Александра Рипли
Златните полета (45)

Четирийсет и пета глава

Чес не можеше да понесе петте блюда и разговорите на голямата маса в банкетната зала. Сякаш вместо кръв във вените й течеше електричество и кожата й беше толкова напрегната, че щеше да започне да подскача, ако не останеше за малко сама, на спокойствие.

— Свежият планински въздух ме упои — каза тя на Нейтан, — а и тази обилна закуска в хижата, след като закусихме тук. Ще ме извиниш ли пред домакина? Предпочитам да подремна.

— Тогава ще спусна завесите. Наспи се добре. След като се наобядвам, ще пробвам пътеката за боулинг.

Чес се надяваше, че въпросът й ще прозвучи небрежно.

— Какво ще правиш следобед, Нейтан?

— Заминавам за Ашвил. Ако Джордж не е вдигнал прекалено много цената на планината, навярно ще купя малко земя.

— Нейтан Ричардсън! Не желая да живея така. Можеш да имаш всичките тези котли и динама в Стандиш.

Нейт поклати глава и се присмя на тревогата й.

— Успокой се. Не съм Вандърбилт и едва ли някога ще стана. Нито пък искам. Не, просто си мислех, че разпръснатите дървени хижи наистина изглеждат красиви, сякаш са на края на света. Една от тях би се превърнала в приятна малка къщичка за нас през юли и август, когато Стандиш се превръща в изпечена пръст. Както семейство Уилсън. Гъси непрекъснато говори за гостуването си във вилата им.

Беше вярно. А август беше почти непоносим в Пийдмънт.

По-важно беше, че щеше да отсъства през целия следобед.

— Според мен би било чудесно — отвърна Чес.

Наистина се опита да поспи, но не можа да се отпусне.

Всичко беше объркано и тя бе ужасно смутена.

„Би трябвало да съм щастлива. Скоро ще бъда с Рандъл. Познавам го, сигурно е намерил безопасно място, където ще бъдем заедно, истинско място за любов, а не някаква дупка или килер. Отново ще бъде както в Лондон, най-прекрасният период от живота ми. Изолирани от целия свят, отпуснати в прегръдките си.“

Чес се протегна доволно при спомена.

Но нервите стегнаха мускулите й и тя не успя да се протегне изцяло.

„Имам нужда да бъда с него, да ме люби, ето какво не е наред при мен. Желая Рандъл.“

Не можеше да устои на изкушението, нито пък да чака. Реши веднага да отиде на срещата. Дори и Рандъл да го нямаше там, тя щеше да бъде на определеното място и това щеше да придаде магия на терасата, която тя искаше да усети. Сега.

Слава богу, библиотеката беше празна, с изключение на книгите, а книгите винаги са й били приятели. Очите й обхващаха с обич лавиците, докато вървеше с тихи, предпазливи стъпки към високия френски прозорец, който излизаше на терасата.

От студения въздух дъхът й спря. Уви се с дебелото наметало. Беше се облякла топло, понеже студът не биваше да отвлича вниманието й от ценните мигове с Рандъл.

Терасата, както всичко останало, беше огромна, изградена от камък и закътана от покрита с лози пергола. През зимата лозите бяха голи, слънцето огряваше камъните през целия ден и те излъчваха приятна топлина. Чес отпусна пръстите, които стискаха предницата на наметалото й и вдигна лице към високото синьо небе и косите слънчеви лъчи.

— Приличаш на жрица на Хелиос.

— Тогава ти сигурно си Аполон.

Тя се обърна. Очите им се срещнаха и заговориха без думи.

Сърцето на Чес се изпълни с радост, защото във втренчения поглед на Рандъл имаше нещо ново, различно. Стотици пъти се бяха взирали един в друг и посланието винаги беше: „Искам те.“ Сега то също се четеше в очите му и тя му отговори, както винаги. Другото, новото, по-дълбокото, по-съдържателното послание, беше онова, което тя досега напразно търсеше.

Той го изрече на глас:

— Обичам те, Чес.

Тя потрепери.

— Обичам те, Рандъл.

Не тръгнаха един към друг, не се докоснаха. Думите и посланията в очите им бяха по-силни от прегръдките, докато се любеха.

Свързаха ги задълго, после Рандъл проговори:

— Кога ще дойдеш при мен?

Чес наклони на една страна глава.

— Какво искаш да кажеш? Има ли стая?

Рандъл се усмихна.

— Ненаситна си. Аз също. По-късно. А сега трябва да съставим план. Кога най-рано можеш да дойдеш в Лондон?

— Не е възможно, Рандъл. Как да се вдигна и да замина за Лондон без някаква логична причина? Какво ще кажа на Нейтан?

