Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА LI
КОЙ Е ЯЗДИЛ ПОНИТО?

Свят ми се зави и аз за малко не паднах от седлото. Но необходимостта да скрия мислите, които ме вълнуваха, ме накара да остана твърд. Има съмнения, които не можеш да споделиш и с най-близкия си приятел. А такива бяха моите съмнения, ако изобщо можеха да бъдат назовани така. За нещастие аз бях вече убеден.

Видях, че Галахър е озадачен. Не толкова от следите, колкото от вълнението, което те причиниха у мене. Той бе забелязал моето възбуждение, докато яздехме по следите. Сега, когато стигнахме на полянката, той видя бледото ми лице и устните ми, треперещи от чувства, които му бяха неизвестни.

— Какво има, Джордж, моето момче? Смяташ, че червенокожият е направил някаква мръсотия? Дошъл е да шпионира в плантацията ти?

Въпросът му ми помогна да изляза от затрудненото положение. Той ми подсказа отговор, в който аз не вярвах.

— Много е вероятно — отвърнах, като се стараех да прикрия смущението си. — Изглежда, че индиански шпионин поддържа връзка с някой от нашите негри, тъй като следите са на едно от понитата в плантацията. Някой от тях е идвал тук, за да срещне индианеца, макар че не е лесно да разберем с каква цел.

— Масса Джордж — обади се Джейк, — никой друг не язди Бялата лисица освен…

— Джейк — прекъснах го аз остро. — Бързо върви към къщи и им съобщи, че идваме. Бързай, приятелю!

Заповедта ми бе казана с тон, който не търпеше отлагане. Той я изпълни без колебание. Преди да довърша думите си, Джейк пришпори кобилата и бързо потегли към дома. От моя страна това бе просто маневра. Няколко секунди преди това нямах никакво намерение да го изпращам да предизвести за пристигането ми. Знаех какво щеше да каже простодушният ми ординарец: „Никой друг не язди Бялата лисица освен мис Вирджиния“. Прибягнах до тази хитрост, за да не му позволя да се доизкаже. Погледнах към Галахър, когато Джейк изчезна от погледите ни. Той бе човек с открито сърце и винаги си казваше какво му е на душата — не можеше да крие тайните си. По червендалестото му лице рядко се четеше подозрение. Но сега забелязах, че е озадачен, и се почувствах неудобно. И двамата обаче не казахме нищо.

Поехме по пътеката, по която тръгна Джейк. Тя бе проправена от добитък и затова бе твърде тясна, за да яздим един до друг. Галахър ме пусна напред да водя. Продължихме да яздим безмълвно. Нямаше нужда да направлявам коня си. За него това бе познат път. Знаеше къде отива. Оставих го да се движи сам.

Към пътеката погледнах само веднъж или два пъти. Видях следите на понито в двете посоки, но не им обръщах повече внимание. Знаех откъде идват и накъде водят.

Бях твърде зает с мислите си, за да обръщам внимание на нещата около мене.

Дали не е бил някой друг, а не Вирджиния? Кой друг? Джейк искаше да каже, че никой друг освен сестра ми не язди Бялата лисица. Никому в плантацията не бе позволено да язди нейното любимо мъничко жребче.

Да, но аз си спомних едно изключение. Бях виждал Вайола върху седлото му. Може би Джейк щеше да спомене нейното име, ако бях позволил да се доизкаже. Дали е била Вайола?

Но с каква цел се е срещала с вожда на семинолите? А нямаше и следа от съмнение, че човекът, който е яздил понито, се е срещал с индианеца. Следите говореха съвършено ясно.

За какво ли пък квартеронката ще се срещне с него? Разбира се, няма за какво. Защо пък „разбира се“? Откъде да знам. Отсъствах дълго време. Много необикновени неща, много промени може да са се случили през това време. Отде да знам, на Вайола може би й е омръзнал чернокожият й любим и е погледнала благосклонно към представителния вожд. Без съмнение тя е имала възможност често да го вижда, тъй като няколко години бяха минали след отпътуването ми по света, преди да изгонят семейството Пауел от плантацията им. Тази мисъл ми припомни една незначителна случка от деня, в който младият Пауел за първи път се появи сред нас. Вайола беше се възхитила от красивия младеж. Спомням си, че това много ядоса Черния Джейк, че сестра ми също се ядоса и се кара на Вайола, сякаш тя си позволява да дразни своя предан любим. Вайола бе красавица и като повечето красавици — кокетка. Може би предположенията ми са верни. Тези мисли ме утешаваха, но… Жалко за бедния Джейк.

Друго незначително обстоятелство потвърждаваше предположенията ми. В последно време бях забелязал промяна в държанието на ординареца ми. Той не бе така весел както преди. Изглеждаше замислен, сериозен и безразличен.

Дай Боже това да е обяснението!

Имаше и друго предположение, което също пораждаше надежди. Ако то се окажеше вярно, щях да бъда още по-доволен, тъй като изпитвах силни приятелски чувства към Черния Джейк.

Второто предположение бе просто това, което Галахър подметна. Някой от негрите може да е „откраднал“ Бялата лисица, макар че им бе забранено да я яздят. Това бе и възможно, и вероятно. Може би сред негрите в плантацията ни има недоволни, които са във връзка с враждебно настроените индианци. Недоволници се срещат във всяка плантация. Мястото на срещата се намираше на около една миля от къщата. Естествено, по-приятно е човек да премине разстоянието на кон, отколкото пеш. Пък и не е трудно крадецът да задигне понито от пасището без страх, че ще го забележат. В края на краищата ездачът може да е бил някой едър и черен негър. Дай Боже това да е истинското обяснение! Едва си помислих това, когато очите ми случайно се спряха на един предмет, който разби на пух и прах всички мои теории и отново накара сърцето ми да се свие от болка.

Край пътеката растеше рошково дърво. Клоните му се простираха над нея. На един от шиповете, подухвана от ветреца, се полюшкваше панделка, тънка копринена панделка — едно от необходимите украшения в тоалета на дама.

За мене панделката бе тъжна гледка. Всичките ми надежди рухнаха, като я видях. Никой негър, нито даже Вайола не можеше да остави такава следа. Потръпнах, когато преминах край развяващото се парче коприна. Надявах се, че приятелят ми няма да я забележи, но той я видя. Тя бе на толкова явно място, че човек не можеше да я отмине. Бях извърнал очи назад. Видях, че Галахър се протегна, взе парчето плат от клона и го погледна изпитателно и озадачено.

Страхувайки се, че може да ме догони и да започне да ме разпитва, аз пришпорих коня си в галоп, като едновременно му извиках да ме следва.

След десет минути достигнахме поляната и спряхме пред къщи. Майка ми и сестра ми бяха излезли на верандата да ни посрещнат. Поздравиха ни с добре дошли.

Но аз не чух техните думи и не им обърнах внимание. Очите ми бяха заковани във Вирджиния — върху дрехите й. Тя бе облечена в костюм за езда. Шапката с пера все още стоеше на главата й.

Моята красива сестра! Тя никога не бе изглеждала по-красива от сега. Бузите й бяха зачервени от вятъра, златните й плитки падаха край тях. Но нейната красота не ме радваше. В очите ми тя бе прегрешил ангел.

Погледнах към Галахър, когато се смъкнах от седлото си. Разбрах, че е отгатнал всичко. Нещо повече, изразът на лицето му показваше, че страда толкова, колкото страдах и аз. Верният и изпитан приятел бе разбрал мъката ми. Сега той знаеше причината. Лицето му изразяваше дълбоко състрадание към моето нещастие.