Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), 1875 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1879 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Колониален приключенски роман
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 56 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
OSCEOLA THE SEMINOLE
OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND
by Captain Mayne Reid
New York: Carleton, Publisher, Madison Square
London: S. low, Son & Co, 1877
Майн Рид
ОЦЕОЛА
РОМАН
Преведе от английски Владимир Филипов
Художник Петър Брайков
Редактор Лъчезар Мишев
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Иван Андреев
Коректори Христина Ден кова
Мина Дончева
Американска. IV издание.
ЛГ. V. Издателски номер 157.
Дадена за набор на 24.XII.78.
Подписана за печат на 16.II.79
Излязла от печат на 25.III.79 г.
Формат 16/70/100.
Печатни коли 21.
Издателски коли 27.
Цена 2,40 лв.
ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8
Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.
| Оцеола | |
| Osceola the Seminole | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Първо издание | 1859 г. |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.
Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.
Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.
Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.
Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.
Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.
На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.
Издания на български език
- „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
- „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
- „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
- „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.
Екранизации
- Оцеола – филм на ГДР от 1971 г., с участието на Гойко Митич
Източници
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
- „Оцеола“
- ((en)) „Оцеола“ в Project Gutenberg
| |||||
ГЛАВА II
ПЛАНТАЦИЯТА ЗА ИНДИГО
Баща ми притежаваше плантация за индиго. Казваше се Рандолф. Аз нося неговото име — наричам се Джордж Рандолф.
В жилите ми тече индианска кръв. Баща ми е от семейството Рандолф от Роанок — и следователно е потомък на принцеса Покахонтас[1]. Той се гордееше със своя индиански произход.
Може да звучи странно, най-вече за европейците, че белите в Америка, у които тече индианска кръв, се гордеят с нея, вместо да се срамуват от това позорно петно. Но това е истина. Не се смята за срамно дори човек да е „метис“, особено ако тази смесица от различна кръв е придружена с богатство. Само фактът, че ние не се срамуваме да признаем индианците за наши прадеди, говори по-красноречиво за благородството на индианския характер, отколкото всички томове, писани по този въпрос.
Стотици бели семейства претендират, че са потомци на принцесата на Вирджиния. Ако техните твърдения са верни, то прекрасната Покахонтас трябва да е била истинска благодат за своя господар.
Мисля, че баща ми наистина беше неин потомък. Във всеки случай той принадлежеше към едно от гордите семейства на „Стария доминион“[2] и в ранните си години е бил заобиколен от стотици чернокожи роби. Но богатите земи, наследени от баща му, накрая се изтощили, а разточителното му гостоприемство почти го разорило. Той не можал да се примири с мисълта за по-ниско обществено положение, събрал остатъците от богатството си и се „пренесъл“ на юг.
Родил съм се преди това преместване и затова моята родина е Вирджиния. Но най-ранни спомени за нашия дом пазя от бреговете на красивата река Суони във Флорида. Там премина моето детство, там са местата, където преживях радостите на младостта и омаята на първата любов.
Аз и сега виждам нашия дом от времето на моето детство. Забравя ли се такава прекрасна картина! Великолепна бяла къща със зелени капаци на прозорците. Просторна веранда заобикаля къщата от всички страни. Дървени колони, украсени с резба, подпират покрива на верандата. Ниски изящни перила я отделят от лехите с цветя, които са пред къщата, от портокаловата горичка на дясната й страна и от просторната градина вляво. Зад цветните лехи една равна поляна леко се спуска към брега на реката. На това място реката се разширява и прилича на великолепно езеро с далечни брегове, покрити с гори. Из реката са пръснати островчета, които сякаш са увиснали във въздуха. Диви патици летят над нея или плуват по водата.
На поляната растат високи палми от вида „ореодоксия“, чиито листа са дълги и заострени, и малки южни „палмето“ с широки ветрилообразни листа. Тук има магнолии, групички от уханното дърво илисиум, виждат се и блестящите корони на юката — те всички са местни растения. На поляната се издига и едно друго местно дърво — огромен дъб простира дългите си хоризонтални клони, гъсто покрити с вечнозелени твърди листа, които хвърлят дебела сянка върху тревата. Под сянката на дъба стои едно красиво момиче в лека лятна рокля. Изпод бялата кърпа, с която е прибрана косата му, се изплъзват дълги плитки, блестящи като злато. Това е Вирджиния — моята единствена сестра. Тя е по-млада от мене. Златистите й коси не издават индианския й произход, но тях тя е наследила от майка ни. Тя играе с любимците си — една сърна и нейното красиво петнисто сърне. Вирджиния ги храни с обелени сладки портокали, които те много обичат. Край нея стои, завързан на тънка верижка, друга нейна любимка — черна катеричка с лъскава козина и подвижна опашка. Веселите подскачания плашат боязливото сърне, карат го да побягва и да се притиска до майка си или да търси закрила от сестра ми.
