Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА LXXIX
ПИПНЕШКОМ СРЕД ДЪРВЕТАТА

От време на време водачите объркваха посоката и цялата редица трябваше да спира. Няколко пъти и Хикмън, и Уедърфорд не бяха сигурни накъде да вървим. Те бяха объркали посоките и изпаднаха в затруднение.

Ако бе светло, щяха да се ориентират по кората на дърветата — изкуство, което владеят всички ловци в гората — но дълбоката тъмнина им пречеше. Хикмън твърдеше, че дори и на тъмно можел да различи север от юг, само като пипа кората. Видях, че с такава цел той започна да опипва стволовете на дърветата. Забелязах, че минава от дърво на дърво, за да бъде сигурен в наблюденията си.

След тази необикновена маневра, която трая няколко минути, той се обърна към другаря си с възклицание на изненада.

— Кучета ги яли, Джим — заговори той под носа си. — Тези дървета са се изменили, откакто идвахме по-рано. Какво, по дяволите, им е станало? Кората е обелена и са сухи като слама.

— А бе, и аз забелязах, че нещо не е в ред с дърветата — отговори Уедърфорд, — но помислих, че така ми се е сторило в тъмното.

— Нищо подобно. Станало им е нещо, откакто бяхме тук. Добре си спомням, че са дълголистни борове. Чакай да взема куп листа да видим как изглеждат.

Като каза това, Хикмън протегна ръка нагоре и откърти един кичур, който висеше над главата му.

— Хм — продължи той, като смачка иглите между пръстите си. — Сега разбирам каква е работата. Проклетите гъсеници са ги нападнали. Дърветата са мъртви.

— Дали пък всички са мъртви — продължи той след малко, а после пристъпи малко напред и продължи да разглежда другите дървета.

— Всички са умрели, проклетите, всички до едно. Няма как, момчета, трябва да се върви наслуки. Старият Хик не може вече да ви води. Сега толкова знам къде е езерото, колкото и най-неопитният от вас.

Това признание не зарадва никого. Жаждата измъчваше всички, които го чуха. До този миг, вярвайки, че умението на ловеца ще им даде възможност да намерят вода, те я бяха понасяли търпеливо. Сега я чувстваха по-остро от всякога.

— Стойте! — каза Хикмън след няколко минути. — Има още надежда. Аз ако не мога да ви заведа до езерото, това животинче май ще може. Можеш ли, драги — продължи той, като се обърна към животното, което бе възседнал, изтощена стара кранта, на която Хикмън бе отдавна господар. — Можеш ли да намериш водата? Дий, стара кранто! Да видим дали иде можеш.

Той смуши „животинчето“ в ребрата, отпусна свободно юздите и отново тръгна напред сред дърветата.

Както преди ние го последвахме, възлагайки надежди на инстинкта на животното.

Наистина понякога човек като че ли се чувства малко унизен, като си спомни, че той — „господарят на земята“, често не успява да извърши неща, които по-низшите животни вършат благодарение на инстинкта си. Какъв добър урок за скромност би трябвало да даде това на безнравствения и жесток подтисник на тези благородни същества, чиято сила, инстинкт и издръжливост той използва за свое удобство. Изглежда само в час на опасност човек разбира, че не зависи изключително от своята господарска воля.

Не бяхме отишли далеч, когато стана известно, че конят на Хикмън е надушил вода. Притежателят му потвърди, че конят я е „помирисал“. Бил толкова сигурен, колкото когато една от хрътките му открие следи от елен. И наистина конят показа признаци, че се приближава към вода. Той протегна муцуна и започна да души въздуха. В същото време той се движеше в права линия, сякаш имаше определена цел. Сигурно отиваше към вода. Така вярваха всички. Развеселихме се и напредвахме по-бодро, когато за голяма изненада Хикмън внезапно дръпна юздите и спря цялата редица. Приближих се до него, за да попитам какво има. Той мълчеше и явно размишляваше.

— Защо спря? — попитах аз.

— Трябва всички да почакате тук за малко.

— Защо? запитаха неколцина, които дойдоха при нас.

— Опасно е така да се приближаваме. Подозирам, че червенокожите са до езерцето. Сигурно там са на лагер. Само там има вода. Много е вероятно това да е мястото за среща и за лагер. Ако е така и продължим да яздим както досега, ще ни чуят, като минаваме през храстите, и после няма изобщо да ги видим. Така е, нали, момчета?

На въпроса му отговориха утвърдително.

— Е тогава — продължи водачът, — по-добре ще бъде да останете тук, а ние с Джим Уедърфорд да се промъкнем и да видим дали индианците са там. Сега можем да намерим езерцето. Конят ни посочи пътя и аз знам къде е. Не е далеч. Ако червенокожите не са там, скоро ще се върнем и тогава ще можете всички да отидете колкото щете бързо.

Всички приеха с готовност благоразумния съвет. Двамата ловци слязоха от конете си и пеша се прокраднаха напред. Пожелах и аз да отида с тях. Нещастието ми даваше право да ръководя хората в отряда.

Подадох юздите на един от другарите ми и придружих ловците в тяхната разузнавателна мисия.

Стъпвахме безшумно. Земята бе покрита с дебел мек килим от дълги борови игли и стъпките ни не издаваха никакъв шум. Почти нямаше шубраци и това ни даваше възможност да се движим бързо. След няколко минути се намирахме далеч от групата, която оставихме зад себе си. Единствената ни грижа бе да се движим в правилната посока. По едно време ни се стори, че сме на погрешен път, когато за наша изненада зърнахме светлина между дърветата. Това бе огън, чиито пламъци се издигаха свободно. Хикмън веднага обяви, че пред нас е лагерният огън на индианците.

Отначало възнамерявахме да се върнем и да доведем другарите си, за да се приготвят за атака. Но като помислихме, решихме да се промъкнем по-близо до огъня и със сигурност да установим дали това е лагерът на неприятеля. Вече не се движехме прави, а пълзяхме на ръце и колене. На места, където светлината от огъня проникваше в гората, ние лазехме в сянката на дърветата. Огънят гореше на откритото място. Ловците си спомниха, че и езерцето е на открито, и след като видяхме блясък от вода, разбрахме, че е същото езерце.

Пълзяхме все по-близо и по-близо, докато стана опасно да напредваме по-нататък. Бяхме в края на гората и дърветата ни закриваха. Можехме да наблюдаваме цялото открито място. По него имаше препънати коне. Край огъня се излежаваха тъмни фигури. Убийците спяха.

Близо до огъня, на седло, оставено на земята, седеше човек. Изглеждаше буден, макар и главата му да бе приведена чак до колене. Огънят осветяваше лицето му и цветът на кожата и чертите му щяха ясно да личат, ако не пречеха боите и перата.

Лицето му беше малиненочервено, полузакрито от черни щраусови пера, които се извиваха над челото. Като разпознах перата, болка прониза гърдите ми. Знаех, че Оцеола украсява така главата си.

Разгледах мястото. Имаше няколко групи от хора, всъщност по цялото открито място се излежаваха хора.

Една от групите обаче привлече вниманието ми. Тя се състоеше от три-четири човека, които седяха или лежаха на тревата. Те бяха в сянка и от нашия наблюдателен пост не можехме да разпознаем лицата им. Все пак белите дрехи и очертанията на телата, които личаха дори в тъмнината, показваха, че това са жени.

Силно вълнение ме обхвана, когато ги гледах. Без съмнение това бяха Вайола и сестра ми.