Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), 1875 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1879 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Колониален приключенски роман
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 56 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
OSCEOLA THE SEMINOLE
OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND
by Captain Mayne Reid
New York: Carleton, Publisher, Madison Square
London: S. low, Son & Co, 1877
Майн Рид
ОЦЕОЛА
РОМАН
Преведе от английски Владимир Филипов
Художник Петър Брайков
Редактор Лъчезар Мишев
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Иван Андреев
Коректори Христина Ден кова
Мина Дончева
Американска. IV издание.
ЛГ. V. Издателски номер 157.
Дадена за набор на 24.XII.78.
Подписана за печат на 16.II.79
Излязла от печат на 25.III.79 г.
Формат 16/70/100.
Печатни коли 21.
Издателски коли 27.
Цена 2,40 лв.
ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8
Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.
| Оцеола | |
| Osceola the Seminole | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Първо издание | 1859 г. |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.
Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.
Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.
Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.
Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.
Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.
На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.
Издания на български език
- „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
- „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
- „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
- „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.
Екранизации
- Оцеола – филм на ГДР от 1971 г., с участието на Гойко Митич
Източници
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
- „Оцеола“
- ((en)) „Оцеола“ в Project Gutenberg
| |||||
ГЛАВА XVIII
СЕМИНОЛИТЕ
Когато се върнах във Флорида, облакът на войната бе надвиснал над родната земя. Всички говореха, че тя скоро ще избухне. Моето първо военно изпитание щеше да бъде в защита на родното огнище и моите близки. Бях вече подготвен, за новината. Войната е любима тема за разговор във военните академии. Никъде не разискват така подробно и с такъв интерес изгледите и вероятността за война.
В продължение на десет години Съединените щати бяха живели в мир с целия свят. Желязната ръка на „стария Хикъри“[1] всяваше страх сред врага на границите. В продължение на повече от десет години индианците бяха преустановили своите нападения за отмъщение и живееха тихо и спокойно. Но мирното status quo[2] свърши. Червенокожите отново се надигнаха, за да предявят правата си, и то тъкмо там, където ги очакваха най-малко. Не по границите на „Далечния запад“, а в сърцето на Страната на цветята. Да, Флорида трябваше да стане театър на военни действия — сцената, на която щеше да се развие новата драма.
Искам да кажа няколко думи за историята на Флорида, тъй като моят разказ почива на исторически факти.
В 1821 год. испанският флаг престана да се развява над укрепленията на Сан Агустин и Сан Марко. Испания отстъпи тези прекрасни провинции — една от нейните последни опорни точки на американския континент. Всъщност испанците притежаваха Флорида само на книга. Дълго преди да се откажат от тези земи, индианците ги бяха принудили да се оттеглят в крепостите си. Техните асиенди бяха разрушени, а конете и добитъкът дивееха по саваните. Бурени завладяха някогашните цветущи плантации. По време на стогодишния период на испанското владичество над страната бяха изникнали доста големи поселища. Разрушените сгради, много по-масивни от сградите на техните саксонски наследници, говореха за някогашната сила и слава на Испания.
Но не бе съдено индианците дълго да задържат страната, която бяха завладели. Друг народ от бели хора, равни на тях по смелост и сила, настъпваше от север. Не бе мъчно да се предскаже, че червенокожите завоеватели на свой ред трябва да отстъпят владенията си.
Те вече се бяха срещали в битки с бледоликите нашественици, предвождали от суровия воин, който сега заемаше президентското кресло. Индианците бяха сразени и изтикани на юг в централната част на полуострова. Там по силата на един договор можеха да живеят в сигурност. Този документ, тържествено подписан и скрепен с тържествена клетва, им даваше право на земята. Семинолите бяха доволни.
Уви, договорите между силен и слаб се нарушават лесно от силния, когато това му е изгодно. В този случай договорът бе безсрамно нарушен.
Бели авантюристи се поселиха по индианската граница. Те започнаха да я преминават и да скитат по индианските земи. Не го правеха случайно. Белите поселници огледаха земята, видяха, че е добра, че на нея може да се отглежда ориз, памук, захарна тръстика, индиго, маслини и портокали; пожелаха да притежават тази земя и решиха, че тя трябва да стане тяхна.
