Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
BHorse (2007)

Издание:

OSCEOLA THE SEMINOLE

OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND

by Captain Mayne Reid

New York: Carleton, Publisher, Madison Square

London: S. low, Son & Co, 1877

 

Майн Рид

ОЦЕОЛА

РОМАН

Преведе от английски Владимир Филипов

Художник Петър Брайков

Редактор Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректори Христина Ден кова

Мина Дончева

Американска. IV издание.

ЛГ. V. Издателски номер 157.

Дадена за набор на 24.XII.78.

Подписана за печат на 16.II.79

Излязла от печат на 25.III.79 г.

Формат 16/70/100.

Печатни коли 21.

Издателски коли 27.

Цена 2,40 лв.

ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8

Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.

Оцеола
Osceola the Seminole
АвторМайн Рид
Първо издание1859 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман

Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.

Сюжет

Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.

Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.

Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.

Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.

Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.

Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.

На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
  • „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
  • „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
  • „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
  • „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
  • „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.

Екранизации

Източници

  1. Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  2. Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  3. Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  4. Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
  5. Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  6. Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
  7. Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.

Външни препратки

ГЛАВА X
МЕТИСЪТ[1]

 

Скоро пребиха алигатора и го извлякоха на сушата. Всичко това достави огромно удоволствие на чернокожите от плантацията. Никой не подозираше, че влечугото е било доведено в езерото, тъй като не бях казал никому ни дума. Всички смятаха, че то е дошло само от реката или лагуната, нещо, което се бе случвало и по-рано. Жълтият Джейк, който взе най-дейно участие в унищожаването на алигатора, повтори на няколко пъти това предположение. Злодеят и не подозираше, че неговата тайна е известна! Смятах, че само ние двамата бяхме посветени в нея. Но аз се лъжех.

С победоносни викове прислугата се върна в къщи, като влачеше завързания с въжета труп на алигатора. Останах сам с нашия храбър спасител, за да му благодаря.

Майка ми, баща ми и всички други му бяха вече благодарили. Всички изразиха възторга си от смелата му постъпка. Даже сестра ми, която бе дошла на себе си, преди да я отнесат, му благодари с топли думи.

Той приемаше любезностите мълчаливо, като се усмихваше или просто кимаше с глава. Макар и все още младеж, той се държеше достойно като възрастен.

Изглеждаше на моите години, а и на ръст бяхме еднакви. Тялото му бе хармонично развито, а лицето му — красиво. Макар че дрехите му бяха индиански, цветът на кожата му не бе на истински индианец. Лицето му бе по-скоро мургаво, отколкото бронзово. Той явно бе метис.

Орловият му нос, характерен за някои североамерикански племена, му придаваше благороден вид. Очите му — благи, когато бе спокоен, лесно пламваха. Когато бе възбуден, нещо, което вече бях наблюдавал, те хвърляха искри.

Примесът от кръвта на бялата раса в жилите му бе омекотил и направил правилни острите индиански черти, като бе запазил в тях героичната величавост на израза. Черната му коса бе по-мека от косата на истинския индианец, но бе гъста и лъскава. С една дума — целият вид на непознатия младеж бе благороден и красив. След няколко години той щеше да стане мъж със забележителна красота. Но и сега в него имаше нещо неповторимо — човек, който го беше видял веднъж, не можеше да го забрави.

Казах, че дрехите му бяха индиански. Но те не бяха направени от кожа на убит дивеч. Еленовата кожа отдавна не служи за облекло на туземното население във Флорида. Само мокасините му бяха от щавена еленова кожа. Гамашите му бяха от алено платно; туниката — от пъстър памучен плат. Те бяха украсени с богата бродерия от мъниста. Освен това той носеше колан от раковини. На главата си имаше лента, над която се издигаха прави три пера от опашката на кралски лешояд, когото индианците почитат, както и орела. Около врата му имаше наниз от шарени мъниста, а на гърдите му — три сребърни полумесеца, поставени един над друг.

Така бе облечен младежът и макар че дрехите му бяха напоени с вода, той имаше благороден и живописен изглед.

— Сигурен ли сте, че не сте ранен? — попитах го аз за втори път.

— Съвсем сигурен съм. По мене няма и драскотина.

— Но вие сте съвсем мокър. Мога ли да ви предложа да се преоблечете? Струва ми се, че моите дрехи ще ви станат.

— Благодаря ви. Не съм свикнал да нося такива дрехи. Слънцето е силно и моите скоро ще изсъхнат.

— Заповядайте у дома да хапнем нещо.

— Благодаря. Скоро се храних. Не съм гладен.

— Бихте ли изпил чаша вино?

— Не, благодаря. Пия само вода.