— Скъпа моя, не си разбрала нито една моя дума. Обичам те, Чес. Никога не съм си мислил, че ще ми се случи. Влюбих се безнадеждно в теб. Осъзнах го, след като си тръгна. Търсих те на всяка улица, ослушвах се за смеха ти във всяка тълпа. Моля те да ми станеш съпруга. За колко време ще успееш да уредиш развода?

Беше слисана. Толкова много копнееше да чуе от устните на Рандъл: „Обичам те.“ Никога не си мислеше за нещо повече. „Обичам те“, изречено от него, беше непостижима мечта. Желаеше да чуе думите сто пъти, да ги запази в сърцето си, да почувства възторга от това, че ги чува в момента, без да мисли какво би могло да последва.

— Рандъл, не съм в състояние да мисля — отвърна с молба в гласа си тя. — Умът ми не го побира.

— Разбирам. От месеци се тормозя. Нужно ти е малко време, за да ме догониш. Просто ми кажи, че ме обичаш и ще се омъжиш за мен, което е първата стъпка. Заедно ще обсъдим останалото.

— Обичам те. Обичам те, Рандъл. — Чес поклати глава, сякаш за да я проясни. — Не виждам обаче как бих могла да се омъжа за теб.

Рандъл се приближи и докосна челото й с пръсти.

— Прогони тази притеснена, намръщена физиономия. — Усмивката му беше мила и снизходителна. — Ще намерим добър адвокат в Америка. Той ще знае какво да направи. Не се тревожи за това.

Ръката му обгърна раменете й, за да я подкрепи и окуражи. Допирът на пръстите му не промени физиономията й. Тя се мръщеше, не защото се притесняваше, а защото разсъждаваше. Опитваше се да подреди безбройните несвързани мисли, които се въртяха в главата й.

— Не съм убедена, че ще мога да живея в Англия — изрече тя на глас една от тях.

Рандъл се изсмя.

— Но ти живя съвсем добре и ти хареса. Мястото ти е там, а не тук, Чес. В крайна сметка ти си Стандиш, а не варварка. Сега Англия е истинският ти дом. Свършено е с идеята за Конфедерация. — Притисна я по-близо до себе си. — А и ще бъдеш с мен.

Чес беше втренчила поглед в планините, но оттам не дойде никакво прояснение. Извърна очи от величествената гледка и погледна лицето на Рандъл.

— Не желая да мисля — заяви тя, изричайки нетърпеливо думите, — а да чувствам. Искам да ме прегръщаш, да ме любиш. Сега, Рандъл, искам те сега.

— Добре. Ще поговорим по-късно. Всичко е уредено. Ще вземеш асансьора, все едно се качваш в стаята си. Ще спреш на втория етаж, сякаш се готвиш да слезеш, а после ще продължиш към третия. Аз ще бъда там. Ще се кача първи по аварийното стълбище. Изчакай две минути, а после ме последвай.

— Целуни ме, Рандъл.

— Горе в стаята, моя любов. Има прозорци, които гледат към терасата.

 

 

Щом ръцете му докоснаха кожата й, вече нямаше нужда да мисли. Не беше преувеличила нищо в спомените си. В прегръдките на Рандъл наистина се криеше очарование и екстаз. Чувството я издигна към слънцето, остави света с грижите му далеч назад в миналото и я накара да го забрави. Чес обичаше и беше обичана.

В изпълнената с блаженство полузабрава, която последва, тя положи глава върху широките му гърди и започна да гали твърдата плът на мускулестите му ръце. Пръстите й усещаха мъжествената жилавост на кожата му. Мислите й течаха бавно, вместо да препускат. Не я притесняваха с нищо.

— Рандъл, какво правиш? — промърмори тя.

— Какво правя ли? Не разбирам въпроса ти.

— Чудя се с какво се занимаваш. Какъв е животът ти?

— Но ти вече знаеш. Събирам по малко произведения на изкуството. Чета. Ходя на театър. Виждам се с приятели. Отбивам се в клубовете си. Прекарвам Сезона в Лондон. Ходя в провинцията, за да ловувам. От време на време прескачам до континента. — Вдигна ръката й и я сложи върху бедрото си. — Ммм, страшно приятно е. Използвай върховете на ноктите си… Естествено, след като се оженим, ще приемаме гости. Ергенът няма подобни задължения. Можем да купим къща на село, а да наемаме жилище в Лондон за Сезона или обратното, както предпочиташ. До голяма степен ще зависи от размера на издръжката, която ще ти осигури съпругът ти.

Чес спря да го гали и седна в леглото.

— Каква издръжка от съпруга ми?

Рандъл притегли гърба й към себе си.

— Ти естествено ще се разведеш с него. Нещата винаги се уреждат по този начин. И той ще ти отпусне издръжка. Според мен Нейт ще бъде повече от щедър. В крайна сметка той те обича. Ще си купим къща и няколко добри коне.