Имаше договор наистина, но какво ги интересуваха договорите! Какво значение имаше договорът за тези авантюристи, разорени плантатори от Джорджия и Каролина, търговци на негри от всички южни щати, още повече че той беше сключен с червенокожи. Трябваше да се отърват по някакъв начин от него.
„Големият баща“, едва ли по-малко безогледен от тях, одобри плана им.
— Да! — каза той. — Добре. Трябва да вземем земята на семинолите. Трябва да се преместят на друго място. Ще им намерим земя на западно големите равнини. Там ще имат просторни полета за лов. Тези места ще останат техни завинаги.
— Не — отвърнаха семинолите, — не желаем да се преселваме. Ние сме доволни от родната си земя и я обичаме. Не желаем да я напуснем. Тук ще останем!
— Значи не желаете да си отидете с добро? Така да бъде! Ние сме силни, а вие сте слаби. Ще ви заставим насила да се махнете!
Макар и да не бяха точно тези думите, с които Джексън отговори на семинолите, но смисълът на неговия отговор беше именно такъв.
Но на света има обществено мнение, с което трябва да се съобразяват. Дори тираните не обичат открито да нарушават договорите. В този случай интересите на политическите партии имаха по-голямо значение от общественото мнение и именно заради това решиха, че е необходимо да си дадат вид, че спазват законността.
Индианците упорстваха. Обичаха земята си и не искаха да я напуснат. И в това нямаше нищо чудно.
Трябваше да се намери предлог да вземат земята им. Старият довод, че били мързеливи ловци, които не обработвали земята както трябва, не можеше да бъде използван. Семинолите не бяха само ловци. Те се занимаваха и със земеделие, обработваха земята, наистина по доста примитивен начин, но това не можеше да послужи за повод да им я отнемат.
Този претекст беше неудобен, но затова веднага се намери друг. Хитрият пълномощник, когото „Големия баща“ изпрати при индианците, щеше скоро да измисли нещо друго. Той бе човек, който добре владееше изкуството „да мъти водата“, а знаеше и как да го прилага.
Скоро из цялата страна плъзнаха слухове за престъпления на индианците — за откраднати коне и добитък, за опустошени плантации, за ограбени и убити бели пътници. Всичко това било работа на „дивите семиноли“.
Продажната крайгранична преса, винаги готова да раздухва слухове, изпълни дълга си и започна да преувеличава всичко чуто.
А имаше ли кой да пише за предизвикателствата, отмъщенията, жестокостите и неправдите, от които бе пострадала другата страна? Всичко грижливо се премълчаваше. Скоро в страната се породиха настроения на кръвна вражда против семинолите.
„Унищожете диваците! Хванете ги! Изгонете ги! Да се махат на запад!“ — така хората изразяваха чувствата си, такива възгласи се чуваха навсякъде.
Когато народът на Съединените щати желае нещо, много е вероятно скоро да се опита да задоволи желанието си, особено ако то съвпада с намеренията на правителството. Тъкмо такъв бе и този случай — самото правителство бе създало настроенията срещу индианците.
Всички смятаха, че е лесно да се изпълни народната воля — да се изгонят диваците и да им се отнеме земята. Но все пак съществуваше договор. На света има обществено мнение, а така също и мислещо малцинство, което не може да бъде пренебрегнато и което се противопоставяше на тези шумно изразени желания. Договорът не можеше да бъде нарушен пред очите на всички посред бял ден. Тогава как трябваше да се отърват от тази пречка?
Ето отговорът на въпроса: свикайте вождовете и ги придумайте да се откажат от договора. Те са хора. Бедни са, а някои от тях са пияници. Подкупите ще свършат добра работа, а огнената вода[3] — още по-добра. Скалъпете нов договор, който може да се тълкува по два начина. Невежите диваци няма нищо да разберат от него. Накарайте ги да го подпишат и работата е свършена.