Не знаех какво да кажа на новия си познат Той отклони всичките ми покани и все пак остана с мен. Не пожела да ме придружи до дома, но и не показа, че иска да си отиде. Дали очакваше нещо друго? Награда за услугата? Може би той очакваше нещо по-съществено от обикновените любезности.

Нямаше нищо неестествено в това. Макар и очарователен, младежът бе индианец. Бе получил достатъчно похвали. Индианците не обичат празните думи. Може би очакваше нещо повече. Това бе естествено за човек с неговото положение, както бе естествено и за мене да си помисля такова нещо.

Извадих кесията си и я сложих в ръцете му. Следващия миг тя се намери на дъното на езерото.

— Не съм ви искал пари — каза той когато хвърли възмутено доларите във водата.

Почувствувах раздразнение и срам. Чувството за срам преобладаваше. Хвърлих се в езерото и се гмурнах под водата. Но не за кесията, а за пушката, която видях на скалистото дъно. Извадих я, излязох на брега и му я подадох.

Особената усмивка, с която той я прие, показваше, че съм поправил грешката си и съм покорил гордостта на този необикновен младеж.

— Мой ред е да се отплатя — каза той. — Позволете да ви върна кесията и да ви се извиня за грубата си постъпка.

Преди да успея да го възпра, той се хвърли във водата, извади кесията, върна се на брега и я постави в ръцете ми.

— Прекрасен подарък — каза той, като разглеждаше пушката. — Не мога да ви се отплатя, преди да се върна у дома. Ние, индианците, нямаме много неща, които вие, белите, цените, освен доколкото зная, нашите земи. (Той наблегна на последните думи.) Грубите предмети, които произвеждаме — продължи той, — не могат и да се сравняват с вашите. В най-добрия случай те се ценят като любопитни и ненужни неща. Но чакайте? Вие сте ловец, нали? Бихте ли приел чифт мокасини и патрондаш? Маюми умее ла ги прави много хубави…

— Маюми?

— Сестра ми. Ще видите, че мокасините са по-удобни за лов от тежките обувки, които носите. С тях човек стъпва по-безшумно.

— Много бих искал да имам чифт мокасини именно от вас!

— Радвам се, че ще мога да задоволя желанието ви. Маюми ще ги изработи, а също и патрондаша.

„Маюми — повторих в себе си аз. — Прелестно и странно име! Дали не е тя?“

Мислех за едно прекрасно създание, което бях срещнал случайно на една горска пътека.

Тя бе сън, небесно видение. Бе толкова хубава, че не можеше да бъде земно създание.

Видението ми се бе показало в образа на индианска девойка веднъж, когато скитах из уханните гори. Видях я на една полянка, обсипана с цветя — едно от онези места в южните гори, които природата така щедро украсява. Девойката бе сякаш част от прекрасната картина. Зърнах я само за миг и тя изчезна. Потърсих я, но напразно. Тя се скри като привидение в горския лабиринт от пътеки и повече не я видях. Но макар и да изчезна от погледа ми, тя остана запечатана в паметта ми. Оттогава бленувах за това красиво видение. Дали тя беше Маюми?

— Вие как се казвате? — попитах, като видях, че младежът се готви да тръгне.

— Белите ме наричат с името на покойния ми баща Плуел. Той беше бял. Майка ми е жива. Не е необходимо да казвам, че е индианка… Но аз трябва да си вървя сър — добави той. — …Позволете ми да ви задам един въпрос, преди да си отида. Може би ще ви се стори неуместен, но имам пълно основание да го задам. Има ли сред робите ви лош човек, настроен враждебно към семейството ви?

— Да, има такъв човек. Имам достатъчно причини да го подозирам.

— Бихте ли познал следите му?

— Да.

— Тогава последвайте ме!

— Не е необходимо. Досещам се къде ще ме заведете. Знам всичко. Той примами алигатора, да погуби сестра ми.

— А! Вие знаете? — възкликна младият индианец изненадан — Как узнахте за това, сър?

— Бях на онази скала и видях всичко. А вие как узнахте? — попитах на свой ред.

— По следите на човека, кучето и алигатора. Бах на лов край блатото. Видях следите. У мен се породи съмнение и пресякох нивята. Бях достигнал шубраците, когато чух викове. Дойдох точно на време.

— Да, точно навреме. Иначе злодеят щеше да успее в намеренията си. Но бъдете спокоен, драги приятелю. Той ще получи наказанието си. Надявам се, че пак ще се срещнем.

— Добре! Трябва да бъде наказан. Разменихме още няколко думи. Стиснахме си ръцете и се разделихме.

Бележки

[1] Метис — син на бял баща и майка индианка. Б. пр.