Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА XXXII
СЕНКИ ПО ВОДАТА

Останах сам с тъжните си мисли. Много бяха причините, които правеха мислите ми тъжни. Осуетени бяха намеренията ми да посетя моите приятели, изгарях от желание да науча нещо за тях, сърцето ми копнееше да възстанови нежните връзки от миналото. В същото време ме разкъсваха съмнения, измъчваше ме неизвестността.

На всичко отгоре измъчваха ме и други чувства. Струваше ми се, че ролята, която играех, е отвратителна. Бял станал проводник на безчестие и неправда. Възмущаваше ме мисълта, че първата задача, която ми възлагаха в моята военна кариера, бе да помогна на един долен заговор. Изпитвах истинско отвращение при изпълнението на моите задължения.

Дори приятната нощ не ме успокояваше. Напротив струваше ми се, че буря щеше повече да подхожда на настроението ми.

А нощта наистина бе прекрасна! И земята и въздухът бяха в покой.

Тук-таме небето бе нашарено от бели перести облаци, толкова ефирни, че когато луната се промъкваше зад тях, като че ли се движеше зад прозрачен сребърен воал, без да губи ни лъч от блясъка си. Лунната светлина се отразяваше в лъскавите листа на лавровото дърво и караше гората да блести, като че из нея бяха разпилени милиони огледала. Сякаш за да подсилят този ефект, под сенките на дърветата се въртяха рояци от светулки. Те осветяваха тъмните горски пътеки с искри, в които се смесваха червени, сини и златисти оттенъци. Ту литваха в права линия, ту извиваха или трептяха нагоре и надолу, сякаш повтаряха стъпките на някакъв сложен танц.

Сред това великолепие се намираше езерцето, което блестеше като огледало, оградено от златни орнаменти.

Въздухът беше пропит с най-различни благоухания. Нощта бе приятно свежа. Много от цветята отказваха да затворят венчетата си — не всички от тях бяха невести на слънцето. И луната имаше дял в наслаж-денията. Лавровите и дафинови дървета цъфтяха и разнасяха уханията си, които се смесваха с аромата на анасона и портокала и изпълваха въздуха с приятен мирис.

Наоколо цареше спокойствие, но не и тишина. В южните гори нощем никога не е тихо. Щом слънцето залезе, дървесните жаби и щурците започват своя концерт. А има и една птица, която пее чудни песни в лунните нощи — това е прочутият присмехулник от американските гори. Един от тях, кацнал на високо дърво до езерото, изглежда искаше да ме утеши с медния си глас.

Чувах и други шумове — глъчката на войниците от форта, примесена с по-далечните звуци от лагера на индианците. Сегиз-тогиз някой по-висок глас — ругатня, провикване или смях, се извисяваше и нарушаваше еднообразния шум.

Не зная колко съм чакал да се върнат вождовете. Може би час, два или повече. Само луната ми помагаше да се ориентирам. Индианците бяха казали, че Холата ще си отиде, ако изобщо си отиде, преди нейният бляскав диск да се скрие. Значи трябваше да чакам най-много още два часа и след това аз щях да бъда свободен.

Почти целия ден бях стоял прав. Краката вече не ме държаха. Избрах си един голям камък близо до водата и седнаха на него.

Погледът ми се рееше по езерото. Половината от неговата повърхност бе в сянка. Другата половина бе посребрена от лунните лъчи, които проникваха през прозрачната вода и осветяваха белите черупки и лъскавите камъчета по дъното. По продължение на линията, където светлината и тъмнината се срещаха, се открояваха силуетите на няколко благородни палми, чиито високи стебла и извисени корони сякаш се спущаха към глъбините на земята — те като че ли принадлежаха на някакъв друг, по-бляскав небесен свод, който лежеше в краката ми. Дърветата, чиито образи виждах отразени във водата, растяха по билото на хълма, който се извисяваше на западната страна на езерото и препречваше лунните лъчи.

Седях известно време вторачен в това подобие на небесен свод. Погледът ми машинално проследяваше отраженията на големите ветрилообразни листа на палмите.