Ето твоят план, хитри пълномощнико и ти си човекът, който ще го изпълни!
И така стана. На 9 май 1832 г. вождовете на семинолите се събраха на съвет на брега на Оклауаха и продадоха бащината си земя.
Така вестниците съобщиха на света.
Но не беше вярно.
Не всички вождове присъстваха на съвета. Това бе събрание на предатели — подкупени и подмамени; събрание на слаби хора — поласкани и изплашени. Нищо чудно, че семинолите отказаха да приемат потайния договор. Нищо чудно, че индианците не изпълниха неговите клаузи. Трябваше да се свика друго по-пълно и по-свободно събрание, което да изрази желанието на народа.
Скоро стана ясно, че мнозинството от семинолите отхвърля договора. Голям брой от вождовете отрекоха, че са го подписали. Главният вожд Онопа също отрече. Някои признаха, че са го подписали, но заявиха, че са били подведени да сторят това. Само неколцина от по-силните вождове на племена, като братята Оматла, Черната глина и Големият воин, открито заявиха, че са подписали договора.
Те бяха намразени от всички племена. На тях с право гледаха като на изменници. Животът им бе в опасност. Даже хората от свитата им не одобряваха тяхната постъпка.
За да се разбере по-добре обстановката, необходимо е да кажа няколко думи за политическия строй на семинолите. Управлението им бе републиканско, истински демократично. Може би в никое друго общество по земята не са съществували такива идеални условия за свобода. Аз бих дори прибавил: и за щастие — тъй като щастието е рожба на свободата. Сравняват тяхната държава с държавата на племената от планините на Шотландия. Сравнението е вярно само в едно отношение. Подобно на келтите[4], семинолите нямат обща организация. Те живеят на племена, отдалечени едно от друго и политически независими помежду си. Племената живееха в приятелски отношения, без да има ръководна сила, която да ги принуждава към това. Имаха „главен вожд“, когото не можем да наречем крал, тъй като неговата индианска титла „мико“ няма това значение. Гордият дух на семинолите никога не би се подчинявал на такава нелепа власт. Те не бяха се отказали от естествените права на човека. Едва след като естественият начин на живот на един народ бъде извратен и принизен, „кралската власт“ започва да властва над него.
Главният „мико“ на семинолите бе главен само на думи. Неговата власт бе твърде ограничена. Той нямаше власт над живота на хората или над тяхната собственост. Макар и понякога да бе един от най-богатите, той често бе от най-бедните. Към него по-често, отколкото към останалите се обръщаха за помощ и той винаги бе готов да раздаде с широка ръка богатствата, които принадлежаха нему, а не на народа. Затова и не забогатяваше.
Той нямаше кралска свита. Не бе обкръжен от варварски разкош и блясък. Не го ласкаеха нископоклонни дворяни като раджите на Изтока или още по-разточителните короновани монарси на Запада. Напротив, неговите дрехи бяха скромни. Те често бяха по-обикновени дори от дрехите на хората около него. Много от обикновените воини бяха далеч „по-докарани“ от него.
Това се отнасяше и до вождовете на племената. Те също нямаха власт над живота и имота на хората. Не можеха да налагат наказания. Само племенният съд имаше това право. И аз се осмелявам да заявя, че наказанията сред тези хора отговаряха на престъпленията и бяха по-справедливи, отколкото наказанията, налагани от върховните съдилища на цивилизованите страни. Това бе обществен строй с истинска републиканска свобода, липсваше само идеята за уравниловка, тъй като при тях личните достойнства на човека водеха до заслужени отличия и власт. Собствеността не бе обща, макар и трудът да бе отчасти общ. Но тази задружност в труда почиваше на общото съгласие. Семейните връзки се считаха за свещени и бяха може би най-здравите на тази земя. И тези хора бяха наричани диваци — червенокожи диваци — и искаха да ги лишат от правата им, да ги изгонят от домовете им, да ги прокудят от тяхната красива земя в пущинаци, да ги убиват и гонят като диви зверове. Да, именно като диви зверове, тъй като в преследването щяха да използват кучета.