Чес се изтръгна от прегръдката му. Завъртя се рязко, коленичи и го погледна.

— Ти си луд, Рандъл. Нима смяташ, че аз съм Консуело Вандърбилт? Каква цена си определил за брака ни?

Очите му вече не бяха нежни и снизходителни.

— Престани да драматизираш, Чес. Дръж се според възрастта си. За да живее добре, човек се нуждае от пари. Само в сладникавите романи мъжете и жените живеят от любов. Хората в нашето положение би следвало да се съобразяват с някои норми, защото в противен случай обществото им обръща гръб.

Чес гледаше красивия мъж, който толкова дълго владееше ума и сърцето й. Познаваше всеки инч от силното му, гъвкаво тяло, всяка къдрица на главата му. Лицето му й беше познато повече, отколкото нейното собствено, понеже му се радваше наяве и в спомените си хиляди часове.

И все пак виждаше един напълно непознат човек. Не знаеше нищо за ума и сърцето му.

— Рандъл, трябва да си вървя — каза тя. — Нейтан може да се върне всеки момент.

Той повдигна рамене и се облегна на левия си лакът. Дясната му ръка погали коляното й и се плъзна по меката, чувствителна кожа на вътрешната страна на бедрата й.

— Остани още малко. Ще измислиш нещо за оправдание.

Гърбът й се изви страстно независимо от волята й и тя поднесе гърдите си към устата и ръцете му. Тялото й искаше неговото, излъчваше непреодолимо желание.

— Не — отвърна тя, като едва си поемаше дъх. — Не. Не сега.

Пребори се с порива си, изправи се и, залитайки, влезе в банята. След като затвори вратата, Чес се облегна на нея, понеже усети слабост.

Нещо дълбоко в нея, нещо, което не можеше да назове, й даде сила да тръгне. А по-късно, в стаята си, след като физическата слабост отмина, вече беше в състояние да мисли и да чувства.

Каза на Рандъл: „Обичам те.“ Хиляда пъти повтаряше пред себе си: „Обичам го.“ Как можеше да бъде толкова сигурна, че обича мъж, който й беше напълно непознат, както току-що разбра.

Не беше справедливо. Рандъл не бе непознат човек, а точно такъв, какъвто изглеждаше, какъвто винаги е бил. Английски джентълмен от висшето общество, подчинен на нормите му.

Беше детинщина от нейна страна да се обижда от факта, че спомена за издръжката. Нямаше предвид, че я иска заради парите й. Всяко едно от младите протежета на Флорънс Тумбли би свършило добра работа, ако използваше парите като причина да се ожени.

Рандъл наистина я обичаше. Нея. С бръчките по лицето и с посивялата й коса.

Ето кое беше чудното.

Защо тогава тя не полудя от щастие? Мечтаеше за този миг, желаеше го повече от всичко на света. Нима не беше така? Да бъде обичана от Рандъл, да го обича. Но всъщност те не се обичаха, те само се любеха. Не се обичаха.

Любовта беше различна. Не можеше да се изолира от света зад затворената врата на спалнята. Любовта беше нещо по-рисковано, любовта означаваше да живееш с другия, да се учиш да споделяш с него всичко. Тя събираше двама души, за да прокарват пътека в девствения сняг на приключенията.

Любовта беше Нейтан. От този първи ден, когато двамата се втурнаха в неизвестността на бъдещето. Нейтан и животът с него — ето какво винаги е желала. Освен в леглото.

А чия беше вината?

За миг Чес почувства разочарованията и гнева, които се бяха натрупали през петнайсетте години на брака им. Нейтан не я искаше, непрекъснато я караше да смята, че се е провалила, че е грозна и нежелана.

Изведнъж Чес се засмя. Понеже вече знаеше, че може бъде желана. Знаеше също колко просто е мъжът и жената да си „доставят удоволствие“ един на друг. Нямаше нужда да чака и да се надява Нейтан да й покаже. Дори навярно щеше да го научи на някои неща.

Изгаряше от нетърпение да види реакцията му, да чуе възклицанието: „Боже мой, Чес!“

Колко много щяха да се забавляват.

Стаята с червената дамаска се изпълни с подобния на звук от шампанско доволен, приятен смях.

Когато се върна от Ашвил, Нейтан влезе в стаята си да се преоблече за вечеря. Вратата между банята и спалнята на Чес беше отворена. Понечи да я затвори, но чу гласа й.

— Ела тук, Нейтан.

Чес четеше, облегната върху натрупаните в леглото възглавници. Косата й падаше върху раменете на бледозеления й копринен халат.

— Дълго си спала — отбеляза Нейт. — Трябваше да дойдеш с мен, Чес. Има четири парцела земя близо до едно село, наречено Бревард. Пътят не е кой знае колко добър, но се движи точно покрай билото и се вижда на мили…

— Нейтан — Чес пусна книгата на пода, — би ли ме изслушал?

