Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), 1875 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1879 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Колониален приключенски роман
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 56 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
OSCEOLA THE SEMINOLE
OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND
by Captain Mayne Reid
New York: Carleton, Publisher, Madison Square
London: S. low, Son & Co, 1877
Майн Рид
ОЦЕОЛА
РОМАН
Преведе от английски Владимир Филипов
Художник Петър Брайков
Редактор Лъчезар Мишев
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Иван Андреев
Коректори Христина Ден кова
Мина Дончева
Американска. IV издание.
ЛГ. V. Издателски номер 157.
Дадена за набор на 24.XII.78.
Подписана за печат на 16.II.79
Излязла от печат на 25.III.79 г.
Формат 16/70/100.
Печатни коли 21.
Издателски коли 27.
Цена 2,40 лв.
ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8
Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.
| Оцеола | |
| Osceola the Seminole | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Първо издание | 1859 г. |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.
Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.
Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.
Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.
Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.
Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.
На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.
Издания на български език
- „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
- „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
- „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
- „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.
Екранизации
- Оцеола – филм на ГДР от 1971 г., с участието на Гойко Митич
Източници
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
- „Оцеола“
- ((en)) „Оцеола“ в Project Gutenberg
| |||||
ГЛАВА LXVI
БОЙНОТО ПОЛЕ
Разгромяването на отряда на Дейд нямаше равно на себе си в историята на индианската война. Нито една друга подобна битка не бе толкова съдбоносна за белите, които участваха в нея. В този случай те бяха напълно унищожени — двама от тримата ранени войника, които бяха оцелели, скоро след това умряха от раните си.
При това индианците не са били по-многобройни. Но те са проявили по-голяма хитрост и по-голямо познаване на военната тактика.
Отрядът на майор Дейд бил нападнат скоро след като прекосили река Амазура[1]. Нападението било извършено на място, сравнително открито — рядка борова гора — така че индианците всъщност не са имали по-изгодни позиции. Нито пък е доказано да са били значително по-многочислени от унищожената войска — численото им превъзходство е било незначително, не повече от едно към две. Във военните действия срещу индианците белите смятаха това съотношение за благоприятно.
Мнозина от индианците се появили на полесражението на коне, но те останали далеч от обсега на пушките и само пешеходците взели участие в действията. Всъщност те извоювали победата толкова бързо, че не станало нужда конниците да нападат. Първият залп бил така смъртоносен, че хората на Дейд били напълно объркани — те не могли да се оттеглят, защото били обградени от индианските конници, които преграждали пътя им за бягство.
Дейд и повечето от офицерите паднали още при първия залп. Оцелелите нямали друг избор, освен да се бият. Опитали се да направят прикритие, като изсекли дърветата и ги наредили в триъгълник, но непрестанният огън на индианските пушки не им позволил да довършат работата си — те не успели да издигнат стените дори до височината на гърдите си. Оцелелите след първата атака се оттеглили зад несигурното прикритие и там падали един след друг под точния огън на врага. Скоро и последният войник паднал безжизнен. Битката свършила.
Когато по-късно нашите войски посетиха мястото на боя, намериха оградения триъгълник пълен с мъртъвци, натрупани един върху друг, така както са падали и издъхвали — напреко, един до друг, във всички възможни положения.
По-късно мнозина разправяха, че индианците измъчвали нечовешки ранените и ужасно обезобразявали мъртвите, което не е вярно. Като изключим тримата, които избягаха, не е имало ранени, които индианците да измъчват. Колкото до обезобразяването, имаше един-два случая, но сега се знае, че е било дело на избягали негри, които си отмъщавали за лични обиди.
Няколко трупа се оказаха скалпирани, но знае се, че това е стар индиански военен обичай. Понякога дори и белите, освирепели от битката, вършат същото.
Аз бях един от хората, които по-късно посетиха бойното поле, където извършихме инспекция по нареждане на главнокомандващия и нашият официален доклад е най-достоверен документ за държането на победителите. Той гласи следното:
„Майор Дейд и неговият отряд са били унищожени сутринта на 28 декември на около четири мили от лагера, където са прекарали предишната нощ. Те са се движели в походна колона, когато под прикритието на високата трева и малки палмови дръвчета многоброен враг ги нападнал. Завързала се ожесточена ръкопашна схватка с приклади, ножове и байонети. При втората си атака индианците използвали против нашия отряд мускетите, които взели от мъртвите и ранените. Кръстосан огън покосил редиците на артилеристите. Врагът пленил оръдията — индианците начупили лафетите и ги изгорили, а самите оръдия блъснали в едно езеро. В боя участвали и много негри. Индианците не взели никакви скалпове. Затова пък негрите със сатанинска жестокост промушили гърлата на всички онези, чиито викове и стенания показвали, че още живеят.“
Друг официален доклад гласи:
„Приближихме се към бойното поле откъм тила. Нашият авангард беше отминал мястото, без да спре, когато командващият офицер и щабът му се натъкнаха на най-ужасната сцена, която човек може да си представи. Най-напред видяхме няколко пръснати счупени сандъци за боеприпаси, след това кола с мъртви волове, които сякаш бяха заспали в ярема си. Малко надясно се виждаха два коня. После се приближихме до едно набързо построено укрепление, изградено от отсечени дървета, наредени във формата на триъгълник. В триъгълника по северната и западната страна имаше тридесет трупа, от които бяха останали само скелети; част от дрехите на убитите стояха все още по скелетите. Някои бяха паднали върху мъртвите си другари, но повечето от тях лежаха близо до дървените трупи с глави, обърнати към прикритието, над което са стреляли. Телата им лежаха успоредно едно на друго, в странен порядък. Явно са били застреляни на поста си и индианците не са ги пипали, а само са взели скалповете им, което, някои разправят, било направено от техните съюзници — негрите. Лесно разпознахме всички офицери. Някои все още носеха пръстените си и иглите на връзките си. В джобовете им намерихме пари. Погребахме осем офицера и деветдесет и осем войника.
Следва да отбележим, че атаката е била извършена не в хомък, а в рядка гора. Индианците са се скрили сред малките палми и тревата.“
От този доклад личеше, че индианците са се били не с грабителска цел и не подтиквани от жестока отмъстителност. Те са се ръководели от по-висши и чисти подбуди — те са защитавали Родината си, семейните си огнища и домове.
Предимството на индианците над войската на майор Дейд се състоеше в това, че те умело използвали тактиката на изненадата и засадата. Майор Дейд без съмнение бе смел човек, но не притежаваше качествата на водач, особено на водач, който трябва да се бие с такъв враг. Той, както повечето офицери, бе просто книжен специалист, комуто липсва способността на големите пълководци да се приспособяват към условията. Дейд водил отряда като на парад, изложил го на опасност и по този начин станал причина за неговото унищожение.
Но ако на командира на белите в тази злополучна битка липсвало военно умение, то водачът на индианците е притежавал достатъчно. Скоро се узна, че човекът, който изработил плана за засадата, и който довел кървавия замисъл до успешен край, е младият вожд на Червените пръчки — Оцеола.
Той не е могъл да остане на мястото, за да се наслаждава на победата си. Същата вечер във форт Кинг, на четиридесет мили от мястото, където бе разгромен отрядът на Дейд, верен на клетвата, Оцеола бе отмъстил на правителствения пълномощник.