Изведнъж се сепнах. Забелязах нов образ върху водното огледало. Фигура или по-скоро сянка се появи неочаквано между стъблата на палмите. Тя беше изправена и аз я виждах с увеличени размери. Без съмнение това бе човешка фигура, но не на мъж.

Малката глава, изящната закръгленост на раменете, леката извивка на талията и дългите свободни дрехи, които достигаха до земята, ме убедиха, че сянката е на жена.

Когато я забелязах, тя се движеше сред палмите. После изведнъж спря и остана няколко мига неподвижна. Едва тогава различих особеностите, които издават пола й.

Първото ми инстинктивно желание бе да се обърна и ако е възможно, да видя фигурата, която хвърляше тази интересна сянка. Самият аз се намирах на западния бряг на езерцето и хълмът се намираше зад мен. Но като се обърнах, не можах да видя нито неговото било, нито палмите. Станах прав и пак не можах да ги видя — пречеше ми големият дъб, под който седях.

Отдръпнах се бързо настрана и тогава очертанията на хълма и палмите се откриха пред очите ми. Но не видях никого — нито мъж, нито жена.

Внимателно огледах билото. Нямаше жива душа. Виждаше се само силуетът на една малка палма.

Върнах се на мястото си. Седнах и отново се вгледах във водата. Отраженията на палмите още се различаваха, но сянката на жената бе изчезнала.

Нямаше нищо чудно във всичко това. Нито за миг не допуснах, че се мамя. Някоя жена бе застанала на билото, а после се бе скрила сред дърветата. Това бе най-естественото обяснение и аз, разбира се, се задоволих с него.

В същото време безмълвното видение не можеше да не събуди любопитството ми. Вместо да остана на мястото си и да се отдам на бляновете си, аз станах, напрегнато се взрях и се ослушах.

Коя ли бе тази жена? Разбира се, индианка. Невероятно бе бяла жена да дойде на такова място, и то в такъв час. Очертанията на сянката показваха, че тя бе облечена в индиански дрехи. Но какво правеше на това пусто място, и то сама?

Не беше лесно да си отговоря на въпроса. И все пак нямаше нищо необикновено в нейното присъствие тук. За децата на горите времето е без значение. Часовете на нощта са като часовете на деня — те често са часове за работа или развлечение. Най-различни причини можеха да обяснят присъствието й. Може би отиваше към езерото за вода или за да се изкъпе. А може би бе някоя влюбена девойка, която имаше среща с любимия си под тайнствените сенки на отдалечената горичка.

Внезапно като отровна стрела болка прониза сърцето ми. „Дали не е Маюми?“

Мъчно мога да опиша неприятното чувство, което ми причини това предположение. През целия изминал ден ме разяждаха мрачни съмнения, породени от няколко думи на един млад офицер, който случайно дочух. Те се отнасяха до някаква красива индианска девойка, която явно бе добре позната във форта. Забелязах, че в тона на младия човек имаше нотка на тържество или може би на самохвалство. Слушах внимателно всяка дума на младия офицер, като наблюдавах не само лицето му, но и израза на онези, които го слушаха, за да разбера към коя от двете категории хора да го причисля. Изглежда, че на неговата суетност бе принесена някаква жертва, поне така излизаше от думите му. По-голямата част от слушателите му повярваха, че наистина е имал успех. Присъстващите не споменаха никакво име. Нямах никакво основание да свържа девойката, за която ставаше дума в разговора, с девойката, за която мислех. Но след като чух, че момичето е индианка и красавица, ревност започна да измъчва сърцето ми.

Лесно можех да разбера всичко, като задам един прост въпрос. Но аз не се осмелих. Предпочетох да прекарам дълги часове, целия ден в несигурност, измъчван от съмнения.

И така, бях подготвен за мъчителните предположения, които нахлуха в душата ми, когато видях отражението на женската фигура.

Но моите терзания траяха кратко време. Облекчението настъпи скоро. Неясната фигура се промъкна край езерото и се появи под лунната светлина на около шест крачки от мястото, гдето стоях. Сега можех да я видя ясно. Беше жена, индианка. Но не бе Маюми.