Чуват се птичи гласове. Златната авлига, чието гнездо е сред клоните на портокаловите дървета, лее своята песен. Дроздът от кафеза на верандата повтаря мелодията с вариации. Този весел присмехулник повтаря като ехо гласовете на червения кардинал и синята сойка, които пърхат сред цъфналата магнолия. Той се присмива на бърборенето на зелените дългоопашати папагали, които кълват плодовете на високите кипариси край брега на реката. От време на време той повтаря дивите крясъци на испанските ибиси, които размахват сребристи криле в небето, или виковете на горския щъркел, които достигат от далечните островчета на езерото. Този изкусен и несравним певец наподобява лая на кучето, мяукането на котката, рева на мулетата, цвиленето на конете и даже човешки гласове.
Зад къщата се разкрива съвсем друга гледка. Може би не толкова привлекателна, но не по-малко оживена. Там кипи работа, разкрива се картината на труда в една плантация за индиго.
Близо до къщата се намира обширно място, заградено с дървена ограда. Някъде към средата е най-важната постройка. Тя представлява голям навес, подпрян със здрави греди, който покрива едно пространство около половин акр[3]. Под него се виждат огромни продълговати корита, издълбани от големи кипарисови стебла. Те са наредени по три едно над друго и са свързани с канелки, поставени на краищата им. В тези корита се изкисва ценното индигово растение и се извлича неговата синя боя.
По-нататък са наредени малки къщички, еднакви по големина и форма. Всяка от тях е сгушена между портокаловите дървета, чийто узрял плод и бели восъчни цветове изпълват въздуха с аромат. Това са колибите на негрите. Тук-таме над покривите на колибите се изправят или леко свеждат клони палмови дървета, също тъй величествени като онези, които украсяват поляната пред къщата. В ограденото място има и други сгради — груби постройки от неодялани трупи с дъсчен покрив. Това са конюшнята, хамбарът за царевица и кухнята, която е свързана с господарското жилище чрез дълъг навес, покрит с летви и подпрян на греди от уханния червен кедър.
Отвъд оградата се простират обширни поля, а зад тях — тъмен кипарисов лес, който закрива хоризонта. По тези поля расте ценното индиго. Но то не е единственото растение — има и царевица, сладки картофи, ориз и захарна тръстика. Те се сеят не за пазара, а за да задоволяват нуждите на имението.
Индигото е засято в прави редици на известно разстояние една от друга. Растенията са на различна възраст: някои от тях са наскоро поникнали — листата им са като на детелина, а други израснали над два фута височина — приличат на папрат. Техните листа са светлозелени и перести, както на повечето от растенията от вида пеперудоцветни, към които спада и индигото. По трети личат пъпките, които се готвят да цъфнат. Но тях ги очаква друга съдба: преди да достигнат до пълен разцвет, пурпурните цветове ще бъдат безмилостно отрязани.
Стотици хора се движат в ограденото място сред индиговите поля. С изключение на един-двама — надзирателите и притежателя на плантацията — те са африканци, роби. Но не всички са чернокожи — едва ли може да се каже, че мнозинството са негри. Има мулати[4], самбо[5], и квартерони[6]. Дори и някои от тези, у които тече чиста африканска кръв, не са черни на цвят, а бронзови. Някои от тях са отвратително грозни, те имат дебели устни, ниски чела сплескани носове и техните тела са безформени. Други са добре сложени. Между тях има и хора, които може да се сметнат за хубави. Има и почти бели жени — квартеронки. Някои от тях са дори красиви.
Мъжете са в работно облекло: широки памучни панталони, груби яркоцветни ризи и шапки от палмови листа. Дрехите на неколцина показват добър вкус. Мнозина са голи до кръста. Техните черни кожи лъщят под слънцето като абанос. Жените са облечени по-пъстро — те носят басми на райета и косите им са вързани с яркоцветни карирани кърпи от мадрас[7]. Роклите на някои от тях са хубави и са ушити с вкус. Прическите им, обвити с тюрбани, ги правят още по-живописни.
И мъже, и жени са заети с производството на индиго. Някои от тях режат растенията със сърпове и ги връзват на снопи. Други пренасят снопите от полята до големия навес. Неколцина ги мятат в горните корита „да киснат“, а други източват водата и ги „изстискват“. Трети изгребват утайката и я прехвърлят в чувалите за изцеждане. И най-после няколко души наглеждат сушенето и нарязват добитата боя. Всички изпълняват работата, която им е определена, и изглеждат весели. Те се смеят, бъбрят и пеят, подмятат си шеги и няма миг, в който да не ехтят веселите им гласове.
И все пак те са роби — роби на баща ми. Той се отнася добре с тях. Камшикът рядко се използва и може би затова всички са в добро настроение и имат бодър вид.
Такива приятни картини са запечатани дълбоко в паметта ми. Те образуват мизансцена на моето детство.