Какво щяха да му възложат после? Не обикновена мисия до някакво диво племе, а дипломатическа кариера в някоя цивилизована държава. Може пък и да го назначат посланик например в Испания…
Ах, Уили Томпсън, въздушните ти кули скоро рухнаха. Те се сгромолясаха така бързо, както бързо бяха изградени; разпаднаха се като къща, направена от карти.
Оцеола се приближи до масата и се наведе над нея, сякаш за да разгледа документа. Очите му бързо прошариха по пергамента. Той изглежда търсеше нещо в него.
Намери го. Това бе име. Прочете го високо:
— Чарлз Оматла!
Изправи се, обърна се с лице към пълномощника и подигравателно го попита дали все още желае да подпише.
— Вие обещахте, Оцеола.
— Ще изпълня обещанието си.
Казвайки тези думи, той извади от ножницата си дълъг испански нож, издигна го високо и заби острието в пергамента. Върхът на ножа проникна дълбоко в дървото.
— Това е подписът ми! — извика той като измъкна стоманата. — Виж, Оматла, аз прободох твоето име. Внимавай, предателю! Откажи се от това, което си направил, или острието на ножа ще прободе и сърцето ти!
— О! Това ли било? — извика пълномощникът вбесен и стана. — Добре! Очаквах такава дързост, такава подигравка със закона! Генерал Клинч, моля ви… вашите войници… да го хванат и арестуват!
Тези думи, казани на пресекулки, се чуха сред страхотната врява, която се вдигна наоколо. Клинч даде набързо някакво нареждане на офицерите, които стояха наблизо. Видях как пет-шест войнишки редици се отделиха и се втурнаха напред. Те се хвърлиха към Оцеола и тутакси го заобиколиха.
Но младият вожд не се предаде веднага. Той се отказа от отчаяната борба и от опита да избяга, едва след като повали на земята неколцина, след като десетина здрави мъже захвърлиха пушки и го сграбчиха. После той застана неподвижен, сякаш бе излят от метал.
Това бе съвсем неочаквана развръзка, както за белите, така и за индианците. Нямаше никакво оправдание за тази насилствена постъпка. Това не бе съд, където съдията има право да арестува за незачитане на съда, а съвет и дръзкото държание на който и да било не можеше да бъде наказано без съгласието на двете страни. Генерал Томпсън бе превишил правата си. Той бе използвал властта си произволно и без законно основание.
Последва бъркотия, която не се поддава на описание. Въздухът се раздираше от високи възклицания: от викове на мъже, писъци на жени, крясъци на деца и бойни възгласи на индиански воини. Всичко това се смесваше в един общ шум. Никой не направи опит да спаси Оцеола: бе невъзможно в присъствието на толкова много войници и на толкова много предатели. Патриотичните вождове, които бързо се оттеглиха, надаваха дивото „Ио-хо-ехи!“ — бойният вик на семинолите, който вещаеше отплата и отмъщение.
Войниците повлякоха Оцеола към форта.
— Тиранин! — извика той, като впи поглед в пълномощника. — Спечели с предателство, но не смятай, че това е краят. Може да затвориш Оцеола, може да го обесиш, ако щеш, но не мисли, че неговият дух ще умре. Не, той ще живее и ще вика за отмъщение. Той говори! Чуй онези гласове! Познаваш ли бойния вик на Червените пръчки? Добре го запомни. Той не за последен път звучи в ушите ти. Йо-хо-ехи, йо-хо-ехи! Чуй, тиранино! Това е твоят погребален звън! Твоят погребален звън!
Вмъкнаха младия вожд през портата, докато той отправяше яростните си заплахи, и бързо го отведоха към помещението, което служеше за арест.
Когато го последвах, сред тълпата някой се допря до ръката ми. Обърнах се и видях Хай-Юа.
— Довечера при Уи-уа[2] — прошепна тя. — Ще има сенки, повече сенки по водата. Може би…
Нищо повече не чух. Тълпата ни раздели. Когато я потърсих отново, безумната кралица си бе отишла.