Той я погледна с любопитство. Забеляза нещо различно у нея и той не беше наясно как да го разбира.

Чес се усмихна.

— Нейтан, даваш ли си сметка, че сме женени от петнайсет години, а ти нито веднъж не си ме целунал?

— Глупости! Не е възможно.

— Нито веднъж, Нейтан. Искам веднага да дойдеш и да ме целунеш.

Жени! Странни същества. Нейт сви рамене и направи това, за което настояваше тя. Целувката му беше прочувствена — силно млясване по бузата.

Чес го хвана за ревера и той не успя да се изправи.

— Не така — възпротиви се тя. — Сякаш целуваш тиган.

Дръпна го силно, той загуби равновесие и се строполи върху нея, като зарови лице във възглавницата.

Чес повдигна главата му и я обърна. После леко докосна устните си до неговите. Описа кръг и захапа долната му устна. Отворената й уста дърпаше настойчиво неговата, докато езикът му проникна в нея, потърси нейния и го намери.

Когато най-после Чес се откъсна от Нейтан, той беше останал без дъх.

— А сега ми кажи, че ме обичаш.

— Боже мой, Чес, какво ти става? Какво правиш?

— Кажи ми, че ме обичаш, Нейтан.

— Знаеш, че те обичам.

— Нищо подобно, никога не си ми го казвал. Хайде, Нейтан.

— Обичам те. А сега доволна ли си.

Нейт се чувстваше като глупак. Не разбираше какво става. Не можеше да повярва.

Чес се засмя.

— На какво, по дяволите, се смееш? На мен, предполагам. Държиш се много странно, Чес. Престани.

— О, не. Трябваше да го сторя преди петнайсет години — пръстите й бързо разкопчаваха сакото, жилетката, яката, ризата му. — Спомням си, когато дойде да видиш дядо. Изми се на помпата и голите ти гърди ме накараха да изтръпна.

И сега бяха голи. Чес ги галеше с ноктите на пръстите си, сякаш ги докосваше с перо.

Нейт я хвана за китките.

— Спри! Не подхожда на една дама да върши подобни неща.

Лицето му беше червено. Очите на Чес гледаха палаво.

— Ти си мъж, моя любов. О, да, и аз те обичам, Нейтан. Но ти нищо не знаеш за дамите. Крайно време е да разбереш какво представляват. Пусни ме. Позволи ми да ти разкопчея панталона.

— Чес!

Усмивката й беше сдържана.

— Освен ако не решиш сам да го направиш, и то бързо. Настоявам за брачните си права, Нейтан. Искам да се любиш с мен. Имам нужда да ми доставиш удоволствие. Много удоволствие. За всичките петнайсет години.

Зяпаше я удивен. Пръстите му пуснаха ръцете й. Нейт бързо се съвзе. Люби я, като не пропускаше да забележи реакциите й, с нежност, която забавяше и засилваше поривите на страстта. Откриваше с обич това, което дълго е било заровено между тях, и душите и сърцата, умовете и плътта им се сливаха в едно.

След като свършиха, той хвана лицето й с ръце и я целуна леко, само веднъж. Сладостта и обичта, вложени в целувката му, изпълниха очите й със сълзи от любов и той ги изтри с целувки.

Откъм вестибюла се чу звукът на гонга. Беше време да се обличат за вечеря.

Усмихнаха се едновременно. Не беше нужно да коментират комичното съвпадение. И двамата бяха гладни за по-земни наслади, като например храна. По-големият глад засега беше заситен.

Чес се усмихна на себе си в огледалото. В него се отразяваше една невероятно щастлива жена. Не беше необходимо да казва нищо на Рандъл. Само като я погледнеше, щеше да разбере, че в живота й повече няма място за него.

„Обаче ще му благодаря — реши тя. — Без него никога нямаше да знам какво искам от Нейтан. Никога нямаше да се осмеля да настоявам да го получа, ако Рандъл не ме беше накарал да се чувствам желана.“

 

 

— Спомена, че възнамеряваш да пробваш пътеката за боулинг, нали Нейт? — Джордж Вандърбилт беше внимателен домакин.

Нейт погледна през масата към съпругата си. Чес беше готова да се закълне, че когато очите им се срещнаха, нещо синьо проблесна и се чу силно пукане. Стори й се, че въздухът по-скоро замириса на озона, който се появява след светкавицата, отколкото на цветята във вазите.

— Благодаря, Джордж, но промених, решението си — провлечено отвърна Нейт. — Тази вечер смятам да си легна рано.

Чес се усмихна зад кърпата си за хранене и прошепна:

— Мат, Лили. Ти загуби.

 

 

Всичко в тази книга е измислено. Никой никога не успя да победи Бък Дюк.