Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА VI
АЛИГАТОРЪТ

За човека, отраснал по бреговете на която и да е река във Флорида, алигаторът не представлява, необикновена гледка, нито пък нещо особено ужасно. Колкото и да е грозно това огромно влечуго, а то наистина е най-отвратителното същество в животинското царство — то не внушава ужас у тези, които го познават добре. Въпреки това човек рядко се приближава до него без страх. Хората, незапознати с неговите убежища и навици, се отвращават от него и го избягват; дори и хората от местното население, независимо дали са червенокожи, бели или черни, чиито къщи са край блата и лагуни, се приближават предпазливо към огромния гущер.

Някои кабинетни учени-естественици твърдят, че алигаторът не нападал хора и все пак признават, че той унищожава коне и рогат добитък. Същото нещо твърдят за ягуара и за прилепа-кръвопиец. Това са наистина странни твърдения, като се имат предвид хилядите случаи, които показват обратното. Вярно е, че не винаги, когато има възможност, алигаторът напада хора. Но същото важи и за лъва, и за тигъра. Даже и недостоверният Бюфон[1] едва ли би имал смелостта да заяви, че алигаторът не е опасен. Ако можеше да се направи списък на хората, станали жертва на кръвожадността на това животно от времето на Колумб, щеше да се установи, че през същия период те не са малко, а почти толкова, колкото са жертвите на индианския тигър или африканския лъв. По време на краткия си престой в Южна Америка Хумболд[2] е научил за много такива случаи, а и аз самият зная за не един случай, когато челюстите на американския алигатор са причинили смъртта на хора или са ги осакатили.

Има различни видове каймани[3], алигатори и истински крокодили във водите на тропическа Америка. Те са повече или по-малко свирепи, а оттук и разликата в „разказите на пътешествениците“. Дори животни от един и същи вид, но от две различни реки имат различен характер. Също като другите животни навиците на алигатора се определят от външните условия. Размерът на животното, климатът и мястото оказват своето влияние. И това, което може би изглежда още по-невероятно е, че нравът на алигаторите се влияе от характера на хората, които живеят наблизо.

Край бреговете на някои от реките на Южна Америка живеят зле въоръжени и лениви индианци — там кайманите са извънредно смели и приближаването до тях е опасно. Такива са били техните сродници — алигаторите от Севера, преди решителните горски обитатели с брадва в едната ръка и с пушка в другата да ги научат да се страхуват от съществата, които ходят изправени — доказателство, че тези влечуги не са лишени от разум. Но и до ден днешен в много от блатата и реките на Флорида има големи алигатори, до които е опасно да се приближиш, особено по време, когато те се размножават, и още повече по места, отдалечени от човешки поселища. Във Флорида има реки и лагуни, в които плувецът рискува да загуби живота си, както ако се гмурне в море, пълно с акули.

Независимо от всичко това, човек свиква дори и с истинската опасност и започва да гледа леко на нея, особено когато тя е постоянна. И обитателите на мочурищата, обрасли с кипариси и бял кедър, са свикнали да не се вълнуват от вида на грозния алигатор. Неговото присъствие не е нещо необикновено за местното население на Флорида. Появата му не предизвиква дори голям интерес освен сред черните, които използуват опашката му за храна, и сред ловците на алигатори, които се прехранват, като продават кожата му.

Появяването на алигатора в саваната нямаше да събуди подозрение у мене, ако не бяха необичайните му движения, а така също и необичайното поведение на мулата. Не можеше да не помисля, че между тях има някаква връзка. Явно бе, че влечугото следва човека.

Не можех да кажа дали алигаторът вижда пред себе си човека или го следи по миризмата. Второто ми се струваш по-вероятно, тъй като мулатът се бе скрил в царевицата, преди алигаторът да се появи от гората. Той едва ли е могъл да го види, когато се отправи към отвора в оградата. Реших, че го следи по миризмата, без да се замислям дали животното е способно да върши това.

Влечугото продължи да пълзи по тревата и прекоси ливадата по следите на човека. От време на време алигаторът се спираше, прилепваше гърди към земята и оставаше в това положение няколко секунди, сякаш за да си почине. После повдигаше туловището си на около един ярд над земята и упорито потегляше напред, като че ли се подчиняваше на някаква притегателна сила. Алигаторът се движи бавно на сухо, не по-бързо от гъска или патица. Във водата той е в стихията си и там се движи почти с бързината на риба.

Най-после той се приближи до отвора и след като си почина, провлече тъмното си тяло зад оградата. Видях го да навлиза и да изчезва сред царевицата точно на мястото, където преди това изчезна мулатът.

Вече не се съмнявах, че чудовището следва човека. Също така бях убеден, че мулатът знае, че е следен. Как можех да се съмнявам? И едното, и другото беше очевидно. Първото видях със собствените си очи, а за второто имах доказателства. Странното поведение и необичайните движения на мулата, фактът, че махна прътите и остави отвора свободен, че от време на време хвърляше поглед назад, което забелязах, когато той пресичаше откритата поляна — бяха доказателства, че Джейк знае какво пълзи подире му. В това нямаше никакво съмнение.

Но моята увереност съвсем не ми помагаше да си обясня загадката. Настойчивостта, с която влечугото се движеше, доказваше, че някаква притегателна сила, на която то не може да устои, го тегли напред. Това доказваше също, че човекът въздействува по някакъв начин над влечугото.

Но как? Дали го примамваше с някоя от магиите на Обея[4]?

Суеверни тръпки ме побиха, когато си зададох този въпрос. Аз бях отрасъл между африканци, бяха ме кърмили и отгледали чернокожи бавачки и няма нищо чудно в това, че моето младежко съзнание беше пълно с всевъзможни негърски суеверия и че ми минаваха подобни мисли. Знаех, че има алигатори в блатата сред кипарисите и че в по-отдалечените места някои от тях достигат огромни размери. Но как бе успял Жълтия Джейк да примами един от тях и да го накара да го следва по сухата обработена земя, бе загадка, която не можех да си обясня. Не ми идваше наум никакво естествено обяснение и затова търсех отговор в царството на тайнственото и свръхестественото.

Дълго време наблюдавах и се чудех. Съвсем забравих за елените, които спокойно си пасяха. Целият бях погълнат от загадъчните движение на мулата и влечугото, което пълзеше след него.

Бележки

[1] Жорж Бюфон — френски естественик, автор на 15-томната „Histoire Naturelle“ (1707–1788). Б. пр.

[2] Фридрих Хумболд — немски пътешественик и естествоизпитател (1769–1859). Б. пр.

[3] Кайман — вид крокодил с къса и закръглена муцуна. Среща се в Северна Америка. Б. пр.

[4] Обея — магии на заклинатели от Западните Индии и Западна Африка. Б. пр.