Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА LXXXIX
НЕОЧАКВАН ВРАГ

Както на театрална сцена фарсът следва трагичната мелодрама, така тази потресна сцена бе последвана от крайно смешна случка. Тя предизвика буен смях сред хората, който при дадените условия звучеше като смеха на луди. Наистина човек би взел за луди хората, които се веселят, изправени пред такива мрачни изгледи — почти сигурна смърт от ръцете на дивия враг или от глад.

Сега не се страхувахме от индианците. Пламъците, които изгониха нас от гората, бяха прогонили и тях от позициите им. Знаехме, че са далеч от нас. Не можеха да бъдат наблизо.

Сега когато изгорелите клони бяха паднали от боровете и листакът бе изчезнал, погледът ни стигаше дълбоко навътре в гората. Можехме да наблюдаваме какво става във всички посоки най-малко на хиляда ярда разстояние сред червените, тлеещи стебла. По-далеч чувахме съскането на огъня и непрекъснатото прашене на клоните, което показваше, че нови дървета бяха обхванати от пожара, че всеки миг той разширява обсега си.

Шумът отслабна, докато най-накрая започна да прилича на тътнеж от далечни гръмотевици. Бе ни се сторило, че огънят замира, но светлият кръг на хоризонта показваше, че пожарът все още бушува. Не го чувахме така ясно само защото шумът идваше от по-голямо разстояние.

Положително неприятелят ни бе още по-далеч. Червенокожите са отстъпили пред разширяващия се кръг на пожара. Те са имали предвид това, преди още да подпалят гората. По всяка вероятност са се оттеглили в саваната, за да видят какви ще бъдат последиците.

Не беше много лесно да се разбере с каква цел запалиха гората. Може би са очаквали огромните пламъци да ни обгърнат и изгорят или да се задушим под тежките облаци дим. Всъщност такава щеше да бъде съдбата ни, ако наблизо не се намираше езерцето. Другарите ми казаха, че те страшно страдали от дима, че сигурно щели да се задушат, ако не се били хвърлили в езерцето и ако не държали главите си близо до повърхността на водата, която бе няколко фута под нивото на поляната. Аз бях един час в безсъзнание. Моят верен черен приятел ме бе пренесъл безжизнен, както предполагах, до водата и ме поставил при другите.

От шпионите потърсили сметка по-късно, когато димът отчасти се разнесъл. Силно възмутени от държанието на тези чудовища, Хикмън и Уедърфорд не искали да чуят за отлагане. Настоявали незабавно да ги накажат. Хванали нещастниците, измъкнали ги от водата и ги подложили на съд. В този критичен момент моето съзнание се бе върнало.

Веднага щом ужасната присъда бе изпълнена, бившите съдебни заседатели се втурнаха към езерото и се гмурнаха във водата. Топлината бе все още много силна и едва се понасяше.

Имаше само двама, които сякаш не обръщаха внимание на горещината и останаха на брега. Това бяха двамата ловци. Видях ги да се навеждат с ножове в ръце над един тъмен предмет недалеч от нас. Това бе конят, който Хикмън застреля сутринта: разбрах какви са били съображенията на стария ловец, които досега ме озадачаваха. Постъпката показваше характерната за този човек остра съобразителност, дължаща се вероятно на вроден усет. Ловците започнаха да дерат коня, за няколко секунди махнаха част от кожата, колкото им беше нужно. После отрязаха няколко големи парчета месо и ги поставиха настрана. Уедърфорд отскочи до края на горящата гора и се върна със сноп полуизгорели пръчки. От тях те запалиха огън близо до езерото. Двамата клекнаха до него и започнаха да пекат парчетата конско месо, набучени на шишове от клончета. В същото време те разговаряха спокойно и весело, сякаш седяха край огнищата в собствените си колиби.

Имаше и други, не по-малко гладни, които последваха примера им. Горещият въздух правеше по-непоносими пристъпите на глада и след няколко минути десетина мъже се струпаха като лешояди около трупа на коня.

В това време стана случката, която определих като „смешна“.

С изключение на хората, които приготвяха храната си, останалите стояха във водата. Ние лежахме в езерото, наредени един до друг, само главите ни стърчаха над водата и се опираха на брега. Мислехме, че поне сега не би могъл да ни безпокои никакъв натрапник. Вече не се страхувахме от огъня, а дивият неприятел бе далече.

Изведнъж обаче открихме враг там, дето най-малко очаквахме — точно сред нас.

В центъра на езерото, където водата бе най-дълбока, изведнъж на повърхността се появи огромно туловище. В същото време до ушите ни достигна висок рев, сякаш бяха пуснали десетина бика на свобода по поляната.

За миг водата се раздвижи и се разпени. По главите ни започнаха да падат пръски вода.

Нямаше нищо тайнствено в неочакваното появяване на привидението. Ние знаехме чие е страхотното туловище и кой издава ужасния рев.

Това бе алигатор.

Ако не бяха огромните му размери, едва ли някой щеше да му обърне внимание. Но алигаторът бе измежду най-големите — дългото му тяло бе почти колкото диаметъра на езерото, огромните му кокалести челюсти сякаш можеха да погълнат човек на един „залък“. Ревът му само бе достатъчен, за да ужаси и най-смелия.

И наистина всички бяха ужасени. Безумните, уплашени погледи на хората във водата, безразборното гмуркане и пляскане, докато се мъчеха да станат на крака и да излязат от езерото, едновременното втурване към брега и паническият бяг по откритото място — всичко това създаде една крайно смешна гледка.

За по-малко от десет секунди голямото влечуго остана само в езерото. То продължи да реве и да плиска водата яростно.

Не му позволиха дълго време да се радва на успеха си. Ловците и неколцина други грабнаха пушките си, приближиха се до езерото и десетина изстрела сложиха край на съществуването на чудовището.

Хората, които се намираха на брега, се превиваха от смях при вида на уплашените бегълци; а последните, след като се отърсиха от мигновения страх, се присъединиха към тях и горящата гора заехтя от дружния им смях.

Ако в този миг индианците можеха да ни чуят, щяха да си помислят, че сме луди или по-скоро, че нашите гласове са гласовете на техните мъртви другари, възглавявани от самия велик дух Уйкоме, които се радват на гибелта на техните бледолики неприятели.